Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брайън Бранд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Planet of the Damned [= Sense of Obligation], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead(2019)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЛАНЕТАТА НА ПРОКЪЛНАТИТЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.17. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Planet of the Damned / Harry HARRISON]. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 55.00 лв.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне
  3. —Корекция на правописни и граматически грешки

XVII

— Истина ли е това, което му каза — че се отказваш? — попита го Лиа. Брайън си спомни, че тя бе проследила внимателно разговора му с Крафт. Сви рамене и се помъчи да предаде чувствата си с думи.

— Опитахме се — и за малко да успеем. Но щом не желаят да ни изслушат — какво да направим? Какво може да постигне един-единствен човек, срещу цял флот, въоръжен с водородни бомби?

Сякаш в отговор на въпроса му гласът на Улв изпълни стаята с гърлените дисиански звуци.

— Ще те убия, ти си врагът! — извика той. — Ще те убия, умедвирк!

Още не довършил последната дума и ръката му се плъзна към препаската. Той измъкна със светкавично движение тръбичката и я опря в устните си. Тъничката стреличка изсвистя във въздуха и се заби, треперейки, в аморфната маса, изпълваща черепа на магтера. Постъпката на Улв бе по-скоро символична, като плесница в лицето, или обявяване на война.

— Улв разбира нещата далеч по-добре, отколкото си представяш — рече Лиа. — Знае толкова много за симбиозата и мутуализма, че спокойно би могъл да изнася лекции в някой земен университет. Има съвсем ясна представа за функциите на този мозъчен симбиот. Сам видя, че дори в езика им има дума определяща това явление, която просто не е фигурирала в уроците ни по дисиански. Форма на живот, с която можеш да съществуваш съвместно, се нарича медвирк. А когато се опитва да те унищожи, името й е умедвирк. Улв също така разбира, че една форма на живот може да претърпи промяна, и да бъде по различно време както медвирк, така и умедвирк. Преди малко той осъзна, че съществото в мозъка на магтера е умедвирк и се опита да го убие. Така ще постъпят и останалите дисианци, веднага щом ги запознаем с доказателствата и им обясним за какво става дума.

— Сигурна ли си в това? — запита Брайън, с подновен интерес.

— Напълно. Дисианците имат изключително строги принципи по отношение на оцеляването. Не като тези на магтерите, но подобни, що се отнася до последствията от тях. Ще избият всички мозъчни симбиоти, дори ако това означава гибел за цялото съсловие на магтерите.

— В такъв случай не можем да си тръгнем сега — заяви Брайън. Произнасяйки тези думи той изведнъж осъзна съвсем ясно какво трябва да направи. — Корабът всеки момент ще пристигне. Ти ще се качиш на него, ще вземеш и трупа на магтера. Аз оставам.

— И къде ще идеш? — запита го слисано тя.

— Ще се бия с магтерите. Присъствието ми на тази планета ще ни гарантира, че Крафт няма да даде сигнал за изстрелване на бомбите преди изтичане на ултиматума.

— И какво мислиш, че ще постигнеш, като изключим самоубийството? — попита развълнувано Лиа. — Нали доскоро твърдеше, че сам човек не може да спре войната? Какво мислиш, че ще се случи с теб в полунощ?

— Ще загина, но нима смяташ, че мога в този момент да избягам? Не и сега. Ще се боря до последния час. Двамата с Улв ще проникнем в кулата и ще потърсим там бомбите. Сега вече той ще се бие на наша страна. Не е изключено дори да притежава ценна информация за кобалтовите бомби, която досега да е криел от нас. Ще повикаме на помощ и неговите сънародници. Все някой от тях може да знае местонахождението на бомбите — та това е тяхната родна планета.

Лиа понечи да каже нещо, но той продължи да я засипва с думи.

— Но теб също те чака важна работа. Трябва да покажеш магтера на Крафт и да му обясниш ролята на открития мозъчен паразит. Опитай се да убедиш Хис да ни помогне в тази последна атака. Ще взема предавателя с мен, науча ли нещо, незабавно ще се свържа с вас. Това е отчаян ход, зная, все едно че съм сграбчил сламката миг преди да потъна, но друг изход нямаме. Защото откажем ли се сега, произнасяме смъртната присъда на Дис.

