Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (11)

XI

Не повече от няколко крачки деляха Брайън от потъналите в мълчание дисианци. Мислите му се гонеха в безумен бяг. Само след миг магтерите можеха да се втурнат в атака, за да отмъстят за своя съратник — жестоко и безмилостно. Брайън съжали, че се бе отказал от оръжието, но сега не беше време за подобни колебания. По-важното бе какво да предприеме.

Противникът продължаваше да го следи мълчаливо и Брайън си помисли обнадежден, че може би все още не е осъзнал напълно случилото се. От всички присъстващи, само Брайън познаваше смъртоносната сила на своя удар. Незнанието им може би щеше да му спечели известно преимущество във времето.

— Лиг-магтер е в безсъзнание, — поде той, сочейки проснатото тяло — но скоро ще дойде на себе си. — В мига, когато другите проследиха почти механично посоката, в която сочеше, Брайън пое бавно към изхода. — Не исках да го направя — той ме принуди. Не желаеше да се вслуша в думите ми. А сега, струва ми се, че е време, да ви покажа нещо, до което да си призная честно, не бих искал да прибягвам.

Говореше каквото му дойде наум, само и само да държи вниманието им съсредоточено другаде, колкото се може по-дълго. Стараеше се да се държи така, сякаш единственото му намерение е да стигне другия край на залата — нищо повече. Позволи си дори да спре за миг, за да оправи дрехите си и да изтрие потта от челото си. Говореше безгрижно и пристъпваше незабележимо към отвора, през който бе проникнал в залата.

Почти бе минал средата на пътя, когато магията бе разгадана и преследването започна. Един от магтерите приклекна до тялото, докосна го с ръка и извика:

— Мъртъв!

Брайън не изчака официалното съобщение. Още щом забеляза първото движение, той се хвърли към вратата. Няколко къси стрелички изтракаха по стената зад него, той се извърна и миг преди да се скрие в тунела, зърна доближените до устните на магтерите тръбички. Затича се нагоре по сумрачното стълбище, прескачайки по три стъпала наведнъж.

Глутницата го последва с неочаквана скорост, зловещо мълчалива и смъртоносна. Колкото и да се стараеше, не можеше да се откъсне от тях. Беше прекалено изтощен, дистанцията помежду им непрестанно се скъсяваше. Не разполагаше с никакъв трик или хитрина, на която да разчита, оставаше му единствено да напрегне сили в бясната надпревара. Достатъчно бе да се подхлъзне по каменните стъпала и всичко щеше да приключи.

Имаше някой пред него. Ако жената, която го дебнеше в сянката, бе изчакала само още няколко секунди, Брайън щеше да е мъртъв. Но вместо това тя предпочете да изскочи на стълбището с вдигнат за удар нож. Без да забавя темпото, Брайън се преви и се промуши под ръката й. Сграбчи я отзад и я вдигна на ръце.

Почувствала, че краката й се отделят от земята, жената нададе пронизителен писък — първият човешки звук, който Брайън бе чул, откакто проникна в крепостта. Преследвачите почти го бяха настигнали, когато той запрати жената срещу по-предните. Настъпи бъркотия, стълбището бе изпълнено със заплетени тела и Брайън използва безценно спечелените секунди за да стигне върха на стълбището. Вероятно имаше и други стълби, водещи към покрива, защото отвън вече го дебнеше един въоръжен магтер, готов да го застреля при първия опит да се спусне към пустинохода.

Брайън се втурна право срещу своя екзекутор, като същевременно натисна бутона на колана си и извика към вградения микрофон:

— Загазих. Можете ли…

Войниците в колата сякаш бяха чакали тъкмо тези думи. Още преди да свърши, отвън се разнесоха изстрели, последвани от глухите удари на реактивни куршуми в човешка плът. Дисианецът се завъртя, строполи се, а от рамото му бликна кръв. Брайън го прескочи и затича по тясната площадка.

— Следващият съм аз — не стреляйте! — нареди той.

