Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (3)

III

Ставаше почти невъзможно да се задържи вратата. Айджел и без това се бе отказал. Той отстъпи рязко встрани и двама мъжаги влетяха в стаята. Бившият Победител прекрачи проснатите им тела без да каже нито дума.

— Какво стана? Какво иска този човек? — запита докторът, нахлул в този момент в стаята. Той огледа разтревожено мониторите над леглото на Брайън. Дихателна честота, температура, сърдечна дейност, кръвно налягане — всичко беше в границите на нормата. Пациентът лежеше замислен, без да му отговори.

През този ден Брайън разполагаше с предостатъчно време за размисъл. Имаше и за какво да помисли. Но не беше никак лесно. Умората, примесена с изтощителните болкоуспокояващи беше отслабила до краен предел връзката му с реалността. Мислите му кръжаха в порочен кръг, без никаква надежда за спасителен изход. Какво имаше пред вид Айджел? Какви бяха тези странни намеци за Анвхар? Редът на Анвхар беше такъв защото… защото винаги е бил такъв. Трябва да се бе появил от само себе си. Не беше ли така?

Планетата, в края на краищата, не се отличаваше с кой знае каква история. Още с откриването й е било ясно, че тя не притежава нищо, с което да събуди нечии търговски апетити. Далеч от главните космически пътища, лишена дори от полезни изкопаеми, които да изнася към отстоящите на значително разстояние обитаеми светове. Ловът на зимни зверове заради кожата, или месото им, не носеше кой знае какви печалби и в никакъв случай не би заинтересувал големите пазари. Сигурно по тази причина не са били правени никакви опити за масирана колонизация на планетата. Всъщност, била е заселена почти по случайност. Група учени от друга планета построили изследователска станция, заинтригувани от необичайния годишен цикъл на Анвхар. И тъй като наблюдението и изследванията изисквали продължително време, наложило се учените да доведат със себе си и семействата си — по такъв начин възникнало и започнало да се разраства първото селище. С течение на времето се появили и ловци на зимни зверове, които също се установили за постоянно, привлечени от богатия улов на кожи. Така било поставено началото.

Твърде малко се знае за онези далечни времена, а следващите шест века от анвхарската история са забулени в информационен мрак. Този тъмен период съвпаднал с Разпадането на галактическата империя и всред всеобщия хаос Анвхар бил забравен и изоставен на произвола. Краят на земната империя означавал свършека на цяла една ера. Много от изследователските станции вече олицетворявали несъществуващи институции. Професионалните ловци също нямали достъп до пазарите, на които да предлагат своите кожи, тъй като Анвхар не разполагал с междузвезден флот. За щастие, планетата можела да разчита изцяло на собствени ресурси за изхранването си, затова не пострадала пряко от Разпадането. Веднъж привикнали, че са представители на суверенен свят, а не сбирщина от случайни посетители, служещи на различни идеи и господари, заселниците продължили необезпокоявани своето ежедневие. Вярно — животът на Анвхар не бил никак лек, но и не се отличавал с особени сътресения.

Всъщност, ако въобще имало някакви сътресения, те били в мислите и взаимоотношенията на заселниците. Започнали първите опити за изграждане на цивилизовано общество, основаващо се на цивилизовано общуване между членовете му. Дори този доста по-късен период е забулен в мрак, ако се изключи неговата кулминация — създаването на Двайсетобоя.

За да се разбере концепцията за Двайсетобоя, човек трябва да е запознат с необичайната орбита, която следва Анвхар около нейното слънце — Офиоки 70. Всички останали планети в системата, повече или по-малко, се доближават до плоскостта на еклиптиката. Анвхар очевидно е планета-пришелец, заловена от орбитата на някое близко слънце. През по-голямата част от нейната 780-дневна година тя се намира далеч от своето слънце, носейки се в издължена и сплескана като на комета орбита. А когато го доближава, за кратко време, настъпва горещо лято — не по-дълго от осемдесет дни, като мимолетна прелюдия към следващата сурова зима. Тези крайни климатични противоречия са довели, по пътя на адаптацията, до значителни изменения в природата на местните форми на живот. През зимата, значителна част от животните хибернират, докато от растенията остават само спори и семена. Някои от топлокръвните месоядни, обвити в дебели кожи, остават активни в тропическите райони на планетата, където преследват тревоядните. Но въпреки необичайно ниските температури, зимата е относително спокоен период, сравнена с краткото лято.

