Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (2)

II

Айджел остави на лекарите точно един ден, преди да се появи в болницата. Брайън не беше умрял, макар през първата нощ след двубоя някои да обсъждаха подобна възможност. Още на следващия ден той се почувства по-добре и това бе всичко, което бе нужно на Айджел за да премине към действие. Наложи се да си пробива пътя със сила, за да се добере до вратата на новия Победител, но едва тук срещна първата по-ожесточена съпротива.

— Няма какво да търсите тук, Победител Айджел — обърна се към него лекуващият доктор. — Ако продължавате да упорствате, независимо от поста ви ще бъда принуден да ви строша главата.

Айджел тъкмо понечи да му обясни какви са шансовете да изпълни заканата си, когато Брайън реши, че е дошъл моментът да се намеси. Веднага бе разпознал гласа на новодошлия — беше същият, като на неканения гост предната нощ в общежитието.

— Пуснете го, доктор Каулри — нареди той. — Искам да се срещна с този човек, който смята, че на този свят има нещо по-важно от Двайсетобоя.

Докато докторът стоеше в нерешителност, Айджел побърза да го отмести от пътя си и затръшна вратата в носа му. След това огледа лежащия в леглото Победител. В предмишниците на Брайън бяха включени системи. Очите му бяха хлътнали в очните кухини, а клепачите му бяха изпъстрени с тънички виолетови вени. Мълчаливата битка, която бе водил предната нощ със смъртта, бе оставила своя неумолим отпечатък. Чертите му бяха изострени, брадичката изглеждаше още по-квадратна. Кожата му беше покрита със сивкави петна. Само косата му изглеждаше непроменена — ниско подстригана и лъскава. Имаше вид, сякаш бе прекарал продължително и тежко страдание.

— Като превъплъщение на греха си — подхвърли Айджел. — А, да, поздравления за победата.

— И ти не си в най-добрата си форма — за бивш Победител — не му остана длъжен Брайън. Изтощението и досадата от неканения гост бяха пробудили гнева му. Айджел не му обърна внимание.

И все пак, забележката на Брайън не бе лишена от основание. Айджел действително не приличаше на победител, нито пък на анвхарец. Запазил бе височината и размерите си, само че тялото му изглеждаше слепено от тлъстини — ръцете му бяха закръглени и пухкави, шкембето му изпъкваше, имаше двойна брадичка и торбички под очите. Никой на Анвхар не можеше да си позволи лукса да надебелее, толкова по-странно и невероятно бе, че този човек е бивш Победител. Ако въобще бе запазил нещо от предишните си мускули, вероятно бе скрито доста дълбоко. Единствено очите му сякаш издаваха предишната сила, помогнала му да срази всички противници в годишното общопланетно състезание. Брайън неволно се извърна пред този изгарящ поглед и съжали, че без никаква причина бе обидил своя посетител. Но беше твърде слаб, за да помоли за извинение.

Айджел не изглеждаше никак обиден. Брайън го разглеждаше крадешком, осъзнавайки, че дошлият е свързан със събития, в сравнение с които неговите дребни тревоги, обидата и дори самият Двайсетобой, нямаха кой знае какво съществено значение. Ала почти веднага реши, че си въобразява и се опита да прогони споходилото го усещане. Двамата се изгледаха с преценяващ поглед, очевидно борещи се с едни и същи чувства.

Вратата зад гърба на Айджел се отвори безшумно. Едрият мъж се завъртя пъргаво с бързината на атлет, роден на Анвхар. Доктор Каулри тъкмо бе пристъпил прага, следван от двама мъжаги в униформи. Айджел ги посрещна с едрото си туловище и без видимо усилие ги помете назад, а те се запремятаха в плетеница от ръце и крака. След това затръшна вратата и я заключи.

— Трябва да говоря с теб — рече той, след като се обърна към Брайън. — Насаме — добави едрият мъж и същевременно изтръгна уредбата от стената.