Войниците вероятно държаха площадката под телескопичен прицел. Позволиха на Брайън да я пресече и незабавно откриха безредна полуавтоматична стрелба, от стената се разхвърчаха откъртени камъчета, а край ушите му засвириха рикошети. Брайън не си даде труда да провери дали някой е дръзнал да изскочи под ураганния огън, а съсредоточи всички сили върху максимално бързото спускане. Двигателят на пустинохода изрева на пълни обороти и колата потегли. Изгубили възможността за прецизна стрелба, войниците преминаха на автоматичен огън и обсипаха върха на крепостта с метална градушка.

— Спрете… стрелбата! — извика задъхано Брайън, докато тичаше към пустинохода. Водачът се оказа достатъчно опитен, за да подкара пустинохода успоредно на посоката, в която Брайън тичаше. В мига, когато го застигна, Брайън скочи вътре през отворения люк. Не беше необходимо да дава каквито и да било разпореждания. Стовари се шумно на седалката, а пустинохода зави рязко, с пронизително свистене заобиколи крепостта и пое на пълна газ към града.

Един от войниците посегна и измъкна с ловко движение къса стреличка забита сред гънките в дрехите на Брайън. После отвори люка и я изхвърли навън.

— Щом още мърдате и дишате — рече войникът, — значи стрелата не ви е засегнала. Отровата им е толкова силна, че за десетина секунди убива човек. Късметлия.

Късметлия! Всъщност, Брайън си даде сметка, че наистина трябва да е бил роден с късмет, след като успя да се измъкне от онова гнездо на смъртта. При това с нужната информация. Спомни си колко безгрижно бе влязъл при магтерите и потрепери от ужас. Май му е било необходимо нещо повече от обикновен късмет за да си спаси кожата. Любопитството го бе отвело вътре, но само благодарение на бързината и рефлексите си се беше измъкнал. Боляха го всички мускули, дишаше тежко и беше покрит с пот — но беше щастлив. Малкото, което бе узнал за магтерите се подреждаше, макар и бавно, в стройна теория, която можеше да обясни причината за самоубийственото им поведение. Трябваше му още съвсем малко време и всичко щеше да се изясни.

Остра болка прониза рамото му и той подскочи изненадан, а мислите му се разбягаха. Един от войниците бе отворил аптечката и поливаше обилно раната му с дезинфектант. На предмишницата си имаше дълга, извита рана от нож, но не беше дълбока. Брайън понесе стоически обработването и превръзката на раната, сетне се наметна с якето. Климатичната инсталация на пустинохода виеше от отчаяно напрежение, мъчейки се да смъкне поне с няколко градуса температурата в кабината.

Никой не се опита да проследи пустинохода. И все пак войниците въздъхнаха облекчено едва, когато черната кула изчезна зад хоризонта. Заеха се да чистят дулата на автоматите с шомполи и да се хвалят кой колко противници е свалил. Изчезнала бе и последната следа от неприязън към Брайън, сега и тримата в кабината му се усмихваха щастливо. Благодарение на него, за първи път, откакто бяха стъпили на тази планета, имаха възможност да пострелят.

Пътят беше неравен, пустиноходът се тресеше, но Брайън не обръщаше внимание. Заел се бе да обмисля своята нова теория. Намираше я за доста странна, дори необичайна, но само тя можеше да обясни фактите, такива каквито бяха. Оглеждаше я от всички страни, но поне засега не откриваше никакви слаби места в нея. Нуждаеше се само от едно — от доказателства, безстрастни и непреднамерени. Само един човек на Дис можеше да му помогне.

Когато влезе в лабораторията, Лиа се бе привела над микроскопа. На предметното стъкло се виждаше миниатюрно синкаво мехурче. Тя вдигна глава, чула стъпките и му се усмихна. Умората и постоянната болка бяха оставили своя отпечатък върху лицето й, кожата й блестеше, намазана гъсто с крем против изгаряне и дори на места беше започнала да се бели.

— Сигурно изглеждам ужасно — оплака се тя и докосна бузата си с ръка. — Като намазана с олио свинска пържола. — Неочаквано протегна ръце и сграбчи неговите. Дланите й бяха топли и влажни.