Защото именно през лятото започва безумният растеж. Дървета си пробиват път към светлината, разцепвайки скалите, и се издигат нагоре с такава невероятна скорост, че могат да бъдат проследени с просто око. Заснежените полета се превръщат в блата за часове, а след няколко дни са покрити с гъсти и непроходими джунгли. Навсякъде се виждат разцъфнали цветове, въздухът се изпълва с миризми и ухания. Растенията се катерят все по-нагоре в борба за живителната слънчева светлина. Всяко създание се храни от околните, или се превръща в храна, през този толкова кратък сезон. Защото, появят ли се първите снежинки, ще трябва да измине деветдесет процента от годината, преди отново да дойде топлината.

Заселниците също трябвало да се адаптират към анвхарския цикъл, ако искали да оцелеят. Наложило се да трупат значителни хранителни запаси за времето на дългата зима. Немалко поколения се сменили, докато жителите на планетата започнали да възприемат този безумен планетарен цикъл като нещо съвсем естествено. Настъпването на кратката, почти несъществуваща пролет се превърнало в сигнал за революционна промяна в метаболитния цикъл на всички анвхарци. Само за часове се стопяват подкожните тлъстини, а полу-закърнелите потни жлези отново започват да функционират. Всичко това е придружено и от други, значително по-фини и далеч по-важни изменения в регулацията на телесната температура. Депресията на центъра на съня в главния мозък води до занижени нужди от нощна почивка — не повече от няколко часа, при това в продължение на два-три дни. Животът през това миниатюрно лято е трескав, енергичен, напълно в синхрон с този на растенията и животните. До наближаване на следващата зима растенията разхвърлят семена, покълват, избуяват, прибира се реколтата, а гигантските фризери се натъпкват с припаси от замразено месо. Ето по този начин човечеството, способно да се адаптира към какви ли не условия, станало неотменна част от планетната екология, гарантирайки същевременно собственото си оцеляване през време на дългата зима.

Гарантирано било физическото оцеляване. Но какво да кажем за духовното? За примитивните земни ескимоси не било никак трудно да изпаднат в летаргична дрямка по време на зимата. Може би това би било разрешение и за цивилизованите хора, но в рамките на няколко студени земни месеци. Едва ли обаче би било възможно, ако зимата надхвърля по продължителност цяла една земна година. И ето че след като бил разрешен въпросът с физическото оцеляване, скуката се превърнала в основен враг на всеки анвхарец, който не се занимавал със зимен лов. Дори на ловците омръзвала тази еднообразна гонитба на зимните зверове. Нито алкохолът, нито насилието изглеждали подходящо решение за освобождаване на натрупаната енергия. И въпреки това, алкохолизмът и нарастващият брой на убийствата присъствали неизменно през онези първи зими, след Разпадането.

Двайсетобоят сложил край на всичко това. Веднага след като бил приет за основен принцип в живота на планетата, на кратките лета започнали да гледат само като на прелюдия към поредното състезание. Всъщност, Двайсетобоят не е обикновено състезание, а по-скоро начин на живот, който задоволява не само физическите, но и умствените, интелектуалните потребности на хората от тази необичайна планета. Първоначално Двайсетобоят бил замислен като двоен декатлон, в който еднакво се зачитали уменията в поезията и шахмата, ски-скоковете и фехтовката. Всяка година се провеждат две успоредни състезания — едно за жени и друго за мъже. Не става дума за междуполова дискриминация, а за реално зачитане на фактите, на вродените заложби и различия. Така например, известно е, че за жените е далеч по-трудно да спечелят в шахматната надпревара. Броят на участниците не е ограничен. Отдавна са премахнати и всякакви възможни ограничения.

С други думи, когато накрая спечели най-добрият, той наистина е такъв. Участниците прекарват зимата, надпреварвайки се в сложна система от състезателни кръгове, след всеки от които загубилите отпадат от съревнованието. Всички пропуснали да се включат, се превръщат в зрители — страстни поклонници. Но всичко това е само прелюдия към последния месец, в края на който се излъчва едноличният победител. Точно такава е титлата — Победител. Мъжът — и съответно жената — наложили се над всички останали участници от цялата планета, ще бъдат неоспоримите Победители до следващата зима.

