Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (15)

XV

Брайън отскочи назад и се просна на прашния път. Чакаше всеки миг да чуе едва доловимото свистене на отровната стрела, ала на улицата бе тихо. Убийците на Телт си бяха отишли. Брайън се надигна пъргаво и като използваше за прикритие корпуса на пустинохода, отвори люка и се мушна вътре.

Бяха си свършили добре работата, за да направят колата неизползваема. Приборите за управление бяха разбити, подът хрущеше от натрошените на парчета апарати, имаше смачкани перфокарти, осукани и скъсани кабели. Пустиноходът буквално беше изкормен, безжизнен също като своя водач.

Не беше трудно да реконструира хода на събитията. Забелязали са пустинохода, когато е влизал в града — вероятно някой от магтерите, участвали в разрушаването на сградата на Фондацията. Сетне колата им е убягнала от вниманието, иначе сега и Брайън щеше да е мъртъв. Едва при втората среща, когато Телт се е опитвал да напусне града, те са съумели да го спрат, по най-ефикасния възможен начин — простреляли са нищо неподозиращия водач във врата с отровна стреличка през отворения люк.

Телт мъртъв! Обстоятелствата около това брутално убийство бяха попречили на Брайън от първия миг да осъзнае възможните последствия. Едва сега започна да си дава сметка. Телт не бе посмял да предаде по радиото новината за откриването на радиоактивната следа. Опасяваше се да не го засекат, искаше да съобщи лично на Хис и да му покаже записа. Само че сега този запис бе накъсан и стъпкан някъде на пода, а мозъкът, който бе в състояние да го анализира — мъртъв.

Брайън хвърли поглед на изтърбушеното радио и се промуши през люка навън. Скочи на пътя и се затича. Оцеляването му, неговото и на планетата зависеше от това, да не бъде забелязан в близост до тази кола. Трябваше час по-скоро да се свърже с Хис и да му предаде информацията. Докато не го направи, той щеше да бъде единственият човек от друга планета, който знае, в коя от кулите на магтерите са разположени кобалтовите бомби.

След като са отдалечи на достатъчно разстояние от пустинохода, Брайън забави крачка и отри потта от челото си. Никой не го беше видял да излиза от пустинохода, нито пък го бяха проследили. Улиците наоколо бяха съвсем непознати, но той се ориентира по слънцето и пое право към разрушената сграда. Все по-често срещаше дисиански минувачи. Забелязваха го, някои дори спираха и го изпровождаха с навъсени погледи. Не беше никак трудно да долавя емоционалните вибрации на гняв и омраза, при това директно в съзнанието си. Една малка групичка дори излъчваше смъртна заплаха, та Брайън постави ръка на пистолета, докато преминаваше край тях. Двама от присъстващите държаха в ръце тръбички, но не посмяха да ги използват. Докато стигне следващия ъгъл, Брайън почувства, че е плувнал от пот.

Точно пред него се намираха останките от разрушената сграда. На пътя пред нея бе кацнал малък бордови катер. Двама мъже стояха до отворения люк и оглеждаха обгорената земя.

Ботушите на Брайън изхрущяха в песъчливата почва. Мъжете се извърнаха светкавично, вдигнали оръжие. И двамата носеха йонни пушки. Лицата им се отпуснаха, когато забелязаха, че не е облечен като местните.

— Проклети кръвожадни диваци! — изръмжа единият от тях. Очевидно бе израсъл на планета с повишена гравитация, тялото му бе набито, мускулесто, а главата му едва достигаше гърдите на Брайън. Ако се съдеше по знаците върху килнатата на темето му шапка, той се занимаваше с корабния компютър.

— Струва ми се, че ги разбирам — подхвърли вторият. Петлиците му показваха, че е чиновник. Чертите на лицето му бяха различни, но двамата притежаваха сходни набити и мускулести тела, сякаш бяха близнаци. Вероятно идваха от една и съща планета. — Точно в полунощ планетата им ще бъде взривена. Изглежда тези нещастници на улицата най-сетне са осъзнали какво ги чака. Надявам се дотогава да сме влезли в хиперпространството. Бях в околностите на планетата Естрада, когато я споходи същата участ, и не бих желал да присъствам на тази гледка за втори път. Никога вече!

Компютърният специалист втренчи замислен поглед в Брайън.

— Искате ли да ви откараме? — попита той. — Това е последният кораб в космопорта, веднага щом натоварим багажа си вдигаме чуковете. Има място за вас.

