Борис Зубков, Евгений Муслин
Когато дойде Джим

Празно кубическо пространство. Четиридесет и осем кубически ярда пустота, затворени между квадратите на здравите стени от бетон и стомана.

В центъра на празното пространство стои табуретка, завинтена към пода и приличаща по-скоро на поставка за ютия, отколкото на място за сядане. Но вместо ютия седи човек. Масивно, пращящо от здраве тяло. В тялото — Духът на Нацията. Наричат го също така Рицар на Легиона на Свободните биволи, Знаменосец на Клан, Велик Бял Господар. В тези последни минути Нацията, Съдбата и Всевишният му възложиха велика мисия. Сега той е не само Рицар, Знаменосец и Господар. Сега той е Главнокомандуващ.

Великото бреме на отговорността може да изпепели мозъка му, но преди това той ще вкуси от сладостта на победата. Като плъзва тежкия си задник по края на високата седалка, той твърдо се изправя на крака. Решението е взето!

Той пристъпва до стената, към мястото, където липсва една пневматична възглавница, а вместо нея — пулт с три копчета — небесносиньо, виолетово и бяло.

Главнокомандуващият се протяга към първото копче. Сега неговата ръка — това е Дланта на Съдбата, а палецът му — Пръст на Провидението. Палецът е твърд, суров и снежнобял. Той натиска първото, небесносиньото копче. Нито един звук не прониква в скривалището. Но той знае…

Залповете на гравитаторите се стовариха върху Световния Океан. Натрупаните в суперконтейнери чудовищни запаси от гравитационна енергия изригнаха в пространството. В действие бе пуснато свръхоръжието ГВ — Гравитационни Вълни, те се разстилат по океана, като мачкат и притискат пластовете вода. Океанът стене и стоновете му се възнасят до небето. Вълните изчезват. Водата, смачкана от невидимата тежест, се трансформира в нещо, приличащо на разтопено олово.

За първи път от сътворението на света океанът затихна и мъртва тишина се възцари там, където бушуваха тайфуните. Кръговратът на водата в природата спря! Скоро последният дъжд ще ороси земята. Ще изчезнат облаците. Нажеженият небесен свод ще изсмуче и последните капки от реките и езерата. Вечна суша ще изпепели земята…

Великият Бял Господар е загрижен. Той не може да чака природата да довърши започнатото от него. Ликът на Победата все още се крие зад завесата на Времето. Това е противно на Стратегията му.

И отново Пръстът на Съдбата се докосва до копчетата. Сумтейки от нетърпение, Главнокомандуващият натисна второто — виолетовото копче.

Празното пространство на Управляващия Бункер се изпълва с глух шум. На двеста мили оттук, от подземните кладенци, се надигат кулите, които носят генераторите на ЛР — Лъчи на Разрухата. Те ще превърнат в прах и тлен цялата нежива материя.

Виолетовоблестящи кълба се откъсват от насочените антени на кулите и като се разширяват, стремително изчезват зад хоризонта. Виолетово зарево се издига над света и неживата материя потъва във всеразрушаващите виолетови вълни. Сякаш кули от сух пясък разсипват небостъргачите. От железопътните мостове на тежки струи се стича сребрист прах — всичко, което остава от бързите влакове. След това и самите мостове плъзват към реките и водата отнася праха им. Поривите на вятъра пръскат върху земята металносивия прах — виолетовите лъчи вече застигат в небето самолети и хеликоптери. Автомобилите се разпадат в движение и докато предните колела летят напред, задните се размазват по асфалта на мазни линии от черни сажди. Тълпи от голи хора скитат по улиците на градовете, стискайки в шепите си прах — всичко, което е останало от дрехите им.

Виолетовото зарево се отдалечава в небето и Цивилизацията чезне постепенно, за да се превърне в Нищо. Кръжат стълбове от каменна прах, танцуват вихри от ръждива пепел, упадъкът и разрухата празнуват своята победа. Всичко се превърна в прах. Всичко… освен хората. За тях е предназначено последното — най-крайното! — бяло копче. Този, който в тези мигове диктуваше своята воля на небето и земята, без колебание натисна Последното Копче. И…

… Влязоха двама души в белоснежна униформа.

— Слушай, момче — раздразнено каза единият от тях, — ако трябва да пуснеш вода, съвсем не е необходимо подред да натискаш всички копчета. Бялото копче е за повикване на санитар. Ако ти е останал макар и капчица разум, ще разбереш. Погледни тук — аз съм санитар. Имам бяла престилка. Бялото копче — санитар. Бялото — санитар…

— Остави, Джим, все едно, той нищо няма да разбере. Той е от тези момчета, които твърде дълго заставяха да седят пред истински копчета… Виж как се развълнува! По-бързо, Джим, усмирителната риза…

… Тази нощ бившият капрал Билзард спа спокойно. Едва накрая му се удаде да убеди лекарите и санитарите, че действително го навестяват адски видения! Сега никой никога няма да го застави да дежури в бункера пред Истинските Копчета.

В полунощ капралът неочаквано се събуди. Потресе го една удивителна мисъл: другарите му — Норман, Алън, Хеманс и Арчи, — онези, с които дежури пред пусковите бутони на управляемите снаряди и които се намират сега в съседните стаи, те действително ли са се побъркали или… Или също се преструват? Може би те са съвсем нормални? По-нормални от тези, които ги заставяха да дежурят пред Истинските Копчета?

И кой знае на кого следващия път санитарят Джим ще надене усмирителната риза…