Победител. С това звание тук наистина можеше да се гордееш. Брайън се размърда неспокойно в леглото, повдигна се и надникна през прозореца. Победителят на Анвхар. Името му вече е влязло във всички учебници по история, редом с имената на шепата останали герои от тази малка планета. Децата в училище ще учат за него така, както той е учил за предишните Победители. Ще свързват мечтите си с неговото име и блестящи успехи, надявайки се някой ден да бъдат като Брайън. Да бъдеш Победител, това беше най-голямата чест във вселената.

Навън, следобедното слънце блещукаше в потъмнялото небе. Докъдето му стигаше погледа се виждаха само заснежени полета, окъпани в бледа сякаш извираща от снега светлина. Някаква самотна фигура на ски пресече хоризонта, нищо друго не помръдваше. Брайън затвори уморено очи и всичко се промени в миг — сякаш бе зърнал в огледалото нещо, което досега бе убягвало вниманието му.

Изведнъж осъзна — кристално ясно — че да бъдеш Победител не означаваше абсолютно нищо. Все едно да си най-добрата от всички бълхи, в козината на някое куче.

Какво беше Анвхар в края на краищата? Скована в лед планета, населена от няколко милиона човешки бълхи, неизвестна и незачитана от останалата галактика. Тук нямаше нищо, заради което си заслужаваше да се биеш — може би затова планетата бе останала недокосната от войните, последвали Разпадането. Открай време анвхарците се гордееха с този факт, сякаш можеше да се гордееш с това, че никой отвън не желае да те посети. Всеки човек, израсъл на друга планета, воюваше, бореше се за идеите си, губеше, или печелеше, променяше се. А на Анвхар животът се повтаряше до безконечност, като развалена плоча…

Очите на Брайън се насълзиха и той преглътна мъчително. Сълзи! Едва осъзнал този факт и той за първи път почувства страх. А може би оказваше влияние изтощението от последната среща? Всички тези мисли бяха така нетипични за него. Със самосъжаление не се става Победител — откъде се взе тъкмо сега? Анвхар бе неговата вселена — как можеше дори да си помисли, че е някоя изостанала планета, като закърнял и ненужен орган? Какво му става, що за странни, преобърнати представи?

Отговорът се появи в мига, когато си зададе този въпрос. Победителят Айджел. Дебеланкото със смущаващите въпроси и странното държание. Все едно че го бе омагьосал — като дяволът във „Фауст“! Не, това са абсолютни глупости. И все пак, всичко бе започнало с появата на Айджел. Може би е използвал умората и изтощението на Брайън за да му внуши подсъзнателно идеите си. Прибягнал е до едва доловими оттенъци в гласа си, също като оня негодник в „Окования ум“. Брайън все не можеше да открие някоя конкретна причина за подозренията си. Ала в едно бе сигурен — Айджел бе виновен за всички негови съмнения.

Подсвирна тихичко на превключвателя до леглото му и екранът на миниатюрния монитор оживя. Отсреща дежурната сестра го гледаше въпросително.

— Днес ме посети един човек — Победителят Айджел — заговори Брайън. — Знаете ли къде е? Трябва да се свържа с него.

По някаква неясна причина молбата му изглежда наруши крехкото равновесие на нейното професионално спокойствие. Сестрата понечи да отвърне нещо, отказа се и изключи връзката. Когато екранът светна наново, към Брайън гледаше човек в униформа на болничната охрана.

— Интересували сте се за Победителят Айджел — каза той. — Все още го държим в болницата, заради възмутителния начин, по който наруши реда и нахлу в стаята ви.

— Не смятам да предявявам обвинения. Ще го помолите ли да ме посети отново?

Пазачът с мъка прикри изненадата си.

— Съжалявам, Победителю… но не вярвам, че ще мога. Доктор Каулри изрично нареди да не ви безпо…

— Докторът не може да се разпорежда с моя личен живот — прекъсна го Брайън. — Не съм заразен, нито пък чак толкова болен, че да тупна от изтощение. Искам да се срещна с този човек. Незабавно.

Мъжът отсреща въздъхна и се замисли.

