Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (8)

7.

„Сатурн Уикендър“ беше построен като яхта за удоволствия — предостатъчен за четирима, много обширен за двама, но не достатъчно удобен за Фойл и Джиз Маккуин. Фойл спеше в главната кабина, Джиз беше запазила за себе си място в луксозната каюта.

На седмия ден от полета Джизбелла проговори на Фойл за втори път:

— Нека махнем този бандаж, Чудовище.

Фойл напусна кухнята, където в тишината топлеше кафе, и се отправи към банята. Той влезе вътре след Джизбелла с плуване и се напъха в нишата пред огледалото над мивката.

Джизбелла се подпря на мивката, отвори една капсула и започна да мокри и да развива бинтовете грубо и сърдито. Ивиците марля се отлепваха трудно. Фойл беше в агония от напрежението.

— Мислиш ли, че Бейкър е успял? — попита той. Нямаше отговор.

— Дали не е пропуснал нещо? Развиването продължаваше.

— Болките престанаха преди два дни. Отговор нямаше;

— За Бога, Джиз! Все още ли сме във война? Ръцете на Джизбелла спряха да работят. Тя погледна с омраза превързаното лице на Фойл.

— Ти как мислиш?

— Аз те попитах.

— Отговорът е да.

— Защо?

— Ти никога няма да разбереш.

— Обясни ми.

— Млъкни.

— Ако сме във война, защо дойде с мен?

— За това, което се полага на Сам и на мен.

— Пари?

— Млъкни.

— Не беше необходимо да идваш. Можеш да ми имаш доверие.

— Да ти вярвам? На теб? — Джизбелла се засмя саркастично и продължи да развива бинтовете. Фойл отблъсна ръцете й.

— Ще се справя сам.

Тя го плесна през бинтованото лице.

— Ще правиш това, което аз кажа. Стой спокойно. Чудовище!

Тя продължи работата си. След свалянето на една част от превръзката се показаха очите на Фойл. Те гледаха Джизбелла — тъмни и замислени. Клепачите бяха чисти, гърбицата на носа — също. Отдели се и марлята от брадата. Тя беше черно-синя. Фойл изпъшка, като се наблюдаваше в огледалото.

— Пропуснал е брадата — възкликна той, — Бейкър не е…

— Млъкни — отговори късо Джиз, — това е поникналата ти брада.

Междинните ивици марля бързо се отделиха, разкривайки бузите, устата и челото. Челото беше чисто. Бузите под очите също бяха чисти. Останалата част бе покрита със синьо-черна седемдневна брада.

— Обръсни се! — изкомандва Джиз.

Фойл пусна вода, сапуниса лицето си, като старателно втри крема, и избръсна брадата си. След това се приближи към огледалото и изследва лицето си, без да осъзнава, че Джизбелла е близо до него и също го наблюдава в огледалото. Нямаше нито един знак, останал от татуирането. Двамата въздъхнаха.

— Чисто е — каза Фойл. — Чисто. Той свърши добра работа. — Внезапно той се наведе по-напред и се огледа по-внимателно. Лицето му изглеждаше ново, така както изглеждаше то и на Джизбелла. — Аз съм променен. Не помня да съм изглеждал така. Работил ли е той хирургически върху мен?

— Не — каза Джизбелла, — вътрешните ти качества са се изписали върху него. Това, което виждаш, е чудовището заедно с лъжеца и измамника.

— За Бога! Излез! Остави ме сам!

— Чудовище — повтори Джизбелла, като го гледаше в лицето с пламнали от ярост очи. — Лъжец. Измамник.

Той хвана раменете й и я изтласка навън, към каютите. Тя заплува надолу към главната приемна, хвана водещия лост и го завъртя около себе си, за да се защити.

— Чудовище! — крещеше тя. — Лъжец! Измамник! Чудовище! Развратник! Животно!

Фойл я последва, сграбчи я отново и силно я разтърси. Шнолата, която държеше червената коса, събрана на врата й, се разтвори, косата й се разпусна и заплува навън като коса на сирена. При вида на зачервеното й от ярост лице гневът на Фойл се изпари и се превърна в желание. Той я разкопча и тикна новото си лице между гърдите й.

