Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (6)

VI

— Идентификация, моля.

Вежливата подкана някак не се връзваше с изображението от екрана. Космическият кораб, който ги пресрещна, когато навлязоха в дисианска орбита, се оказа кръстосвач. Още преди да осъществят връзка, зловещият купол с оръдията върху корпуса му се бе прицелил в тях. Айджел побърза да премине на канала за междукорабна комуникация.

— Говори Айджел. Отпечатък на ретината номер 490-BJ4–67 — което е и кодът, за да ме пропуснете през блокадата. Ще сверите ли данните?

— Няма нужда, благодаря ви. Ако обичате, включете записващото устройство. Трябва да ви предам съобщение от Прим-четири.

— Готови за запис — докладва Айджел. — Дявол да го вземе! Проблеми още с пристигането, а до атаката остават само четири дни. Прим-четири е кодовото название на щаба, разположен на Дис. За щастие, взели сме известно количество фиктивен товар, така че можем да кацнем направо на космодрума. Изглежда има промяна в плана, а това хич не ми харесва.

Без особено усилие, Брайън можеше да почувства скритата зад тези думи тревога. Очевидно нещата долу не се развиваха в положителна посока. Не след дълго съобщението беше декодирано, Айджел го дръпна от принтера и плъзна поглед по ситно изписания текст. Накрая изсумтя недоволно, захвърли го на масата и излезе. Брайън се наведе за да го прочете отблизо.

АЙДЖЕЛ АЙДЖЕЛ АЙДЖЕЛ КАЦАНЕ КОСМОДРУМА ОПАСНО ИЗБЕРЕТЕ НОЩНО ПРИЗЕМЯВАНЕ КООРДИНАТИ 46 Д92 МН75 ИЗСТРЕЛЯЙТЕ КОРАБА С ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ ВИОН ЧАКА СРЕЩА КРАЙ КРАЙ КРАЙ

Нощното кацане бе за предпочитане, от съображения за сигурност. Извършиха го по прибори, предполагаше се, че дисианците не разполагат с локатори, за да ги засекат. Стрелката на висотомера замря на нула и мекото разтърсване на корпуса бе единственият признак, че са се приземили. Всички светлини в кабината бяха изключени, само пулта за управление сияеше във фосфоресциращо-синьо. Инфрачервеният екран бе изпъстрен с многобройни блестящи точици — топлинно излъчване от нагорещения пясък и камъните. Нищо не се движеше по него, липсваха и характерните признаци за екраниран атомен генератор.

— Дошли сме първи — обяви Айджел, затъмни стъклата на илюминаторите и включи осветлението в кабината. Присъстващите премигнаха, а лицата им бяха покрити с пот.

— Трябва ли да е толкова топло в кораба? — намуси се Лиа, докато бършеше челото си с вече подгизналата кърпичка. Брайън я погледна. Беше свалила плътните дрехи и изглеждаше съвсем крехка и слабичка. Плътно прилепналата по тялото й туника едва достигаше средата на бедрата — и не скриваше почти нищо. Макар и дребна, тя определено бе женствена. Гърдите й бяха твърди, добре оформени, талията й бе съвсем тъничка, като великолепна прелюдия към извивката на бедрата.

— Да се обърна ли, за да ме разгледаш отзад? — запита го тя. Петте дни, прекарани в съжителство с нея, го бяха научили, че е най-добре, ако оставя подобни подхвърляния без коментар. Всякакви опити за остроумничане само можеха да влошат положението.

— На Дис е далеч по-топло, отколкото в кабината — каза той, за да смени темата. — Повишихме температурата за да привикнат телата ни с…

— Знам я тази теория — но с това не мога да спра потенето — отряза го тя.

— Е, това да ти е грижата — подметна Айджел. Той самият изглеждаше като полиран балон, обут в къси гащи. След като изгълта бутилката с бира, измъкна от хладилника следващата. — Пийнете си бира.

— Не, благодаря. Току-виж съм се разпаднала отвътре. На Земята никога не…

— Отнеси багажа на професор Морийз — прекъсна я Айджел. — Вион е наблизо, получих сигнала. Изпращам кораба обратно, преди да са го засекли местните.

