Емил Зидаров
Любопитството

— Не мога повече! Боли! — проплака момчето.

Старият човек се замисли.

— Потърпи още малко! — рече той. — Не си видял най-интересното!

— Не искам най-интересното! — каза момчето. — Искам да си ходя!

То седеше върху простия дървен стол с облегалка и малка възглавничка за главата — досущ като столовете, които бе виждало в бръснарницата. Ръцете и краката му бяха свободни и на пръв поглед изглеждаше, че се преструва, защото нищо не му костваше да стане от стола. Но то не помръдваше. Само стискаше зъби и скимтеше жално.

— Туйто! — каза човекът. — И ти си бил юнак!

— Юнак съм! — възрази през сълзи момчето — Но това вече не е за търпене!

„Това“ беше едно малко желязно куфарче с дръжка и голям, разграфен в червено, кръгъл циферблат. В средата на кръга имаше жълт бутон като тия, с които се променят станциите на радиоапаратите.

— Ако потърпиш още малко — каза човекът, — ще ти покажа нещо, което никой досега не е виждал. После ще има да се хвалиш пред другарите си!

Все пак той премести леко стрелката по циферблата. Момчето усети как горещата вълна, която пълзеше под лъжичката му, постепенно започна да се смъква към краката.

— Не може ли… — заекна то — … не може ли да се размине без болка?

Човекът се наведе над куфарчето.

— Че знам ли? — измърмори той. — Би трябвало изобщо да не те боли.

В коляното на момчето се заби игла.

— Ау! — изпищя то. — Махни я!

Старецът бързо завъртя жълтото копче. След това изключи куфара от електрическата мрежа. Беше късоглед, та трябваше много да се взира в хаоса от лампи, транзистори и проводници, за да открие повредата. Той човъркаше из сандъчето, а устните му отронваха едва-едва: „Това — добре!… Тук?… И тук — добре! Да видим сега тук!…“

Момчето го наблюдаваше мълчаливо. Когато сандъкът не бучеше и невидимият обръч не го притискаше към стола, то се движеше из помещението свободно, беше момчурляк на десет-единадесет години, пълен с енергия и любопитство.

— Сега ще стане! — каза по едно време човекът.

— А ще боли ли?

— Няма да боли! Ти седни на стола и стой мирен!

Момчето въздъхна. Бяха обещали да му покажат туй, което още никой не бе виждал, и то бе достатъчно, за да преглътне неприятното чувство на страх.

Със стареца се сприятелиха тази сутрин. Беловласият имаше такъв окаян и болнав вид, че на момчето бе дожаляло. Тогава то научи, че той е физик, че четиридесет години работи заедно с асистентите си върху едно изобретение и че му остава съвсем малко, за да го довърши. Не го остави на мира, докато не изкопчи позволение да посети лабораторията. Сега седеше на стола, гледаше дългите бели маси, отрупани с апарати, претъпкани с книги рафтове и си мислеше колко ли трябва да знае този стар професор, щом е изчел всичко това…

Отново усети топлата вълна. Този път тя започна да пъпли отдолу, изпод него. Най-напред залази по краката му, сетне се заизкачва нагоре. Обзе го необикновена лекота. Дишането му се ускори.

Видя стария да го наблюдава. Видя, че и устните му мърдаха, но не го чу да говори. Ушите му бучаха, сякаш ги бе долепил до раковина. Шумът нарасна, превърна се в клокочене, после премина в писък. Пред очите му заиграха виолетови кръгове. Те се разширяваха, бягаха встрани. На тяхно място се появяваха нови — този път червени, след това жълти и накрая — сребърни…

И тогава… тогава… Странно! Старецът изчезна от погледа му. Изчезна и лабораторията. Всичко се стопи в мъгла. От земята заизскачаха гъсти оранжеви пари. Те го обвиха от всички страни. Момчето плуваше заедно със стола из тях… После изчезна и столът…

Облаците се виеха около него, забулваха тялото му, ръцете, краката… То летеше с шеметна скорост…

Настъпи непрогледен мрак. В ушите му забуча, затрещя. Адският рев се примеси с уплашени човешки викове. Невидимите хора стенеха на някакъв непознат език, а вихрушката им пригласяше с неистов вой. После гигантска мълния проряза тъмното пространство и под ослепителната й светлина момчето разбра, че лети над вълни. Но какви вълни! Огромни и разпенени, те бушуваха с яростта на разсърден звяр: вдигаха се високо към него, хвърляха се върху му и то — само̀ залюляно от бясната им мощ — усещаше хладни капки да докосват невидимите му нозе.