— Развратник — роптаеше Джиз. — Животно…

— О, Джиз…

— Светлината — прошепна Джшзбелла. Фойл посегна по посока на стенните ключове, натисна бутона и „Сатурн Уикендър“ продължи пътя си към астероидите с тъмни илюминатори.

* * *

Часове наред те плуваха заедно в кабината, дремеха, шепнеха си и нежно се докосваха.

— Бедният Гъли — шепнеше Джизбелла, — милият, беден Гъли…

— Не беден — каза той, — богат… скоро!

— Да, богат и празен. Ти нямаш нищо в себе си, миличък Гъли… Нищо освен омраза и жажда за отплата.

— То е достатъчно.

— Достатъчно е засега. Но после?

— После? Зависи.

— Зависи от това, което имаш в себе си, Гъли, от това, което притежаваш.

— Не. Бъдещето ми ще се реши от това, дали ще мога да се избавя от някои мои вътрешни задръжки.

— Гъли, защо се държа така с мен в Гуфр Мартел? Защо не ми каза, че има състояние на борда на „Номад“?

— Не можех.

— Вярваше ли ми?

— Не беше това. Не можех да преодолея себе си. Това е нещо, вътре у мен, нещо, от което трябва да се освободя.

— Да се контролираш ли, Гъли? Да се избавиш от това, което те влачи.

— Да. Влачи ме. Не мога да свикна да се самоконтролирам, Джиз. Искам, но не мога.

— Опитваш ли?

— Да, опитвам. Господ знае, че опитвам. Но когато нещо се случи и…

— И тогава ти се нахвърляш „безпощаден, развратен, коварен, безжалостен подлец“…

— Какво е това?

— Нещо, което е написал мъж на име Шекспир. То описва теб, Гъли, когато си вън от контрол.

— Ако мога да те нося в джоба си, Джиз, да ме предупреждаваш, да ме пробождаш с една игла…

— Никой не може да го прави вместо теб, Гъли. Трябва да се научиш сам.

Дълго време той мисли върху казаното. После попита колебливо:

— Джиз… за парите…?

— По дяволите парите.

— Може ли да обсъдим това?

— О, Гъли.

— Не че аз… че аз искам да посягам на твоето. Ако не беше въпросът с „Ворга“, аз бих ти дал всичко, което поискаш. Всичко! Когато приключа, ще ти дам всичко, което е останало, всичко, до цент, Джиз. Страхувам се, че ако ти дам един кредит, това може да се окаже решаващо между „Ворга“ и мен — той изчака малко. — Е?

— Ти си обладан от зъл дух — каза тя загрижено — и не само част от теб, а целия.

— Не.

— Да, Гъли. Целия. Това, с което ме обичаш, са само сетивата ти. Всичко останало подхранва омразата ти към „Ворга“.

В този момент ги прекъсна тревожният звук от радарната аларма в контролната кабина.

— Край на бездействието. Пристигаме — промърмори Фойл, за когото моментът на отпускане бе приключил, и отново се върна към основната си цел. Той тръгна напред към контролната кабина.

* * *

Фойл се устреми към астероида с ярост, присъща на вандалско нападение. Той с устрем изникна от пространството, включи максимална обратна тяга, от което заизлизаха пламъци от предните двигатели, и установи „Уикендър“ в плавна ниска орбита над струпаните грамади и отломъци. Наблюдаваха астероида и успяха да различат само затворените прозорци и люка, през който Джозеф и неговите събратя излизаха на лов за плуващи в пространството отломки. Видяха и новия кратер, образуван от кораба при първото излитане на Фойл към Земята.

Прелетяха над огромните прозорци на парника на астероида, които приличаха на кръпки, и съзряха стотици лица, взиращи се в кораба — малки бели лица с татуировка.

— Значи не съм ги унищожил — изсумтя Фойл. — Наврели са се в астероида. Вероятно живеят дълбоко вътре, докато оправят повърхността.

— Ще им помогнеш ли, Гъли?

— Защо?

— Ти си причинил разрушенията.

— Да вървят по дяволите. Имам си собствени проблеми. Но това е успокояващо. Те няма да ни пречат.

Той обиколи още веднъж астероида и кацна с „Уикендър“ в отвора на новия кратер.

— Ще се установим тук — каза той. — Обличай скафандъра, Джиз. Да вървим! Да вървим!

