Морио Кита
Светлината на утрото

— Все още ли е нощ? Още ли не е просветляло небето? — попита старецът, дишайки тежко.

Колко дълги бяха тези години… Как бавно се точеше времето… Но сега старецът знаеше — краят беше близко. Той се бе готвил за него. Че какво, лошо ли се бе справял със задълженията си? Сам наистина, но съвсем не лошо. Или още по-точно — не съвсем сам.

— Все още ли е тъмно вън? Мракът не се ли е разсеял? — попита отново старецът.

— Не е още. Но след час вероятно ще настъпи утрото — отвърна другарят му, загледан в гъстата чернилка зад стъклото. — Ако тъмнината ви е неприятна, ще запаля огън.

— Не, няма нужда, Дзиро. Искам със собствените си очи да видя светлината на утрото.

— Тук нощите са дълги — каза Дзиро. — А на вас ще се сторят още по-дълги, защото не обичате тъмнината.

— Всичко това е празна работа, Дзиро. Просто днес е особена нощ. Там, където съм се родил, тази нощ наричат новогодишна, а утрото, което ще настъпи — утрото на Новата година.

— Нова година? — хрипкаво попита Дзиро и млъкна.

— Да. Нова година. Зная, че за теб това е непонятно. Няма значение. Искам все пак да ме изслушаш… Знаеш ли, Дзиро, годината — това е крайпътен камък в нашия живот. Минава една година, настъпва нова и ние ставаме с една година по-стари. И тъй, през всичкото време, докато остареем, както аз сега…

Старецът дълго мълча. След това продължи:

— Но някога, преди много, много време, аз бях млад и се радвах, че ставам с една година по-възрастен. Обичах една девойка… Ох, колко отдавна беше това… И тя ме обичаше… Да, много млади бяхме ние, съвсем млади. Почти деца… Слушаш ли ме, Дзиро?

— Да, слушам ви, но не всичко разбирам.

— Няма значение, ти само слушай! И така, ние бяхме почти деца и не можехме още да живеем заедно. Затова искахме да станем по-бързо възрастни. И се радвахме, когато старата година си отиваше и настъпваше новата. Всяка Нова година ние се измъквахме тайно от къщи, срещахме се в градината и там чакахме да се покаже новогодишното слънце…

— Новогодишното слънце?

— Дзиро, бедничък, ти нищо не разбираш, но това няма значение. Ти само слушай, слушай, Дзиро… Знаеш ли как става това? Отначало — нощ. Небето черно като мастило, а звездите — едри и ярки. След това звездите започват да бледнеят. После на изток при самия хоризонт се появява тясна светла ивица. По-светло започва да става и на сърцето… Ето тъкмо тази светлинка чакахме ние всеки път… И когато накрая звездите угаснеха съвсем и върху бледосиньото небе се появеше новогодишното слънце, ние се усмихвахме един на друг и си отивахме у дома. Веднъж тя ми каза: „Ще посрещнем още един път новогодишното слънце, а след това ще бъдем заедно, завинаги заедно…“ Дзиро, чуваш ли ме?

— Да.

Гласът на стареца пресекна. После Дзиро чу някакъв странен звук, сякаш старецът плачеше.

— Дзиро, ти няма да разбереш това… Ти никога нищо няма да разбереш… Тя умря…

Дзиро мълчеше смутено.

— Това е много тъжна история, Дзиро. Много тъжна, най-тъжната на света… Няма нищо по-печално от смъртта на любимата… Но ти това няма да разбереш… Затова и дойдох тук. Избягах от непоносимата мъка. Тук, където нощта трае почти петдесет часа…

— Аа — каза изведнъж Дзиро. — Над хоризонта се появява светлина. Май че утрото настъпва.

Старецът понечи да се надигне, но се закашля мъчително и падна върху възглавницата.

— Дзиро, прости ме, не мога сам. Задръж ме.

Дзиро му помогна.

— Благодаря ти, Дзиро. Ти ми служи дълго и вярно… Да, май че небето на изток светлее, но пред очите ми пада мъгла. Дзиро, кажи ми, разсейва ли се мракът?

— Да.

— И в небето играят вече златни лъчи?

— Да.

— Краищата на облаците стават розови и прозрачни?

— Да, всичко наоколо е розово.

Старецът кимна доволно.

— Благодаря ти, Дзиро. Сега ме постави по-удобно и ме завий. Студено ми е…

Старецът лежеше със затворени очи. Той вече не мърдаше и не питаше изгряло ли е слънцето. Върху лицето му беше застинало блажено спокойствие.

Дзиро постоя малко край него, след това отвори вратата и излезе навън. Светлината на новогодишното утро се лееше по безкрайно отдалечената от Земята планета. Върху покрива на колибата играеха розови пламъчета.

Металната гръд на Дзиро проблесна под лъчите на яркото слънце. Бедният робот, непознаващ ни любов, ни смърт, малкият стоманен оръженосец, служил вярно и предано на своя господар — рицаря, пионера на Космоса, защото така повеляваше неговият електронен мозък, взе ведрото и закрачи по пътечката към извора. Горкият, той не знаеше, че вече няма кой да пие вода…