— Благодаря ти, Брайън — беше всичко, което успя да каже. Земната среда, в която бе израснала, бе достатъчно цивилизована, за да я научи да обсъжда с другите всякакви възможни въпроси без следа от свян и стеснителност. Само че това едва ли можеше да й е от полза, когато трябваше да благодари на човека, който й бе спасил живота. Както и да се опитваше, все й се струваше, че ще издрънка нещо като от старовремска мелодрама. Но нямаше никакво съмнение в чувствата й. Големите й черни очи го гледаха с безкрайна благодарност. Тези очи не умееха да лъжат, нито пък го лъжеха чувствата, които Брайън възприемаше директно. Не отговори веднага, само за да подържи поне още малко ръката й.

— Как си? — запита я загрижено накрая. Не му даваше мира мисълта, че именно той я бе вдигнал от сутринта на работа.

— Би трябвало да се чувствам ужасно — отвърна тя и махна небрежно с ръка. — Но да ти призная, никога не съм била по-добре. Толкова съм натъпкана с обезболяващи и стимуланти, че всеки миг ще литна. Нервните окончания по краката ми до едно са в почивка — все едно че пристъпвам в памук. Благодаря ти, че ме измъкна от онази ужасна болница. Сто пъти по-добре съм тук.

Брайън все още съжаляваше, задето не я бе оставил в леглото.

— О, я стига! — успокои го Лиа, след като й призна какво го измъчва. — Не изпитвам никакви болки. Честно. Само дето главата ми се върти и съм като в мъгла — нищо повече. Нали затова дойдох тук — за да работя. Всъщност… едва ли ще ми повярваш, ако ти призная, че тук всичко е необикновено! Да ти кажа право, заслужаваше се да се опека и сваря, за да го видя.

Тя се извърна към микроскопа и се зае да разглежда екземпляра върху предметното стъкло, като нагласяваше внимателно финия контрол.

— Бедничкият Айджел, прав беше като твърдеше, че планетата била райско кътче за екзобиолога. Това тук е гастропод, малко прилича на одостомията, но притежава толкова изразени паразитни морфобиологични промени, че…

— Спомням си още нещо — прекъсна ентусиазираната й лекция Брайън. — Нали Айджел разчиташе, че ще се позанимаеш не само с местните форми на живот, но и с туземците? Защото проблемите ни произхождат от дисианците, а не от твоите амеби.

— Но аз тъкмо тях изучавам — възрази Лиа. — Дисианците са развили високо усъвършенствана форма на коменсализъм. Животът им е така преплетен и взаимосвързан с живота на всички останали обитатели на планетата, че трябва да се разглежда само като неделима част от обкръжаващата ги среда. Съмнявам се, че при тях ще открием такива значителни морфологични изменения, на каквито сме свидетели в случая с нашата малка одостомия, но със сигурност ще наблюдаваме значителни психологични разлики от общоприетите норми. Някоя от тези разлики може да ни помогне, за да си обясним желанието им, да подложат на унищожение собствената си планета.

— Може и да е истина, но не ми се вярва — поклати глава Брайън. — Тази сутрин излязох на малка експедиция и узнах нещо, което сигурно ще ни е от полза.

Едва сега Лиа забеляза в какво състояние са дрехите му. Умът й — натъпкан с успокоителни — с мъка следваше думите му, ето защо бе пропуснала окървавената превръзка и покритите с прах дрехи.