Той я подканяше и изгаряше от нетърпение да действат. Навлякоха скафандрите си, напуснаха „Уикендър“ и се запромъкваха през отломките на кратера, оголил мрачната вътрешност на астероида. Това движение приличаше на гърчене на два огромни червея през тесните тунели. Фойл включи микровълновата мрежа на скафандъра си и заговори на Джиз.

— Много лесно е да се загубиш. Стой до мен. Стой наблизо.

— Къде отиваш, Гъли?

— Към „Номад“. Спомням си, че го зациментираха към астероида, преди да излетя. Не помня обаче къде точно е мястото. Трябва да го открием.

В проходите нямаше въздух и те напредваха без шум, ако се изключат звуковете от допира на метала на скафандрите в скалата. Веднъж спряха да си отдъхнат до изправения корпус на стар космически кораб. Когато се изравниха с него, те почувстваха вибриращи сигнали вътре в кораба — ритмично почукване.

Фойл се усмихна мрачно.

— Това вътре са Джозеф и Учените хора — каза той, — молят ни за няколко думи. Ще им дам уклончив отговор — той удари два пъти в корпуса, — а сега и едно съвсем лично съобщение за жена ми — лицето му потъмня, той халоса ядосано корпуса и се отдалечи. — Хайде. Да вървим.

Но когато подновиха търсенето, сигналите ги последваха. Стана ясно, че външната част на астероида е изоставена. Членовете на племето се бяха установили в центъра. Внезапно ниско долу, в шахтата, се чу звук от удар по алуминий, един люк се отвори. блесна силна светлина и се появи Джозеф в стар модел космически костюм, застанал в несръчната стойка на каещ се човек. Демонското му лице бе втренчено, ръцете му бяха събрани умолително, а дяволската му уста се мърдаше.

Фойл се взря в стария човек, направи крачка към него и спря със стиснати юмруци. Гърлото му се задавяше от гняв и яростта му се надигаше. Джизбелла, която наблюдаваше Фойл, нададе вик на ужас, защото видя как старата татуировка се възвърна върху лицето на Фойл. с кървавочервена окраска върху бледия фон на кожата, алена вместо черна, истинска маска на тигър.

— Гъли! — извика тя. — Боже мой! Лицето ти! Фойл не й обръщаше внимание и продължаваше да гледа свирепо Джозеф, докато старият мъж правеше умолителни знаци, показвайки им да влязат във вътрешността на астероида. След това той се прибра. Едва тогава Фойл се обърна към Джизбелла и попита.

— Какво? Какво ми каза?

През чистия глобус на шлема тя можеше ясно да види лицето му. И видя как със стихването на яростта на Фойл изчезват и тъмночервените ивици татуировка.

— Видя ли го този палячо? — попита Фойл. — Това е Джозеф. Видя ли го как проси и се моли след това, което ми направи…? Какво казваше?

— Лицето ти, Гъли. Знам какво се случи с твоето лице.

— За какво говориш?

— Ти искаше нещо да те контролира, Гъли. Ето, че вече го имаш. Твоето лице. То… — Джизбелла започна истерично да се смее. — Сега вече ще трябва да се научиш да се контролираш, Гъли. Вече няма да имаш възможност безнаказано да даваш свобода на емоциите си, каквито и да са тези емоции, защото…

Но той гледаше зад нея и внезапно затвори с вик алуминиевия люк, бързо се впусна, спря се пред една отворена врата и забарабани триумфално. Вратата водеше към инструментален склад с размери четири на четири, на девет. Складът беше обзаведен с рафтове, по които бяха разхвърляни безразборно остарели провизии и празни контейнери. Това беше ковчегът на Фойл на борда на „Номад“.

Джозеф и събратята му бяха успели неподвижно да закрепят развалината към своя астероид, преди разрушителното излитане на Фойл при неговото бягство да направи по-нататъшната им работа невъзможна. Вътрешността на кораба очевидно беше недокосната, Фойл хвана ръката на Джизбелла и я помъкна след себе си да обиколят кораба. Тяхната обиколка завърши при каютата, съхраняваща ценностите при транспорт. Фойл разби илюминатора и част от обшивката, така че пред тях се показа масивен стоманен сейф, здрав и непристъпен.