— Пращам го веднага — рече той, очевидно взел решение да действа на своя глава. Сетне прекъсна връзката.

— Какво направи с мен? — попита Брайън, след като отново останаха насаме с Айджел. — Няма да отречеш, че си успял да напъхаш чужди мисли в главата ми, нали?

— Няма. Нали затова дойдох тук — за да напъхам в главата ти „чужди“ мисли.

— Кажи ми как го направи — настояваше Брайън. — Трябва да знам.

— Ще ти кажа. Има немалко неща, които трябва да разбереш, преди да напуснеш Анвхар. Не само да ги чуеш, но и да повярваш в тях. Най-важното, ключът към всичко останало се корени в същността на живота, който водиш на тази планета. Как според теб е възникнал Двайсетобоят?

Преди да отговори Брайън пое двойна доза от стимулиращото лекарство, което му бяха оставили.

— Не според мен — каза Брайън, — а според историческите първоизточници. Основателят на игрите се нарича Джиролди, а първото състезание се е състояло в година 378 С.Р. От тогава Двайсетобоят се провежда всяка година. В началото са съществували известни ограничения в броя на участниците, но не след дълго е придобил общопланетни мащаби.

— Знаеш си урока — кима Айджел. — Само дето ми казваш какво се е случило. А аз те попитах как е възникнал Двайсетобоят? Как е успял един-единствен човек, на планета с варварски традиции, обитавана от подивели ловци и впиянчени фермери, да създаде толкова гладко-смазана социална машина, изградена върху изкуствено въведените принципи на Двайсетобоя? Това просто е невъзможно.

— Но е станало! — упорстваше Брайън. — Не можеш да го отречеш. Няма нищо изкуствено в принципите на Двайсетобоя. Това е напълно естествен начин на живот за планета от този тип.

Айджел се разсмя подигравателно.

— Естествен, няма що! И какво общо може да има между подобен естествено възникнал начин и организацията на социалните групи? Ти въобще не разсъждаваш. Постави се на мястото на първосъздателя Джиролди. Представи си, че ти е хрумнало да създадеш Двайсетобоя и се питаш как да убедиш останалите в предимствата му. Отиваш, значи, при някой обезверен, затъпял, суеверен, вкиснат от скука и алкохолизиран ловец и му обясняваш какво си намислил. Опитваш се да му внушиш, че като се включи в състезание, съставено от любимите му занимания — поезия, фехтовка, или шахмат — животът му ще стане по-интересен и разнообразен. Хайде, представи си! Само не забравяй да се отдръпнеш навреме, преди да те е халосал.

Брайън не се сдържа и се усмихна на абсурдното предположение. Разбира се, че не се е случило така. И все някак трябва да е започнало, сигурно съществуваше някое логично обяснение.

— Безсмислено е да си блъскаме главите над този въпрос — посъветва го Айджел. — Едва ли ще открием как точно е станало, освен… — той внезапно млъкна и погледна към уредбата на стената. Сигналната лампичка светеше в зелено, макар екранът да беше тъмен. Айджел протегна месестата си ръка и изтръгна кабелите от стената. — Този твой доктор е доста любопитен. Но аз ще се погрижа да не ни се пречка. Истината за Двайсетобоя не е негова работа. Виж, с теб е друго. Необходимо е колкото се може по-скоро да осъзнаеш, че социалният ред на тази планета е създаден изкуствено и приложен на практика от изключително опитни специалисти.

— Дрън-дрън! — ядоса се Брайън. — Никой не може да налага по какъвто и да било начин някоя измислена социална система. Не и без кръвопролития и насилие.

— Ето че сега ти дрънкаш глупости — отвърна Айджел. — Може да е било така в зората на историята, но отдавна вече не е. Попрекалил си със старите книги и си мислиш, че все още живеем в епохата на суеверията. Смяташ, че си прав, само защото някога фашизмът и комунизмът са били налагани на народите с кръв. Но я се поразрови по-внимателно в твоите книжки! Ще видиш, че също в онези далечни времена, демокрацията и самоуправлението са били възприети в някои бивши колониални страни като Индия или Съединените Североамерикански щати. А ако е имало някакво насилие, ставало дума предимно за сблъсъци на религиозна основа. Промяната е живителната кръв на човечеството. Всичко, което днес приемаме като нещо естествено, някога е било новост. Това важи и за опитите от последните години за направляване на различни социални групи, за оформяне на устойчиви общества, градящи се върху личното щастие на отделния индивид.