Лиа направи още един безнадежден опит да го разубеди, но Брайън категорично отказа да я изслуша. Целуна я нежно и с лекота, каквато не чувстваше в себе си, само за да й внуши, че всичко е наред. Макар в сърцата си и двамата да знаеха, че не е така, друго решение просто не съществуваше.

Сградата неочаквано се разтърси, зад прозорците притъмня и в същия миг на площада отвън се спусна очакваният кораб. Екипажът изскочи навън и зае отбранителна позиция, с насочени и готови за стрелба оръжия.

Не беше съвсем лесно да ги убедят, че освен Лиа, трябва да вземат и трупа на магтера. Брайън остана отвън и проследи с поглед издигащата се в небето светеща точка. Мъчеше се да се освободи от тягостното усещане, че бе видял Лиа за последен път.

— Да изчезваме от тук — подхвърли той на Улв и взе предавателя, — преди някой да се е завъртял насам, за да провери защо се е приземявал корабът.

— Какво ще правиш сега? — попита Улв докато крачеха по улицата към пустинята. — Какво въобще можем да направим, когато остават само няколко часа? — той посочи слънцето, което вече клонеше към хоризонта. Брайън прехвърли презрамката на предавателя на другото рамо, преди да отговори.

— Трябва да се промъкнем в черната кула, която атакувахме снощи. Не е изключено бомбите да са там… освен ако ти не знаеш къде са точно…

Улв поклати глава.

— Нямам представа, но някои от хората ми може да знаят. Ще заловим един магтер, а след това ще го убием, за да им покажем проникналия вътре умедвирк. Научат ли веднъж истината, ще ни разкажат всичко, каквото знаят.

— Значи тръгваме към кулата — заради бомбите и за някой опитен екземпляр на магтер. Кой е най-бързия път до там?

Улв сбърчи вежди и се замисли.

— Ако можеш да управляваш колите на хората от други планети, знам едно място, където са оставени няколко. Моите хора не владеят способността да ги придвижват.

— Остави това на мен. Да тръгваме.

Този път шансът беше на тяхна страна. Първият пустиноход, на който се натъкнаха, беше оставен с ключовете. Двигателят беше електрически, но за щастие акумулаторите се оказаха заредени. Значително по-безшумен, от пустиноходите снабдени с атомни двигатели, той се понесе гладко по улиците на града и не след дълго навлязоха в пустинята. Наближаваше шест. Когато стигнаха кулата беше вече седем и нервите на Брайън бяха опънати до краен предел.

Макар идеята да нападнат повторно кулата по същество да беше чисто самоубийство, за Брайън тя беше облекчение, след досегашните терзания. Най-сетне настъпваше моментът за действие и това го караше да забрави бомбите, готови да полетят към тях.

За да проникнат в кулата избраха директната атака, макар тази възможност да бе най-страшната. Насочиха се право към главния вход. Улв тичаше безшумно отпред. Не срещнаха никого на пътя си. Веднага щом влязоха в кулата, те се отправиха към подземните стаи, където е била регистрирана по-високата радиация. Мина известно време, преди да осъзнаят, че кулата на магтерите е необитаема.

— Всички са си отишли — изсумтя Улв, който душеше внимателно въздуха около всяка врата, която наближаваха. — Много магтери са живели тук, но сега са заминали.

— Често ли изоставят кулите си? — попита Брайън.

— Никога. Не съм чувал друг път да се е случвало нещо подобно. Не мога да си обясня и сега защо е станало.

— Е, аз пък мога — отвърна Брайън. — Биха напуснали, само ако вземат със себе си нещо изключително ценно. Бомбите. Ако наистина са ги държали тук, вероятно са ги преместили веднага след нападението. — Той потрепери от внезапно завладелия го страх. — А може би са ги преместили, защото е дошло време да ги отнесат при установката за изстрелване! Да се махаме от тук, колкото се може по-бързо.

— Мирише ми на въздух от пустинята — произнесе замислено Улв. — Откъде полъхва, след като се намираме в подземието? Магтерите нямат вентилационни шахти.

— Може би е от отворът, който пробихме по време на атаката. Можеш ли да откриеш посоката, от която идва?

Свиха зад един ъгъл и в дъното на тунела, през пробития от взрива проход видяха блещукащите в нощното небе звезди.