— Имаме избор — тежко дишаше той — или да измъкнем целия сейф през корпуса и да го закараме на Земята, където ще можем да се справим лесно, или да го отворим тук. Аз гласувам за второто. Може би Дейджинхам е излъгал. Всъщност всичко ще зависи от това, какви инструменти ще открием на „Уикендър“. Да вървим обратно на нашия кораб, Джиз.

През цялото време не му бяха направили впечатление нейното мълчание и това, че бе заета изцяло с мислите си, докато се върнаха обратно на „Уикендър“ и той приключи със спешната задача по издирването на необходимите му инструменти.

— Нищо! — нетърпеливо възкликна той. — На борда няма дори чук или бормашина. Нищо, ако не изключим отварачки за бутилки и консервени кутии.

Джизбелла не отговори. Тя не отместваше очи от лицето му.

— Защо ме гледаш по този начин? — попита Фойл.

— Наслаждавам ти се — отговори бавно Джизбелла.

— На кое?

— Ще ти покажа нещо, Гъли.

— Какво?

— Колко много те презирам.

Джизбелла го удари три пъти. Изненадан от ударите, Фойл се стресна и разгневи. Джизбелла повдигна джобно огледалце и го поднесе пред него.

— Погледни се. Гъли — Каза тя тихо, — погледни лицето си.

Той погледна и видя старите ивици татуировка да греят с кървавочервен оттенък под кожата. превръщайки лицето му в червено-бяла тигрова маска. Той бе толкова изненадан от ужасяващото откритие, че гневът му веднага изчезна и едновременно с него изчезна и маската.

— Боже Господи… — прошепна той. — О, Боже Господи…

— Трябваше да те доведа до момент, в който губиш равновесие, за да ти го покажа — Каза Джизбелла.

— Какво означава това, Джиз? Нима Бейкър не е успял да оправи лицето ми?

— Не мисля така. Вероятно под кожата имаш белези, Гъли, от оригиналната татуировка и от работата на Бейкър върху нея. Белези от игла. При нормални обстоятелства те не личат, но стават кървавочервени, когато емоциите ти вземат връх и сърцето ти започне да помпи кръв, когато си разгневен, изплашен, възбуден или обладан от зъл дух. Разбираш ли?

Той кимна с глава, все още гледайки лицето си, като недоверчиво го докосваше.

— Ти каза, че би желал да ме носиш в джоба си, за да те муша с игла, когато губиш контрол. Сега ти имаш нещо по-добро от това, Гъли, или нещо по-лошо, бедни човече. Ти имаш лицето си.

— Не! — каза той. — Не!

— Ти никога не трябва да губиш контрол, Гъли. Ти никога няма да можеш да пиеш много алкохол, да ядеш много, да обичаш много, да мразиш много. Трябва да държиш характера си в стоманена хватка.

— Не! — настояваше отчаяно той. — Може да се оправи. Бейкър може да го направи или някой друг. Аз не мога да живея и постоянно да се страхувам, че ще почувствам нещо, което веднага ще ме превърне в чудовище.

— Аз не смятам, че е възможно да се оправи, Гъли.

— А присаждане на кожа…

— Не. Белезите са твърде дълбоки, за да бъде решен въпросът с присаждане. Никога няма да се отървеш от това клеймо, Гъли. Ще трябва да се научиш да живееш с него.

Във внезапен пристъп на гняв Фойл запрати огледалото далеч от себе си и отново кървавочервената маска се появи под кожата му. Той се измъкна от главната кабина в преддверието, захвърли скафандъра си на пода и започна да го облича.

— Гъли! Къде отиваш? Какво си намислил да правиш?

— Да намеря инструменти от повредените кораби. Трябва да има бормашини и всичко друго, което ми трябва. Не идвай с мен. Може да имаш неприятности. Как е сега моето прокълнато от Бога лице? С рисунките ли? Господи, прати ми изпитание!

Той оправи костюма си и излезе на астероида. Намери вход, който разделяше обитаемата вътрешна част от повърхността и заблъска по вратата. Изчака и отново започна да чука упорито и повелително, докато накрая вратата се отвори. Протегнаха се ръце и го вкараха вътре, а вратата се затвори зад него. Тя не се заключваше, имаше само застопоряващ механизъм. Той примижа срещу светлината. Като се намръщи на Джозеф и простодушните му събратя с ужасни татуирани лица, събрали се пред него. Досети се, че собственото му лице вероятно пламти в червено и бяло, защото видя дяволската уста на Джозеф да изговаря на срички „Номад“.