— Божественият комплекс — подхвърли презрително Брайън. — Да принуждаваш хората да живеят така, както ти смяташ за добре.

— Може и така да е — съгласи се Айджел. — Или поне е било така в началото. Признавам, че сигурно са се случвали и неприятни изненади, когато хората не са приемали налагания им отвън политически принцип. Но не всички опити са се проваляли. Ето Анвхар е чудесен пример за преимуществата на подобен подход, когато е приложен правилно. Трябва да призная, обаче, че напоследък избягваме този начин на действие. Изглежда преоткрихме една древна мъдрост — колкото повече знаеш, толкова повече ти остава да научиш. Отказахме се от опитите си да насочваме различните човешки култури към по-ползотворни начини на съществуване. Създаването на изкуствена цел е като нож с две остриета, трудно е да се прецени значението й от гледна точка на доброто и злото. Ето защо, сега се стараем само да защитаваме новоизграждащите се култури, да побутваме леко онези, които са в стагнация и да погребваме мъртвите. Тези нови принципи са били все още непознати в онези далечни времена, когато е била създадена анвхарската култура. Нито пък тогава е била разработена точната категоризация на различните култури — от тип I до тип V. Целта в онези времена е била ясна — създаване на ползотворна изкуствена култура и налагането й като основен действащ принцип.

— И как са го правили? — поинтересува се Брайън. — Как например са успели на Анвхар?

— Отбелязахме известен прогрес — вече питаш как е станало. В конкретния случай са били необходими значителен брой агенти и капиталовложения. В началото усилията са били насочени за повишаване интереса на хората към области като фехтовката и ръкопашния бой. След като преминали този първи етап, на сцената се появил Джиролди, за да демонстрира, че организираните състезания могат да бъдат далеч по-интересни и завладяващи от стихийно възникналите двубои. Малко по-трудно било в схемата да бъдат въведени и интелектуалните съревнования, но пък си заслужавало усилията. Подробностите не са от значение, важен е крайният продукт. Ти, например. Имаме нужда от теб.

— Но защо точно аз? — попита Брайън. — С какво съм толкова особен? Защото спечелих в Двайсетобоя? Не мога да повярвам. Технически погледнато, няма кой знае каква разлика между мен и останалите десет финалисти. Защо не вземете някой от тях? Ще се справят не по-зле от Брайън Бранд.

— Не, няма. По-късно ще ти обясня защо ни трябваш точно ти. Нямаме много време, а преди края на срещата трябва да те убедя в някои неща. — Айджел погледна часовника си. — Разполагаме с не повече от три часа. Преди да изтекат, трябва да ти обясня какво се иска от теб и да получа доброволното ти съгласие да ни сътрудничиш.

— Щом е така, започни с това, кои сте тези тайнствени „ние“, за които споменаваш.

— Фондацията за културно подпомагане. Това е неправителствена организация, финансирана от частни лица, чиято главна цел е да запазва мира и да подсигурява суверенитета и благосъстоянието на независимите планети, на базата на взаимното разбирателство и добрата воля.

— Изглежда ми като заучен цитат — каза Брайън. — Съмнявам се, да ти е хрумнало в момента.

— Наистина е цитат, от устава на нашата организация. Сега, всичко това изглежда добре на теория. Но да преминем към фактите, сиреч да се върнем към теб. Ти си краен продукт на едно високо развито и цивилизовано общество. Притежаваш изострено чувство за самостоятелност, като последствие от възпитанието ти в относително тесен кръг, на планета с малобройно население, където не се налага правителствен контрол. Средното анвхарско образование всъщност е доста усъвършенствано, а участието в Двайсетобоя ти е позволило да натрупаш опит и умения, с каквито малко хора в галактиката биха могли да се похвалят. Наистина, животът ти ще бъде пропилян напразно, ако изоставиш подготовката си и заживееш в някоя забравена от бога ферма.