Над главата на момчето изтрещя втора светкавица. После трета, четвърта… Морето беснееше като полудяло. От небето се сипеха мълнии и сред техния грохот едва се дочуваха жалните вопли на хората…

А когато всичко утихна и настана необикновена тишина, то видя чудна картина. Докъдето гледаха очите му, се простираше океанът. Слънцето пълзеше кротко по утихналата вода, а долу — окъпани в отблясъците на ослепителните му лъчи — разнасяха ухания тропически растения. Огромни дървета издигаха нагоре стволове, обвити в пъстри лиани. Момчето летеше над това великолепие и омаяно слушаше гласовете на хиляди птици, сгушени в гъстите клони. Намираше се над приказен самотен остров…

После видя човека. Той лежеше на пясъка — раздърпан, с одрани нозе, заровил лице в ръцете си. Човекът плачеше. До него се блъскаха, носени от тихи вълни, натрошени парчета от лодка.

Повика го. Човекът не чу. Продължаваше да лежи със заровено в пясъка лице.

Момчето се издигна по-високо и прелетя над острова. Обиколи го за няколко минути. Когато се върна на брега, човекът вече не беше там. Намери го пред малка схлупена колиба. Сега беше обвит в кожи. Дрехите го правеха груб, груби бяха и движенията му. Той триеше между два камъка житени зърна, а на няколко крачки от него, затворено в изплетена от клони кошара, блееше животно, прилично на коза.

След това океанът много пъти се издигаше с рев към брега. Момчето видя човека да трепери под дъжда, да се пече на жаркото слънце. Видя го… видя, че не е сам! С него имаше един черен човек. Чернокожият дърпаше примитивно рало, а другият натискаше палешника във влажната земя… Видя ги да шият, да четат книга… После ги видя да се взират с безпокойство към океана — натам, откъдето приближаваха лодки, пълни с черни хора…

Постепенно всичко започна да се топи, да избледнява, да бяга от погледа му. Океанът пожълтя, превърна се в оранжев облак. Момчето отново полетя. Топлината пак запълзя по тялото му, но сега тя си отиваше, напускаше го…

Най-напред се появи столът. Сетне се показа и усмихнатото лице на стария физик. Обръчът, който стягаше раменете на момчето, падна.

То потърка очи.

— Какво?… Какво стана? Къде отиде човекът?

Старецът се усмихна.

— Кой човек, момчето ми?

— Онзи… в кожите!

Старецът пак се усмихна.

— Ела при мен! — изправи го той за ръката. — Ела и ми разкажи какво видя!

— Къде е човекът? — продължаваше да шепне обърканото момче. — Какво стана с него? Дойдоха ли черните хора да го изядат?

Старият професор го почака да се успокои. След това попита меко.

— Снощи, преди да заспиш, чете ли книга?

— Четох! — отвърна момчето.

— Коя?

— Робинзон Крузо.

— Така, така! — поклати глава физикът. — А прочете ли я цялата?

— Не! Мама ми се скара, загдето чета на лампа.

— И докъде стигна?

— До там, дето Робинзон и Петкан виждат, че към тях се приближават лодки с диваци.

— Тъй, тъй! — зарадва се старият човек. — Е, доволен ли си сега?

— От какво?

— От това, че видя Робинзон Крузо!

Момчето замига тревожно. Физикът го погали по косата.

— Ето — каза той тихо — това е моето изобретение. С помощта на безвредни за организма къси вълни аз затормозих действието на мозъчната ти кора. Оставих да бодърствуват само незначителна част от клетките на подкорието — там, където са натрупани впечатленията ти от най-скоро прочетената книга. И ти видя и корабокрушението, и Робинзон, и Петкан. А това, че не можа да видиш какво са направили чернокожите, апаратът не е виновен. Когато дочетеш книгата до края, ти ще попълниш празнината, която съществува у теб.

Очите на момчето светнаха.

— Утре… утре дали ще мога да дойда пак? Искам да видя как ще изглежда краят…

— Може, разбира се, защо да не може! Нали за такива като тебе се трудя четиридесет години! Един ден всички ще изучавате история, география, зоология, физика и геометрия по този начин. Видяното не се забравя лесно! Да, да!

Момчето не го дочака да се доизкаже. То изхвръкна на улицата да се похвали пред другарите си.

Старецът затвори след него вратата.