— Изглежда ми по-голям, отколкото когато атакувахме — каза Брайън. — Сякаш магтерите нарочно са го разширили. — Той надникна през отвора и забеляза, че в пясъка отвън има следи от пустиноход. — За да изнесат нещо обемисто навън и да го откарат там, накъдето водят следите!

Двамата се възползваха от отвора за да излязат в пустинята и изтичаха обратно при пустинохода. Брайън подкара рязко, колата поднесе в пясъка и освети с фаровете си оставените дири. Различаваха се съвсем отчетливи отпечатъци от веригите на пустиноход, примесени с грайферовите следи от предните колела. Брайън изключи светлините, забави скоростта въпреки кипящото в него нетърпение и се съсредоточи върху управлението. Погледна за миг часовника, за да установи, че им остават не повече от четири часа. Луната грееше ярко и светлината й бе напълно достатъчна, за да различава следите. Брайън стисна кормилото с една ръка, а с другата включи предавателя, предварително нагласен на вълната на Крафт.

Веднага щом радистът отсреща отвърна на повикването Брайън докладва за откритието и за своите предположения.

— Предайте незабавно съобщението на професор Крафт. Нямам време да разговарям с него — по следите им съм. — Той изключи връзката и натисна газта. Пустиноходът подскочи напред и задницата му се поднесе.

— Насочили са се към планините — докладва не след дълго Улв, който не откъсваше дирите от погледа си. — В тази район има доста пещери и често сме забелязвали магтери около тях.

Предположението се оказа съвсем правилно. Малко преди девет пейзажът наоколо се изпъстри с многобройни хълмове, а далеч пред тях на фона на звездното небе, тъмнееше черната маса на планината.

— Спри тук — посъветва го Улв. — До пещерите има съвсем малко път. Ще се приближим безшумно, може да са оставили постове.

Брайън прибра предавателя в джоба си и пое по дълбоко врязаните в земята следи. Улв щъкаше наоколо, ту се появяваше от мрака безшумен като сянка, ту изчезваше за да търси нощни постове. Засега поне не беше открил никой да дебне в тъмнината.

Към девет и половина Брайън си даде сметка, че твърде рано бяха изоставили пустинохода. Следите продължаваха да се извиват и краят им все не се виждаше. Подминаха няколко пещери, които Улв му посочи, но следите не извиваха към тях. Времето течеше, а кошмарното препъване в мрака продължаваше.

— Наближаваме още няколко пещери — съобщи Улв. — Стъпвай безшумно.

Надникнаха предпазливо над хребета на хълма, както го бяха правили неведнъж досега и огледаха плитката долина пред тях. Дъното й бе покрито с пясък и падащите право отгоре лунни лъчи осветяваха следите, очертавайки ги като тъмни линии. Пресичаха пясъчната долина под прав ъгъл и изчезваха в пещерата на отвъдния й край.

Брайън се присви зад върха на хълма, закри с ръка индикатора на предавателя и го включи. Улв остана над него, без да изпуска от поглед входа на пещерата.

— Важно съобщение — прошепна в микрофона Брайън. — Моля, включете на запис. — Той повтори няколко пъти тези думи, вперил поглед в часовника, докато изминат тридесет секунди. После, като се стараеше да говори колкото се може по-ясно, разказа за изчезващите в пещерата следи.

— … не зная дали бомбите са вътре, но смятам да проверя. Ще оставя предавателя тук, на хълма, с включен сигнал, за да можете да се ориентирате по него. Намира се съвсем близо до пещерата. Другият, по-големият радиопредавател, ще взема със себе си — акумулаторът му не е толкова изтощен. Ако не успеем да излезем от пещерата, ще се свържа с вас отвътре. Съмнявам се сигналът да премине през дебелия скален пласт, но друг изход нямам. Край на предаването. Не се опитвайте да се свързвате с мен. Не разполагам със слушалки, а говорителят е твърде шумен — затова го изключих.

Той натисна превключватела, спомни си нещо, включи предавателя повторно и добави:

— Сбогом, Лиа.

След това изключи връзката окончателно.

Двамата с Улв заобиколиха предпазливо хълма и се прокраднаха покрай стръмната скала на тясната клисура. Стараеха се да се придържат към най-тъмните места и най-сетне достигнаха входа на пещерата. Нищо не помръдваше, отвътре не идваше никакъв звук. Брайън погледна за миг циферблата на часовника си и веднага съжали, че го е сторил.