— Не ме ли подценяваш? Смятам да се захвана с обучението…

— Забрави Анвхар! — прекъсна го Айджел и махна решително с ръка. — Тази планета ще продължи да живее все така безгрижно, независимо дали си тук, или те няма. Изхвърли я от мислите си, представи си, колко е незначителна в галактически мащаб и си спомни за безчислените орди от страдащи твои събратя по кръв. Помисли си с какво би могъл да им помогнеш.

— Но какво мога да направя — сам? Не сме в епохата на Александър Велики, или пък Цезар, когато един-единствен човек е можел да промени света.

— Вярно… но не съвсем — каза Айджел. — Във всеки конфликт, във всеки сблъсък съществуват хора с ключово значение, хора, които могат да действат като катализатори на процеса, стига да се появят в необходимия момент и на необходимото място. Ти можеш да си един от тези хора, макар все още да не си имал възможността да го докажеш. Така че, за да спестим и без това крайно недостатъчното време, с което разполагаме, възнамерявам да подпаля искрата на твоето лично чувство за дълг.

— Дълг към кого?

— Към човечеството, разбира се, към неизброимите милиарди от мъртъвци, които поддържат хода на машината, докато ти си живееш щастливо и се радваш на всеобщо уважение и признание. Длъжен си им, заради страданията, които са преживели за теб, затова трябва да помогнеш на останалите. Това е крайъгълният камък на човешкия морал.

— Съгласен. Ужасно те бива да убеждаваш, когато става дума за подобни неща. Само че, не виждам как ще ме подмамиш да напусна леглото в следващите три часа.

— Все пак бележа точка — ухили се Айджел. — Ти си съгласен — макар и в общ план. Сега да конкретизираме нещата върху теб. Ще те запозная с проблема, заради който съм дошъл. Става дума за планета, с население от седем милиона души. Не успеем ли да се намесим своевременно, тази планета ще бъде унищожена. Моята задача е да попреча на това унищожаване, затова съвсем скоро ще се отправя към споменатата планета. Но сам няма да се справя. Имам помощници, но се нуждая и от теб. Никой, освен теб, не може да се справи с тази задача — повярвай ми.

— И тъй като не разполагаш с достатъчно време, за да ме убедиш — прекъсна го Брайън — нека да облекча задачата ти. Не се съмнявам в нито една от думите ти — за обречената планета, за твоята работа. Склонен съм да повярвам, че всичко това не е някаква грандиозна измама и че, стига да ти се отдаде възможност, ще можеш да го докажеш. Но идваме до най-важния въпрос. Защо в цялата галактика аз съм единственият човек, който би могъл да ти помогне?

— Защото притежаваш доста рядка способност, нещо в което трябваше първо да се уверя.

— Способност ли? Не се отличавам по нищо от останалите жители на моята планета.

— Грешиш — поклати глава Айджел. — Ти си живо олицетворение за еволюцията на човешкия вид. От време на време сред различните животински видове, включително и човека, се появяват редки, специфични способности. Изминаха две поколения, откакто на Анвхар се роди първият емпат и оттогава дебна за следващия.

— Какво, по дяволите, е това емпат и как по-точно си го открил?

— Никак не е трудно, след като аз самият съм такъв. Що се отнася до начина, по който се осъществява проекционната емпатия, вече имаше възможността да се убедиш в него малко по-рано, когато почувства онези странни мисли за Анвхар. Доста време ще измине преди самият ти да овладееш този наистина полезен метод, но що се отнася до емпатичното възприемане — тук вече развитието ти е завършило. Става дума за умението да долавяш чувствата на околните. Емпатията не е телепатия, по-скоро става дума за долавяне емоционалното обкръжение, симпатиите и антипатиите на определен човек. Невъзможно е да излъжеш някой опитен емпат, защото незабавно ще регистрира истинското ти отношение. Макар и недоразвита, именно тази способност те доведе до победа в Двайсетобоя. С нейна помощ си предугаждал движенията и замислените ходове на своите противници частици от секундата, преди да преминат към изпълнение. Приемал си го несъзнателно, без да му отдаваш нужното значение.

— Откъде знаеш? — Брайън бе изненадан, че са разкрили най-съкровената му тайна.

Айджел се усмихна.