— Махай се — каза му Брайън. — Ако можех, щях да…

— Е, тъй като не можеш, не ти остава нищо друго, освен да лежиш ли да ме слушаш хрисимо. Разполагаме с не повече от пет минути, преди ония отвън да разбият вратата и не искам да ги изгубим напразно. Ще дойдеш ли с мен на друга планета? Имам важна работа, поръчана е на мен, но няма да се справя без чужда помощ. Ти си единственият, на когото мога да разчитам. Можеш да ми откажеш — добави той, виждайки, че Брайън се готви да отговори.

— Разбира се, че ще откажа — отвърна Брайън, чувствайки се малко глупаво задето другият бе предвидил реакцията му. — Анвхар е моята родна планета — защо ще я напускам? Тук е целият ми живот, тук е работата ми. Да не говорим, че току-що спечелих Двайсетобоя. Длъжен съм да остана.

— Глупости. Аз също съм Победител, но напуснах планетата. Това, което избягваш да признаеш е, че би желал да се порадваш малко на славата си. Извън пределите на Анвхар никой не знае какво е това Победител — там едва ли ще се похвалиш с уважение. Ще трябва да се справиш с живота такъв, какъвто е в голямата вселена — не те виня, че се боиш.

Някой блъскаше с юмрук по вратата.

— Прекалено съм изтощен, за да се ядосвам — каза пресипнало Брайън. — Освен това, трудно ми е да възприема каквито и да било идеали от някой, който си позволява да обижда човек, прекалено слаб за да се защити.

— Моля за извинение — отвърна Айджел и в гласа му се долови съчувствие. — Но въпросът е твърде важен, за да спазваме етикецията. Не разполагаме с много време, ето защо бих желал да ти разкрия намеренията си.

— Зная твоите намерения — искаш да ме убедиш, че трябва да напусна планетата и да дойда с теб, нали? Не е ли твърде много?

— Не. Зная, трудно ще е да те убедя — но поне ще ти дам малко храна за размисъл. Съвсем достатъчно, за да бъдат разбити илюзиите ти. Ти си типичен представител на Анвхар — научен хуманист, вярващ дълбоко и искрено в принципите на Двайсетобоя. Приемаш тази институция като първична даденост, без да се замислиш дори за миг. Всички вие никога не си спомняте миналото, забравили сте онези безименни милиони, потънали в мизерия и нищета, докато човечеството е изграждало устоите на този нов живот. Замислял ли си се някога за хората, прекарали съществуванието си в бедност и суеверие, докато цивилизацията бавно е пълзяла напред, към своя прогрес?

— Разбира се, че не съм — отвърна Брайън. — Защо ми трябва? Не мога да променя миналото.

— Но би могъл да промениш бъдещето! — възрази Айджел. — Дължиш поне малко на твоите многострадални прадеди, които са ти осигурили този живот. Ако научният хуманизъм за теб не е само празнословие, тогава трябва да имаш поне известно чувство за отговорност. Не желаеш ли да заплатиш поне малка част от дълга си, като помогнеш на онези, които са толкова изостанали и обезверени, колкото не е бил и нашият далечен праотец троглотидът?

Шумът зад вратата ставаше невъобразим. Като се прибави и бумтенето в ушите от погълнатите лекарства, почти беше невъзможно да разсъждава.

— Готов съм да се съглася с теб — теоретически — каза Брайън. — Само че, сам знаеш, не е достатъчно да вложиш разум в едно дело. Нужни са и чувства. Едно логично решение не струва пукната пара, ако не е подкрепено от вяра.

— Стигнахме, значи, същината на разговора — закима Айджел доволно. Опрял масивен гръб във вратата, той поемаше без видимо усилие ударите, очевидно нанасяни с някакъв доста тежък предмет. — Нетърпеливи са, явно скоро ще трябва да си вървя. Нямам време за подробности, но ще ти дам думата си на Победител, че имам работа за теб — нещо, на което само ти си способен. Ти и никой друг. Ако ми помогнеш, ще спасим седем милиона нещастници. Ето, за това става дума.

Бравата отхвърча и вратата изскърца на пантите. Айджел напрегна мишци и я върна обратно.

— Искам да помислиш върху едно нещо. Защо в една галактика, в която има толкова много изостанали, воюващи и кипящи от вътрешна омраза планети, съществува свят като Анвхар, чиято стабилност и благоденствие се крепи на сложна серия от игри и състезания?