Немалко усилия струваше на Брайън да скрие мъката си, докато оглеждаше царящата наоколо картина на разрушение.

— Не — рече той. — Не е необходимо. Имам връзка с обсадния флот и те ще се погрижат да ме вземат преди полунощ.

— От Ньорд ли сте? — попита чиновникът.

— Не — поклати глава Брайън. — Възникнаха проблеми с моя кораб. — Едва сега осъзна, че мъжете го разглеждат внимателно. Налагаше се да им обясни по-подробно. — Надявах се да открия някакъв начин, за да спра войната. Сега вече… не съм сигурен. — Не беше възнамерявал да говори толкова откровено, думите се бяха оформили под влияние на онова, което непрестанно измъчваше съзнанието му.

Компютърният специалист понечи да отвърне нещо, но другарят му го сръга с лакът.

— Трябва да побързаме — никак не ми харесва начинът, по който ни гледат тези дисианци. Капитанът ни нареди да проверим какво е причинило пожара, а после незабавно да се връщаме. Време е да тръгваме.

— Гледайте да не пропуснете времето за потегляне — посъветва компютърният специалист Брайън и се отправи към катера. Спря, погледна го колебливо и попита: — Сигурен ли сте, че не можем с нещо да ви помогнем?

Безсмислено беше да се самоизмъчва. Брайън тръсна глава за да прогони нежеланите мисли.

— Май че можете — рече той. — Необходим ми е скалпел и каквито още хирургически инструменти можете да ми набавите. — Трябваха му за Лиа. После изведнъж си спомни неизпратеното съобщение на Телт. — Имате ли портативен радиопредавател? Ще ви го заплатя.

Компютърният специалист изчезна в катера и след миг се появи с малък пакет. — Тук има скалпел и магнитни пинцети — само това открих в аптечката. Дано ви свършат работа. — Той се пресегна във вътрешността на катера и измъкна металическа кутия, в която имаше портативен радиопредавател. — Предавателят е доста мощен, особено на дълги вълни.

Той вдигна ръка, когато Брайън повтори предложението си за заплащане.

— Това е моят подарък — рече специалистът. — Бих ви дал целия катер, да знаех само, че наистина можете да спасите планетата. Ще кажем на капитана, че сме имали проблеми с туземците и сме изгубили радиото. Нали така, Мънибегс? — Той блъсна другия с пръст в гърдите със сила, която би пробила дупка в някой не толкова як.

— Съобщението прието — кимна чиновникът. — Документацията ще оправим, като се върнем на кораба. — Двамата влязоха в катера и Брайън се отдръпна, за да очисти площадката за излитане.

Чувството за дълг — ето че и двамата космонавти го притежаваха. Тази мисъл ободри Брайън и той се зае да претърсва руините за още нещо, което би му послужило. Не след дълго разпозна част от стената на лабораторията. Разрови руините и измъкна от долу няколко почти запазени инструменти, както и обгорен, но иначе цял калъф. В калъфа бе прибран бинокулярният микроскоп, дясната му тръба бе изкривена, а стъклото на окуляра — счупено. За щастие левият окуляр все още можеше да се използва. Брайън внимателно прибра микроскопа в калъфа.

Погледна часовника си. Наближаваше обяд. Надяваше се, че инструментите, които бе събрал, щяха да са достатъчни за аутопсията. Под подозрителните погледи на дисианците, Брайън потегли обратно към склада. Пътят бе дълъг, налагаше се отново да заобикаля, той като се опасяваше, че ще го проследят. Едва след като се убеди, че зад него няма никой, Брайън се промъкна в сградата и затвори вратата зад себе си.

Още с влизането в стаята го посрещнаха уплашените очи на Лиа.

— Най-сетне приятелска усмивка, сред пълчищата канибали — въздъхна тя. Бледото й лице издаваше усилията, които й струваше тази безгрижна забележка. — Какво стана? Откакто съм се събудила, великото каменно лице, ей там… — тя посочи Улв — не ми казва нищо.

— Кое е последното, което помниш? — попита я предпазливо Брайън. Не искаше да й разкрива твърде много, опасяваше се, че може отново да предизвика шок. Улв бе проявил очевидно присъствие на духа, като не й бе разказал нищо.

— Щом искаш да знаеш — заговори Лиа, — помня почти всичко, Брайън Бранд. Няма да изпадам в подробности, пък и за такива неща не бива да се говори пред туземците. Но на въпроса ти — спомням си, че след като излезе заспах. И това е всичко… Странно, нали? Заспах в болничното легло, а се събудих на тази кушетка, при това се чувствах ужасно. А той си седеше там, втренчил очи в мен. Ще ми кажеш ли какво става?