Беше десет и тридесет.

Двамата се бяха спотаили в тясна ниша, само на няколко метра от входа на пещерата. Тъкмо понечиха да пресекат тези последни метри, когато Улв неочаквано спря Брайън с ръка. Той посочи носа си, сетне входа на пещерата. Беше подушил присъствието на магтер.

Една тъмна фигура се отдели от далеч по-тъмната паст на пещерата. Улв реагира мигновено. Той подскочи, долепи ръка до устата си и дъхът му изсвистя едва чуто през тясната тръбичка. Без да издаде никакъв звук магтерът се преви и се строполи в пясъка. Улв прескочи трупа и изчезна в пещерата, а забързаните му стъпки бързо утихнаха.

Брайън го последва, с готов за стрелба пистолет, без да знае какво ги чакаше вътре. Кракът му опря още едно тяло, проснато на земята и в същия миг до ушите му стигна тихия шепот на Улв:

— Бяха двама. Можем да продължим.

Истинско мъчение бе да се прокрадват пипнешком в непрогледния мрак. Не разполагаха с никаква светлина, нито пък биха посмели да я използват. Нямаше и следи по твърдия, каменист под. Щяха да се изгубят, ако не беше чувствителният нос на Улв. Пещерата се разклоняваше и съвсем скоро изгубиха представа къде са.

Почти невъзможно беше да се върви. Протегнали ръце пред себе си, те пристъпваха като слепци. Препъваха се, блъскаха се в стените, а пръстите им се разкървавиха от острите скали. Улв следваше миризмата на преминалите преди тях от тук магтери. Отслабнеше ли тази миризма, следователно бяха навлезли в разклонения, които не са били използвани скоро и двамата поемаха обратно, за да търсят друг път.

По-убийствен дори от прокрадването в тъмнината бе ходът на времето. Светещите стрелки на часовника се гонеха безшумно по циферблата и накрая достигнаха последните петнадесет минути преди дванадесет.

— Виждам светлина отпред — пошушна Улв и Брайън едва сдържа облекченото си възклицание. Продължиха предпазливо, докато стигнаха един скален издатък, зад който започваше ярко осветено помещение.

— Какво е това? — попита Улв като мигаше слепешката срещу ярката светлина.

Брайън трябваше да напрегне всички сили, за да не изкрещи.

— Онази клетка там с металната мрежа е хиперпространствен генератор. Подредените до нея заострени блестящи предмети приличат на бомби — трябва да са кобалтовите бомби. Открихме ги!

Почти импулсивно Брайън понечи да изпрати радиосигнал, с който да спре бомбардировката на планетата. Но едно прибързано съобщение едва ли щеше да има нужната тежест. Налагаше се да опише подробно какво е открил, за да му повярват ньордците. Съобщението трябваше да съвпада до последната подробност с информацията, която имаха за ракетната установка и бомбите.

Установката очевидно представляваше демонтиран и пригоден за целта хиперпространствен корабен генератор. Приборите за управление на генератора бяха грижливо подредени отстрани и готови за действие. Между металната клетка и приборите се точеха дълги, извити като змии кабели, покрити с дебел металически екран. Трима техници продължаваха да работят върху конструкцията. Брайън се зачуди какви са тези кръвожадни отрепки, съгласили се да помагат на магтерите в замислената от тях война. После забеляза, че са оковани във вериги, а гърбовете им бяха покрити с рани.

И въпреки това не можеше да изпитва състрадание към тях. Без съмнение първоначално са се съгласили да пристигнат доброволно на планетата — срещу обещание за богато възнаграждение — и да доведат докрай гнусния замисъл. Вероятно са се разбунтували едва след като са узнали, че ги очаква самоубийство.

Тринадесет минути до полунощ.

Брайън притисна предавателя до гърдите си и бавно се изправи. Сега вече виждаше съвсем ясно бомбите. Бяха дванадесет на брой и си приличаха — като яйца от някое смъртоносно гнездо. Всяка една бе заострена в единия край, дълга близо два метра и отрязана като с нож в другия. Изглежда от тази страна се прикачваше ракетата носител, а бомбите всъщност представляваха бойни глави. Една от тях бе завъртяна с плоската си част към него и Брайън забеляза шест нарезни издатини, с които вероятно се прикрепваше за ракетата. В основата имаше малко кръгло отвърстие с капак.