— Предположих. Не забравяй, аз също съм печелил Двайсетобоя. По онова време си нямах представа от емпатия. Все пак, подобна способност е чудесна добавка към подготовката, особено когато си във върхова форма. Което ме навежда на мисълта, че е време да се върнем към първоначалния разговор. Нали ме запита, как да те убедя, че ти си единственият човек, който може да ми помогне? Е, аз вярвам, че е така, а както вече споменах, не мога да те излъжа. Дори и да опитам на думи, рано или късно ти ще доловиш в мен истината. Защото си емпат — също като мен. Искаш ли да ти покажа какво чувствам? „Да ти покажа“ не е най-точният израз, но все още не разполагам с подходящи думи, които да описват този процес. И така, ще се присъединиш ли към чувствата ми? Ще ти дам възможност да споделиш моето отношение, спомените и познанията ми.

Брайън направи опит да се възпротиви, но беше твърде късно. Вратите на възприятията му бяха разтворени широко и го заля вълна от чувства.

— Дис… — произнесе Айджел на глас. — Седем милиона души… водородни бомби… Брайън Бранд.

Това бяха само ключови думи, зад които се криеха безброй асоциации. С всяка една от тези думи, Брайън долавяше поредния емоционален прилив.

Нямаше място за измама — Айджел беше прав. Онова, което го изпълваше бе самата тъкан на чувствата, първичната реакция към назряващите събития.

 

„ДИС… ДИС… ДИС… това бе символ… символ на планета и тази дума кънтеше с гръмотевична сила, а с нея изникваше и картината на опустошената безжизнена планета

планета на смъртта, където

да живееш, означаваше да умираш,

а да умреш бе за предпочитане пред

този живот

 изостанал, варварски свят   ДИС      нажежени пясъци

 тъжен, безмилостен живот         докъдето ти стига окото

забравени от всички на света     пясъци и пясъци и пясъци

      нагорещени                     като адския огън

       планета,               която ще гори вечно в този огън,

а хората, живеещи на тази планета, са толкова мръсни, нещастни, потиснати, изостанали, полу-човеци, изгубили всякаква надежда защото

всички

те щяха

да

УМРАТ

да се превърнат в седем милиона обгорели трупа

които ще се явяват в кошмарите ти, в сънищата, в сънищата, сънищата

завинаги, защото там горе

очакваха своя зловещ миг на разплата

ВОДОРОДНИТЕ БОМБИ

за да погубят

да унищожат

тези нещастници, освен ако

ти, Айджел не ги спреш, ти Айджел (СМЪРТ) ти (СМЪРТ) ти (СМЪРТ), но няма да се справиш сам (СМЪРТ) и трябва Брайън Бранд зеленият, неопитен Брайън Бранд да ти помогне, защото единствен той в цялата галактика може да го направи……………“

 

Когато потокът от чувства бавно напусна съзнанието му, Брайън откри, че лежи проснат на възглавницата, целият облян в пот и изтерзан от краткото, но неимоверно по сила преживяване. Айджел седеше срещу него, заровил лице в шепи. Когато вдигна глава, Брайън забеляза в очите му тъмните сенки на онова, което току-що бе почувствал.

— Смърт — произнесе Брайън. — Това ужасно усещане за надвиснала смърт. Не само хората на Дис ще умрат. Имах чувството, че ще загине и частица от мен.

— Не от теб — а от мен — поправи го Айджел и Брайън си припомни първата нощ, когато бе чул гласа му. — Става дума за моята собствена смърт и очевидно тя не е далеч. Това е ужасната цена, която трябва да заплатиш за своя талант. Страхът от неизбежната смърт е неделима част от емпатията. От онези тайнствени свръхестествени сили, които са независими от нормалния ход на времето. Смъртта е толкова ужасяваща и окончателна, че неминуемо дава отражение назад по хода на времето. Колкото по-близо сме до нея, толкова по-силно е това усещане. Трудно е да се определи точният момент на настъпването й, мога само да предполагам приблизително кога ще стане. Ужасно е, нали? Зная, че ще умра малко след като се приземя на Дис — и далеч преди да бъде свършена работата, заради която отивам там. Зная какво трябва да се свърши, известно ми е и че хората, опитали преди мен, са се провалили. Знам също така, че ти си единственият човек, който има шанс да доведе до успешен край започнатото от мен. Имам ли съгласието ти? Ще дойдеш ли с мен?

— Да, разбира се — кимна решително Брайън. — Ще дойда с теб.