— Имах честта да посетя — заговори Брайън, изпреварвайки въпросите й — магтерите, тоест онези които носят отговорност за отчаяното положение. Трябваше да ги видя отблизо, преди да взема каквото и да било решение. Срещата ни едва ли може да се нарече приятна, но по-важното е, че узнах каквото ме интересуваше. Те се отличават по всичко от обикновените дисианци. Сравних ги. Когато разговарях с Улв — човекът, който ни спаси в пустинята — двамата се разбирахме чудесно. Вярно, че сме различни в много неща и напълно естествено, като се има пред вид начинът му на живот в тази пещ — но все пак той е човек като нас. Няма никакво съмнение. Даде ни вода, когато се нуждаехме, повика помощ. А магтерите, управляващата класа на Дис, са съвсем други. Те са най-хладнокръвната пасмина от убийци, които би могла да си представиш. Още щом се появих, се опитаха да ме убият — без никаква причина. Дрехите им, обичаите им, дори домът, който обитават — не открих нищо общо с живота на един обикновен дисианец. И най-вече — в емоционално отношение те са студени и безчовечни като влечуги. Нямат никакви чувства, не изпитват нито любов, нито омраза, гняв или страх — нищичко. Имат само лишени от емоционално съдържание мисли.

— Не преувеличаваш ли? — попита Лиа. — В края на краищата, как би могъл да знаеш със сигурност? Може би това се дължи на подготовката им — учили са ги да не разкриват нищо от себе си. Това съвсем не значи, че са лишени от чувства, просто ги сдържат.

— Тъкмо за това говорех. Всички ние се опитваме да прикрием чувствата си — само не и магтерите. Нямам време за подробности, ще трябва да повярваш на думата ми. Дори когато е въпрос на живот и смърт, те не изпитват страх, нито омраза. Може и да ти прозвучи невероятно, но е самата истина.

Лиа разтърси глава, опитвайки се да разпръсне мъглата вътре.

— Днес съм малко затъпяла. Почакай, ако тези управници наистина са лишени от чувства, това може да обясни самоубийственото им поведение. Но подобна теория само повдига нови въпроси, без да решава старите. Как например са стигнали до това състояние? Струва ми се, че липсата на емоционален живот е несъвместима с човешкото съществуване.

— Това казвам и аз. Несъвместима е с човека. Според мен, управляващата класа на Дис не се състои от хора. Такива, каквито са например обикновените дисианци. Може да са извънземни същества, или роботи — андроиди — каквото и да е, но не и човеци. Просто използват човешкия облик за свое прикритие.

В първия момент Лиа го погледна с недоверчива усмивка, а после лицето й се изпъна.

— Сериозно ли говориш? — попита го тя.

— Никога не съм бил по-сериозен. Предполагам че ти звучи, сякаш от сутринта са попрекалили да ме удрят по главата. Но това е единствената теория, която може да обясни всички налични факти. Помисли сама. Едно е ясно от самото начало и то не влиза в противоречие с моята теория. Няма съмнение, че магтерите се отнасят равнодушно към смъртта — както своята, така и на когото и да било. Нормално ли е това, от човешка гледна точка?

— Не, но ще ти измисля поне дузина логични обяснения, без да прибягвам до идеята с извънземните. Може например да са мутанти, или мозъците им да са засегнати от някаква болест.

— И да са изгубили инстинкта си за самосъхранение? — попита Брайън. — Да не се стремят да оцеляват? Но те щяха да са обречени, да загинат още в пубертета. Едва ли щяха да предадат по наследство мутациите си — просто нямаше да имат поколение. Да оставим този дребен проблем. Повече ме занимава съвкупността от всички проблеми. Именно тази съвкупност досега не успявахме да обясним. Какво ще кажеш за пълното отсъствие на емоции? За начина им да живеят в усамотение и тайнственост? Пустинните дисианци носят само препаска, а магтерите се загръщат в плътни наметала. Живеят в крепости от черни скали и никога не излизат сами — само на групи. Отнасят своите мъртъвци, за да не могат да бъдат аутопсирани. С други думи — във всичко се държат като чужда раса. И според мен са тъкмо това.

— Добре, да приемем за момента, че твоята теория за извънземните е вярна. Как, според теб, са попаднали тук? И защо никой досега не се е досетил?

— Веднага ще ти обясня — рече Брайън. — Никъде на планетата няма да откриеш каквито и да било записи, или летописи. За пришълците не е било трудно да се приземят тук във времената след Разпадането, когато на повърхността са останали само шепа отчаяни нещастници. Едва ли са срещнали кой знае каква съпротива. А когато населението отново започнало да се увеличава, решили да се отделят, за да прикрият различията си.