По-добре да й разкрие само част от истината, а подробностите да остави за друг път.

— Магтерите нападнаха сградата на Фондацията — рече Брайън. — Очевидно търпението им към нас се е изчерпало. Ти спеше дълбоко, под влияние на лекарството, затова двамата с Улв те пренесохме тук. Вече е следобед…

— На последния ден? — Тя го погледна ужасено. — И защо ме оставихте да претворявам Спящата красавица, когато краят на света наближава? Пострада ли някой при нападението? Има ли жертви?

— Няколко души — и неимоверна бъркотия — обясни Брайън. Трябваше незабавно да смени темата. Той се приближи до трупа и отметна покривалото от лицето му. — Но сега това е по-важно. Това е труп на магтер. Намерих скалпел и още няколко инструмента. Ще извършиш ли аутопсия?

Лиа се сви на кушетката и обгърна раменете си с ръце. Изглеждаше сякаш е замръзнала, въпреки горещия ден.

— Какво стана с хората от сградата? — попита тя с тъничък глас. Лекарството бе изтрило неприятните спомени, но ехото на напрежението и шока бе оставило трайни следи в тялото и ума й. — Чувствам се… изчерпана. Моля те, кажи ми какво се е случило. Струва ми се, че криеш нещо.

Брайън приседна до нея, взе ръцете й в своите и остана изненадан, когато откри, че са студени. Надзърна в очите й, опитвайки се да й предаде малко от силата си.

— Лоша работа — заговори той. — Ти беше доста разтърсена, предполагам, затова сега се чувстваш така. Но моля те, Лиа, трябва да ми повярваш. Сега не е време за въпроси. а и вече нищо не може да се направи. По-важното е да изследваме магтера. Ще извършиш ли аутопсията?

Тя понечи да попита нещо, сетне промени намерението си. Когато сведе поглед, Брайън забеляза, че тялото й съвсем леко потрепери.

— Случило се е нещо ужасно — прошепна тя. — Сигурна съм в това. Но май ще е по-добре, ако се доверя на думите ти и за момента не задавам излишни въпроси. Ще ми помогнеш ли, мили? Краката ми съвсем са омекнали.

Тя се подпря на рамото му, Брайън я прегърна през кръста и двамата пристъпиха към трупа. Лиа огледа проснатото тяло и отново потръпна.

— Май не е умрял от старост — отбеляза тя. Улв я следеше внимателно, докато вдигаше скалпела. — Не е задължително да гледаш — подхвърли тя, като се бореше с дисианското произношение. — Освен ако не искаш.

— Искам — отвърна той без да откъсва очи от трупа. — Никога досега не съм виждал мъртъв магтер — нито пък гол.

— Брайън, моля те донеси ми малко вода — искам да пия. И пъхни платното под трупа. Работата, която ни предстои, не е от чистите.

След като пийна малко вода, Лиа се почувства по-добре и вече можеше да стои изправена, без да се подпира на масата. Тя постави острието на скалпела точно в основата на гръдната кост и го прокара надолу до издатината на срамната кост. Разцъфналата кървавочервена рана се простираше почти по цялата дължина на трупа. Лицето на Улв се сгърчи, но той не извърна поглед.

Лиа извади един по един вътрешните органи. Погледна само веднъж към Брайън, после побърза да се върне към работата си. Тишината ставаше все по-непоносима и накрая Брайън реши да я наруши.

— Хайде кажи де! Намери ли нещо?

Думите му сякаш разчупиха крехкия баланс на силите й, тя се залюля, отстъпи назад и се строполи на кушетката. Ръцете й, окъпани в кръв, се отпуснаха безсилно, а кожата й бе придобила мъртвешки блед изглед.

— Съжалявам, Брайън — проговори тя. — Нищо не можах да открия. Има някои дребни различия, на каквито досега не съм се натъквала — черният му дроб, например, е чудовищно увеличен. Но промени от подобен характер са напълно естествени в процеса на адаптация към някоя нова планета. Трупът несъмнено принадлежи но човек. Променен, адаптиран, модифициран — но все пак човек, като теб и мен.

— Откъде си толкова сигурна? — извика Брайън. — Не си приключила с аутопсията, нали? — Тя поклати глава. — Продължавай тогава. Прегледай останалите органи. Виж мозъка. Огледай тъканите под микроскоп. Ето! — той й подаде микроскопа.

Тя склони уморено глава и изхлипа.