Това беше напълно достатъчно. Успее ли да опише видяното на ньордците и те ще се убедят, че наистина е открил бомбите. Едва ли след това ще посмеят да унищожат Дис, без да се опитали преди това да ги обезвредят.

Брайън отброи петдесет крачки и спря. Намираше се достатъчно далеч от помещението за да не го чуят, нито пък можеха да го видят в тъмнината. Включи пипнешком предавателя, провери настройката на вълната и остана доволен — всичко беше наред. После подробно, без да бърза описа всичко, което беше видял в подземната зала зад него. Стараеше се да говори със спокоен глас, да се съсредоточава върху детайлите, да не пропусне нито една подробност и най-вече избягваше собствените си заключения.

Шест минути преди полунощ приключи доклада. Превключи на приемане и зачака.

В пещерата цареше пълна тишина.

Брайън постепенно осъзна, че от говорителите не се чуваше характерният пукот от радиосмущенията. Плътният слой скали над него бе изиграл ролята на непробиваем екран, както за неговия сигнал, така и за евентуалните опити на другите да го потърсят.

Значи не бяха чули доклада му. Никой от ньордския флот не знаеше, че бомбите са открити, преди да бъдат изстреляни. Атаката щеше да започне както бе обявено предварително. Вероятно в този момент гнездата вече се отваряха и само няколко металически скоби пречеха на водородните бомби да полетят към планетата под тях. Само след минути сигналът ще бъде подаден, скобите ще отскочат назад и бомбите ще се спуснат…

— Убийци! — изкрещя Брайън в микрофона. — Обръщате гръб на единствения изход, не желаете да чуете нито мен, нито Хис — само защото ви предлагахме решения, различни от вашето! Готови сте да разрушите напълно Дис сега, когато това не е необходимо! А имаше толкова други възможности да се спре войната! Не опитахте нито една от тях, а сега вече е твърде късно. Ще унищожите Дис и с това ще унищожите Ньорд. Айджел пръв го каза и сега вече му вярвам. Вие сте просто поредният проклет несполучлив опит в една галактика, изпълнена с неудачи!

Той вдигна предавателя и го удари в скалистия под. После се затича обратно към Улв, опитвайки се да пропъди всякакви мисли за умора и провал. На хората, обитаващи повърхността на Дис им оставаха само две минути живот.

— Не получиха съобщението ми — рече Брайън на Улв. — Невъзможно е да установим връзка толкова дълбоко под земята.

— Значи бомбите ще паднат? — попита Улв, втренчил поглед в лицето на Брайън, сред бледата, разсеяна светлина на пещерата.

— Ако не се случи нещо неочаквано, ще паднат.

Нямаше какво повече да си кажат, оставаше само да чакат. Тримата техници в пещерата изглежда също почувстваха, че моментът е назрял. Говореха си нещо развълнувано, опитваха се да заговорят и магтерите. Ала безчувствените, завладени от паразити мозъци, не виждаха смисъл работата да бъде преустановена и се нахвърлиха върху нещастниците. Въпреки жестоките удари, техниците отказваха да продължат работата, застинали, с разширени от ужас очи те следяха хода на стрелката. Накрая изглежда дори в болните мозъци на магтерите проникна нещо, защото оставиха техниците и също зачакаха.

Късата стрелка на брайъновия часовник посочи дванадесет, към нея се присъедини минутната, а малко след това и секундната. За един кратък миг трите стрелки сочеха в една и съща точка, след това секундарника продължи своя ход.

Брайън въздъхна облекчено, но веднага след това си даде сметка, че се намират дълбоко под повърхността. Както звукът, така и сеизмичната вълна се разпространяваха бавно, а блясъкът на атомната експлозия нямаше да се забележи тук, долу. Така че, ако бомбите са били спуснати точно в дванадесет, все още бе рано, за да го узнаят.

Въздухът се разтърси от далечен грохот. Малко по-късно земята под краката им се разтърси и осветлението в пещерата премигна. От покрива на подземната зала се спусна фин прах.

Улв се извърна към него, но Брайън не посмя да срещне погледа му. Нямаше сили да издържа на укора в очите на дисианеца.