— Но защо ще го правят? — не се предаваше Лиа. — Ако наистина се отнасят с безразличие към смъртта, какво значение би имало за тях отношението на обществото? Какъв смисъл да създават целия този камуфлаж? И ако наистина са пристигнали от друга планета, каква е съдбата на научните познания, с чиято помощ са долетели до тук?

— Предавам се — вдигна ръце Брайън. — Не съм в състояние да отговоря и на половината от твоите въпроси. Просто се опитвам да изградя теория, която да съответства на фактите. А споменатите факти са от ясни по-ясни. Да ти призная, от тези магтери лъха такава неприкрита безчовечност, че сигурно щях да ги сънувам в кошмарите си, ако имах време да поспя. Нужни са ни още доказателства.

— Ами намери ги — вдигна глава Лиа. — Не те карам да убиеш някого от тях — просто разкопай гробищата им. Докарай ми едно от онези приятелчета, в състояние, подходящо за аутопсия, и само след минути, с помощта на моя верен скалпел, ще мога да ти кажа дали е извънземен, или не.

Тя отново се наведе над микроскопа и нагласи окуляра.

Изглежда, че това наистина бе единственият начин, да разрежат Гордиевия възел. Само след тридесет и шест часа планетата Дис щеше да престане да съществува. Какво значение в този момент имаше нечия смърт? Или трябваше да намери труп на магтер, или да се постарае сам да се сдобие с такъв, дори ако трябва да го застреля лично. От гледна точка на оцеляването на планетата, подобна постъпка можеше да се оцени като своего рода героизъм.

Брайън стоеше зад Лиа и я разглеждаше замислено. Плъзна поглед по нежната кожа на шията й, покрита с едва забележим мъх. В течение само на секунди мислите му бяха поели в съвършено нова посока — от смъртта, към живота — и той почувства непреодолимото желание да докосне с ръка тази нежна женска плът…

Вместо това пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се отправи към вратата.

— Почини си малко — посъветва я пътем. — Съмнявам се да откриеш истината из твоите бацили. Отивам да потърся някой подходящ екземпляр за изследване. От по-едрите — както поръча.

— Истината може да е навсякъде. Когато се върнеш, ще ме намериш тук — отвърна тя, без да вдига очи от микроскопа.

На последния етаж, под самия покрив бе разположена свързочната стая. Брайън я бе посетил през първия ден, когато оглеждаше сградата. Дежурният радист беше със слушалки — макар и малко небрежно поставени — и въртеше с ръка честотния реостат. Подпрял бе босите си крака на една напречна преграда и с очевидно удоволствие дъвчеше огромния сандвич. Когато забеляза Брайън той изцъкли уплашено очи и подскочи.

— Задръж позата — успокои го Брайън. — Не ме притеснява. По-полека с тези внезапни движения — ще вземеш да счупиш някой апарат, не дай си Боже, да те удари ток, или пък да се задавиш със сух залък. Искам само да нагласиш предавателя на една определена вълна. — Брайън извади бележката с дължината на вълната и я подаде на радиста. Това бе честотата, на която според професор Крафт можеше да потърси нелегалните терористи — иначе казано — Ньордската армия.

Радистът подаде на Брайън втори чифт слушалки, които вече бяха включени.

— Готово — изфъфли той с пълна уста, опитвайки се да преглътне очевидно доста едро парче от сандвича.

— Говори Бранд, директорът на Фондацията за културно подпомагане. Обадете се, моля. — Наложи се да повтори призива се още няколко пъти, през следващите десет минути, преди да получи отговор.

— Какво желаете?

— Трябва да ви предам нещо изключително важно. Освен това, нуждая се от вашата помощ. Предполагам, че и вие не бихте желали да обменяме подобна информация по радиото.

— Не, разбира се. Чакайте там — ще се срещнем след залез-слънце.

Връзката бе прекъсната.

Тридесет и пет часа до гибелта на света, а той трябваше да чака.