— Остави ме вече, моля те! Нямам сили, повръща ми се от тази планета. Нека да умрат. Не ме интересува! Твоята теория е погрешна. Хайде, признай си! Искам да си измия ръцете… — останалите думи бяха заглушени от хлипането.

Изправен над нея, Брайън въздъхна измъчено. Наистина ли беше сгрешил? Не смееше да мисли за това. Трябваше да продължи. Свел поглед към сгърченото й на кушетката тяло, с изпъкналите през тънката дреха лопатки, той почувства неимоверна жалост — на която нямаше право да се поддава. Тази крехка, безпомощна, изплашена жена бе единствената опора, на която можеше да разчита. Нуждаеше се от помощта й. трябваше да я накара да работи.

Айджел веднъж вече му бе показал единствения начин — използвал бе силата на емпатията за да събуди съчувствие у Брайън. Ето че сега на Брайън предстоеше да опита с Лиа. Макар че можеше да се похвали с известен опит в тази област, едва ли владееше уменията си до съвършенство. Но не оставаше друго, освен да опита.

Сила — ето от какво се нуждаеше Лиа. Той заговори, като се стараеше да използва къси, простички изречения:

— Можеш да го направиш. Притежаваш достатъчно воля и сила, за да успееш.

Същевременно мислено се опитваше да й прехвърли поне част от силата си, сега, когато нейната бе почти на изчерпване.

Даде си сметка, че е успял, едва когато Лиа вдигна глава и той забеляза, че сълзите на лицето й са изсъхнали.

— Ще продължиш ли? — попита я тихо Брайън.

В отговор Лиа само кимна и бавно се изправи. Пристъпваше неуверено като сомнанбул, дърпан от невидими конци. Силата, от която черпеше, не беше нейната собствена. Ситуацията го навеждаше на неприятния спомен за последните мигове от Двайсетобоя, когато Брайън бе изпитал почти същото крайно изтощение. Тя изтри ръцете си в дрехите и вдигна капака на микроскопа.

— Предметните стъкла са счупени — оплака се Лиа.

— Това ще свърши работа — отвърна Брайън и удари с крак остъклената врата. Парчета от стъкла се посипаха по пода. Той вдигна едно по-голямо парче и го строши така, че да получи правоъгълник, който да пасне в закопчалките на поставката. Лиа ги взе мълчаливо. Капна проба от кръвта на трупа върху стъкълцето и се надвеси над окуляра.

Ръцете й се тресяха докато нагласяваше фокуса. Първо включи на малко увеличение и присви очи в изкривената тръба. Наложи се да нагласи огледалцето така, че да улавя светлината от прозореца. Брайън стоеше зад нея, стиснал юмруци и се бореше с тревожното си нетърпение.

— Какво виждаш? — не издържа накрая.

— Фагоцити… тромбоцити… левкоцити… картината изглежда съвсем нормална. — Гласът й звучеше глухо, изморено, а клепачите й премигваха начесто, докато наблюдаваше кръвта под микроскопа.

Болка и гняв от поражението се смесиха в душата на Брайън. Но дори сега, когато провалът изглеждаше неизбежен, той отказваше да се предаде. Посегна над рамото й, завъртя копчето за да нагласи микроскопа на най-голямо увеличение и каза:

— Искам да погледнеш сега! Сигурен съм, че има нещо! Сигурен! Ще ти взема и проба от кожата. — Той се обърна и приближи разчленения труп.

Беше с гръб към нея и в първия миг пропусна да забележи внезапното повдигане на раменете й, бързите, трескави движения, с които бе завъртяла копчето на фокуса. Но затова пък почувства емоционалната вълна, която го лъхна неочаквано.

— Какво има? — попита я, сякаш бе извикала на глас.

— Тук… тук има нещо — мърмореше тя — в този левкоцит. Структурата е нормална, но ми изглежда странно позната. И друг път съм виждала нещо подобно, но не мога да си спомня. — Тя обърна гръб на микроскопа и притисна слепоочията си с юмруци. — Сигурна съм, че съм я виждала и преди.

Брайън надзърна в окуляра и различи смътно очертание в центъра на полето. Контурите станаха по-ясно различими едва след като завъртя настройката — видя бяла, подобна на миниатюрна медуза клетка на левкоцит. Неопитното му око не можеше да различи нищо необичайно. А и как иначе, след като нямаше представа как изглежда нормалният левкоцит.