Още щом отвориха външния люк, в лицата ги лъхна горещ и сух въздух, сякаш бяха попаднали в разпалена фурна. Брайън долови измъченото възклицание на Лиа. Тя се запрепъва по стълбичката, а той я последва, натоварен с багажа и пакетите с екипировка. Пясъкът, все още нагрят от дневната жега, го изгаряше дори през дебелите подметки. Айджел вървеше последен, с дистанционния прибор в ръка. Веднага щом се отдалечиха на необходимото разстояние, той подаде сигнал и стълбичката се прибра като гигантски език. Люкът се затвори с металическо дрънчене и малко след това корабът се издигна и се насочи безшумно към предварително зададената орбита, а пламъкът му се изгуби сред звездите.

Светлината от тях едва стигаше за да се огледат сред морето от пясъчни дюни. С едва доловимо бръмчене на едно от близките възвишения се изкачи пустиноход със загасени светлини и спря, за да ги изчака. Вратата на пустинохода се открехна, Айджел пристъпи към нея и всичко се случи в миг.

Тялото на Айджел избухна във виолетови пламъци, кожата му се напука и почерня. Не беше изминала и секунда, а той вече бе мъртъв. Втори огнен стълб изригна в непосредствена близост до колата, последван от болезнен предсмъртен вик.

А Айджел бе умрял без да промълви и дума.

Още при първия електрически пукот Брайън се хвърли встрани, захвърляйки багажа. Блъсна се в Лиа и я събори на земята. Надяваше се, че ще има достатъчно разум, за да не вдига излишен шум. Това бе единствената му съзнателна мисъл, всичко останало бе извършил рефлексивно. Сграбчи я и се затъркаля, колкото се може по бързо.

Пламъците от поредния електрически заряд изригнаха на мястото, където бяха преди миг, багажът и пакетите пламнаха. Този път Брайън беше готов и побърза да се притисне плътно в пясъка. От мрака зад пустинохода блесна поредният изстрел от йонна пушка. Брайън вече бе измъкнал оръжието си. Когато малко преди кацане Айджел му беше подал ракетен пистолет, Брайън бе нагласил кобура без да задава излишни въпроси. Но не предполагаше, че ще му потрябва толкова скоро. Стиснал дръжката с две ръце, той затвори очи и остави тялото му да се прицели в посоката, където бе забелязал последния изстрел. Миниатюрната ракета полетя с пронизително свистене в мрака, последваха я още няколко изстрела. Нито една от тях не пропусна целта. Нечие тяло се строполи приглушено в пясъка и издъхна.

В мига на изстрела Брайън почувства тежък удар в гърба и пронизваща болка около шията си. Обикновено, когато се сражаваше, Брайън се стараеше да запази хладнокръвие и да не позволява на каквито и да било странични мисли да го разсейват. Освен това Айджел, приятел и анвхарец също като него, бе загинал току-що и Брайън с радост посрещна възможността да отмъсти за загубата.

Съществуват немалко опасни и глупави действия, които непредпазливият е готов да предприеме, като да пуши в близост до варели с високооктанов бензин, или да си пъха пръстите в електрически контакт. Почти толкова опасно и смъртоносно е да нападнеш някой Победител в Двайсетобоя.

Двама души се нахвърлиха едновременно върху Брайън, но това нямаше особено значение. Първият загина мигновено, една стоманена ръка стисна гърлото му с такава невероятна сила, че големите шийни кръвоносни съдове бяха разкъсани, а мозъкът се изпълни с множество кръвоизливи. Вторият имаше достатъчно време за да изпищи, но викът му бе прекъснат от същата ръка, притиснала ларинкса като в менгеме.

Брайън се надигна и затича приведен, с пистолет в ръка, оглеждайки района на битката. Повече противници нямаше. Едва когато докосна топлото тяло на Лиа, почувства как го напуска жаждата да убива. Изведнъж усети болката и умората, дишаше на пресекулки, а тялото му бе покрито с гъста пот. Прибра пистолета и прокара пръсти по челото й — в единия край напипа ожулено. Гърдите й се повдигаха и спускаха ритмично. Изглежда се беше ударила в нещо, когато я събори. Ала само така можеше да й спаси живота.

Брайън приседна до нея и си наложи да се отпусне, като пое няколко пъти с пълни гърди. Почувства се по-добре, ако се изключеше болката в шията. Опипа с ръка и пръстите му се заплетоха в тънката стоманена жица, завършваща с дръжки на двата края. Стисна внимателно дръжките и измъкна жицата, впила се на места дълбоко в кожата на шията му. Ако не беше плътният слой мускули под нея, убиецът със сигурност щеше да го удуши. Брайън захвърли омразното оръжие в мрака, откъдето бе дошло.