Фойл закрачи през тълпата, като я разблъскваше брутално. Той блъсна Джозеф с опакото на ръката си. Фойл мина по празните коридори и накрая се добра до шахта, която представляваше наполовина естествена пещера, наполовина старинен хол, където бяха складирани инструментите.

Той затършува, ровеше и отделяше бормашини, бургии с диамантени глави, киселини, термични горелки, замразители, пластични взривове и детонатори. Поради слабото въртене на астероида масивното тегло на екипировката беше намаляло на по-малко от сто паунда. Той я струпа на купчина, зави всичко заедно, завърза го с кабел и излезе от складовото помещение.

Джозеф и неговите събратя търпеливо го очакваха. Те се нахвърлиха върху него, а той нападателно и диво си пробиваше път през тях. Здравината на космическия костюм го спасяваше от ударите им и той вървеше надолу по прохода, търсейки вратата, която щеше да го изведе навън.

Гласът на Джизбелла, слаб и развълнуван, стигна до него в слушалките:

— Гъли, можеш ли да ме чуеш? Аз съм, Джиз, Гъли, слушай ме.

— Продължавай.

— Преди две минути пристигна още един кораб. Той лети от обратната страна на астероида. — Какво?

— Белязан е с жълта и черна окраска, като оса.

— Цветовете на Дейджинхам!

— Това означава, че са ни следили.

— Какво друго би могло да бъде? Най-вероятно Дейджинхам постоянно ме следи, откакто избягах от Гуфр Мартел. Бил съм глупак да не се досетя! Как ме следи той. Джиз? Чрез теб ли?

— Гъли!

— Забрави това. Просто се упражнявам в разказване на вицове — той се засмя без удоволствие, — трябва да работим бързо, Джиз. Влизай в скафандъра, ще се срещнем на борда на „Номад“. При сейфа. Бързо, тръгвай, момиче!

— Но, Гъли…

— Изключвам. Може би те са открили нашата честота на предаване. Тръгвай!

Той напредваше пред тълпата, наближи затворената врата, събори пазача пред нея, халоса застопоряващия механизъм, отвори я и се озова в пустотата на външните проходи. Учените хора бяха разочаровани, че вратата не успя да го спре. Но те можеха да го последват, а бяха разгневени.

Той мъкнеше вързопа с инструменти през кривини и завои към развалините на „Номад“. Джизбелла го очакваше при сейфа. Тя понечи да включи микровълновия си предавател, но Фойл я спря. Той доближи шлема си до нейния и извика:

— Без радиоизлъчване. Те ще го открият и ще засекат местоположението ни. Ти ме чуваш и по този начин, нали?

Тя кимна.

— Добре. Разполагаме с около един час, докато Дейджинхам ни открие. Имаме един час и до момента, когато ще ни открият Джозеф и тълпата му. Попаднали сме в дяволска ситуация. Трябва да действаме бързо.

Тя отново кимна.

— Нямаме време да отворим сейфа и да пренесем кюлчетата.

— Ако изобщо са там.

— Дейджинхам е тук, нали? Това е потвърждение, че парите също са тук. Ще трябва да измъкна целия сейф от „Номад“ и да го пренеса на „Уикендър“ И тогава да излетим.

— Но…

— Само ме слушай и прави каквото ти кажа. Иди обратно на „Уикендър“, Изпразни го. Изхвърли всичко, от което не се нуждаем. Всички запаси освен неприкосновения резерв.

— Защо?

— Защото не зная колко тона тежи този сейф и може би корабът няма да издържи, когато се озовем обратно в гравитацията. Ще трябва да разпределим запасите си. Това значи, че пътуването обратно ще бъде трудно, но цената си струва. Разтовари кораба. Бързо! Тръгвай, момиче. Тръгвай!

Той я побутна настрани и, без да я погледне повече, се нахвърли върху сейфа. Той бе вграден в метала, изграждащ структурата на корпуса и представляваше масивна стоманена топка с диаметър около четири фута. Беше прикрепен към носещите ребра на корпуса със заварки на дванадесет различни места. Фойл обработи последователно всяка заварка първо с киселини, а след това с бормашина, термични горелки и замразители. Той се възползваше от теорията за структурната якост на материалите, идеята му бе стоманата да се загрява, изстудява и да й се въздейства с киселина, докато кристалната й структура се наруши и материалът се разруши. Той „изморяваше“ метала.