— Забеляза ли кълбовидните, зеленикави формички, събрани на група? — попита го Лиа. Но още преди Брайън да успее да отвърне, тя възкликна: — Спомних си! — Умората й изчезна в миг, отнесена от вихъра на вълнението. — Icerya purchasi, точно така се казваше. Това е коксид, малко люспесто насекомо. В клетките му се срещат същите сферични формички.

— Какво искаш да кажеш? Каква е връзката му с Дис?

— Не зная — каза тя. — Просто ми изглеждат подобни. Но никога не съм ги срещала в човешка клетка. При коксидите, тези зеленикави форми се разрастват подобно на плесен, която живее вътре в насекомото. Не като паразит, по-скоро прилича на симбиот…

Тя ококори очи, едва сега осъзнала смисъла на казаното. Да, симбиот — а Дис бе свят, където симбиозата и паразитизмът се бяха усъвършенствали в далеч по-голяма степен, отколкото където и да било в галактиката. Мислите на Лиа отскочиха от този факт, следвайки стъпалата на логиката. Брайън усещаше почти физически степента на нейната концентрация и вглъбяване. Не смееше да се обади, за да не я разсее. Лиа бе стиснала юмручета, а очите й бяха втренчени невиждащо в стената.

Брайън и Улв я наблюдаваха мълчаливо, очаквайки да чуят заключенията й. Най-сетне отделните парчета от мозайката идваха на мястото си.

Лиа разтвори свитите си юмруци и приглади коса. После премигна и се обърна към Брайън.

— Имаме ли кутия с инструменти? — попита тя.

Въпросът бе толкова не очакван, че в първия миг Брайън не знаеше какво да отговори. Преди да отвори уста, Лиа продължи:

— Не ми трябват ръчни инструменти — ще изгубим много време. Можеш ли да намериш нещо като електрическа бормашина? Това ще свърши работа. — Тя отново се наведе над микроскопа и Брайън не посмя да я разпитва повече. Улв не откъсваше очи от трупа на магтера и очевидно не бе разбрал и дума от разговора им.

Брайън излезе на товарната рампа. След като не откри нищо подходящо на приземния етаж, той се изкачи на следващия. Попадна в коридор с многобройни врати. Всички бяха заключени, включително и вратата с надпис „ИНСТРУМЕНТАЛНА“. Блъсна с рамо масивната метална врата, но без особен успех. Отстъпи назад, за да потърси някакъв друг начин за да проникне вътре и случайно хвърли поглед на часовника.

Два часа следобед! Само след десет часа бомбите щяха да се стоварят върху Дис.

Необходимостта да се действа бързо сякаш го пришпори. Но същевременно си даваше сметка, че не бива да вдига шум — можеше да го чуят от улицата. Трескаво разсъблече ризата си и я нави на руло около дулото на пистолета. Като придържаше импровизирания заглушител с лявата си ръка, той опря дулото във вратата, непосредствено над бравата. Стреля веднъж, а изстрелът бе като приглушен далечен тътен, който едва ли бе преминал стените на сградата. Парчета от разбитата брава полетяха във всички посоки и вратата отскочи навътре.

Когато се върна, Лиа стоеше до трупа. Подаде й миниатюрната електрическа бормашина със заострен диск отпред.

— Ще свърши ли работа? — попита я той. — Работи на акумулатор, напълно зареден.

— Чудесно — отвърна тя. — Но ще трябва и двамата да ми помогнете. — Тя премина на дисиански. — Улв, намери място, откъдето да наблюдаваш улицата, без да те виждат. Ще ми дадеш знак, когато е празна. Опасявам се, че бормашината ще вдигне доста шум.

Улв кимна, излезе на рампата и се изкачи по няколко празни кашона до прозореца в стената. Огледа внимателно улицата в двете посоки и даде знак, че могат да започват.

— Брайън, застани от тази страна, така че да придържаш брадата на трупа — нареди Лиа. — Дръж я здраво, не искам главата да мърда, докато използвам бормашината. Гледката няма да е от приятните. Съжалявам. Но това е най-бързият начин да се пробие кост.

Заостреният диск прониква в черепа.

Само веднъж Улв им махна с ръка да запазят тишина и се спотаи в сянката зад прозореца. Зачакаха нетърпеливо, докато им даде да разберат, че могат да подновят работата. Брайън се стараеше да държи брадата неподвижно, а Лиа описа пълен кръг с режещия диск около черепа. След това отдели внимателно черепния капак от главата на магтера, а светлината от прозореца падна върху лъщящия мозък.

— През цялото време си бил прав, Брайън — каза тя. — Ето го твоя пришълец.