Стараеше се да не мисли за хората, които бе убил преди малко. Знаеше, че е безполезно, но въпреки това потърси обгореното тяло на Айджел. Достатъчно беше да докосне напуканата, овъглена кожа. Лиа изпъшка в тъмнината зад него, Брайън прескочи трупа и надникна през люка в пустинохода. Водачът беше прегърбен върху кормилото, очевидно задушен от същата гарота, с която се бяха опитали да убият и Брайън. Измъкна тялото му, положи го внимателно на пясъка и склопи изцъклените му очи. До седалката бе окачена манерка, взе я и я отнесе на Лиа.

— Главата ми… Божичко, как ме боли само — изпъшка тя.

— Ожулила си я малко — успокои я той. — Пийни си вода и ще се почувстваш по-добре. Подпри се на мен. Всичко свърши, така че можеш да си починеш.

— Айджел е мъртъв! — извика Лиа, внезапно осъзнала какво се е случило. — Те го убиха! Какво стана после? — тялото й се напрегна, тя се помъчи да стане, но Брайън я обгърна с ръка.

— Ще ти кажа. Само не се опитвай да ставаш. Имало е засада — застреляха Вион, убили са и водача на пустинохода. А също и Айджел. Били са трима — вече са мъртви. Съмнявам се наблизо да има още, ако се опитат да ни доближат, ще ги чуя. Ще изчакаме няколко минути, докато се оправиш, а след това изчезваме с пустинохода.

— Повикай обратно кораба! — каза тя и в гласа й се долови надигащата се истерия. — Не можем да останем тук сами. Айджел е мъртъв, всичко пропадна. Трябва да се махаме…

Има неща, които не могат да бъдат казани внимателно, колкото и неприятни да са. Това беше едно от тях.

— Съжалявам, Лиа, но не можем да се свържем с кораба. Айджел беше застрелян с йонна пушка, а дистанционното в ръцете му сега е разтопена топка метал. Не ни остава друго, освен да вземем пустинохода и да се отправим към града. Тръгваме веднага. Опитай се да станеш, чакай, ще ти помогна.

Тя се надигна мълчаливо и тръгна към колата, а той я последва. Над главите им изгря огненочервена луна. На светлината й Брайън за първи път забеляза разтворения заден капак на пустинохода и замръзна на място.

— Какво има? — прошепна Лиа.

Вдигнатият капак на двигателя можеше да означава само едно и Брайън вече се досещаше какво ще открие вътре. Нападателите бяха изпипали грижливо всичко. За краткото време, с което са разполагали, те бяха обезвредили не само водача, но и двигателя. Разкъсаните и изтръгнати кабели бяха озарени от червеникава нощна светлина. Невъзможно беше да поправят повредата.

— Мисля, че ще се наложи да вървим — каза той, като се стараеше да прикрие отчаянието си. — Едва ли сме на повече от сто и петдесет километра от Хоувстад, или както се казваше градът, в който трябваше да отидем. Ще стигнем за не повече от…

— Никъде няма да стигнем. Ще умрем. Тази планета е като гигантска смъртоносна клопка. Да се връщаме на кораба! — последните думи бяха извикани с истеричен глас.

Безсмислено беше да я убеждава или да й обяснява отново. Очевидно поведението й се дължеше на сътресението от удара. Брайън я настани наблизо и се зае с подготовката за предстоящия поход.

Първо дрехите. С всяка измината минута пустинният въздух ставаше все по-студен, а нажежените от слънцето пясъци изстиваха. Лиа неусетно започна да трепери, Брайън преобърна обгорения й сак, намери по-дебели дрехи от леката туника, с която беше облечена и я загърна. Багажът не беше много — манерката от колата и комплекта за първа помощ, който откри в кабината. Не разполагаха нито с карта, нито с радиопредавател. По всичко изглежда, че ориентирането в пустинята ставаше с помощта на компас. Пустиноходът бе оборудван с електрически жирокомпас, който обаче в момента беше безполезен. За всеки Брайън свери данните от него с предполагаемото местонахождение на Хоувстад и откри, че посоката съвпада със следите, издълбани в пясъка. Явно колата бе дошла направо от града. Можеха да се ориентират по тези следи.

Времето напредваше. Обстановката налагаше да поемат на път час по-скоро и Брайън си даде сметка със съжаление, че няма да успее да погребе труповете на загиналите. Все пак реши да ги прибере в кабината, колкото да ги запази от набезите на дисианските зверове. Заключи вратата, а ключа запрати в мрака. Лиа се бе унесла в сън и той я побутна внимателно.

— Хайде — каза Брайън. — Време е да се поразтъпчем малко.