Джизбелла се завърна и той осъзна, че вече са минали четиридесет и пет минути. Фойл се опита да откърти сейфа. Като го дърпаше и разклащаше. Накрая сферата се освободи от корпуса, но от повърхността й стърчаха цяла дузина късове. Фойл даде знак на Джизбелла да му помогне. Двамата заедно не можаха да помръднат тежкия сейф. Изтощени и обезверени, те се подпряха назад. В този миг една сянка закри слънчевата светлина, влизаща през отвора в стената на корпуса на „Номад“. Те вдигнаха очи нагоре. Космически кораб обикаляше астероида на височина не повече от миля. Фойл приближи шлема си до този на Джизбелла

— Деиджинхам — каза той задъхан, — търси ни. Вероятно тук има и група, която също се опитва да ни открие. Скоро след като се видят с Джозеф, ще бъдат вече тук.

— О, Гъли…

— Все още имаме шанс. Може би няма да забележат „Уикендър“, преди да направят няколко обиколки. Той донякъде е скрит в кратера. Може би през това време ще успеем да качим сейфа на борда.

— Как, Гъли?

— Не зная, дяволите да го вземат! Не зная — той отчаяно стисна юмруци. — Това е краят.

— Не можем ли да го изнесем навън с взрив?

— Взрив…? Какво, бомби вместо разум? Нима това са думи на разумната Маккуин?

— Слушай. Ще го изтикаме навън с някакъв експлозив. Това ще му действа като ракетен двигател, ще му даде тласък.

— Да. Това е ясно. Но после какво? Как ще се озове в кораба, момиче? Не можем да го взривяваме по целия път дотам. Нямаме време.

— Не, просто ще докараме кораба до сейфа.

— Какво?

— Ще сложим взрив под сейфа, за да го изтласкаме в пространството. После ще докараме кораба и ще оставим сейфа да влезе право в главния люк. Така, както се хваща топка с шапка. Разбираш ли?

Той разбра.

— Господи, Джиз, ние можем да извършим това.

Фойл се хвърли към купчината с материали и инструменти и започна да отделя шашки динамит, пластичен експлозив и детонатори.

— Ще трябва да използваме радиовръзка. Един от нас ще остане при сейфа, а другият ще пилотира кораба. Този при сейфа ще насочва кораба към необходимата позиция. Добре ли е така?

— Точно така. Ти по-добре се заеми с пилотирането на кораба, Гъли. Аз ще действам по насочването.

Той кимна, закрепи експлозивите върху долната повърхност на сейфа, прикрепи и детонаторите. След това доближи шлема си до нейния:

— Вакуумни взривители, Джиз. Регулирани са на две минути. Когато дам знак по радиото, просто откъсни главите на капсулите и се скрий вдън земя. Разбра ли?

— Ясно.

— Стой при сейфа. След като ме насочиш и аз поема сейфа. Веднага влизай. Не се бави нито миг. Всеки момент може да пристигнат.

Той я потупа по рамото и се върна на „Уикендър“. Остави отворени входния люк и вътрешната врата с механичния лост. Въздухът от кораба веднага изтече навън. Олекотен от разтоварването, което тя беше направила, корабът изглеждаше мрачен и изоставен.

Фойл се отправи директно към уредите за управление, седна и включи микровълновия си обхват.

— Готов съм — промълви той. — Сега ще излетя. Той включи двигателите, изду страничните за три секунди, а после — челните. „Уикендър“ леко се издигна, разклащайки отломъците отдолу и около себе си като изплуващ на повърхността кит. След, като издигна и уравновеси кораба, Фойл нареди:

— Динамита, Джиз! Сега!

Не се чу нито гръм, нито се видя светкавица. Под него в астероида се отвори нов кратер и от отломъците се образува цвете.

— Намали скоростта — зачу се в слушалките хладнокръвният и компетентен глас на Джизбелла, — движиш се твърде бързо назад. Между другото те вече са ни открили.

Гледайки тревожно надолу, той намали с помощта на задните двигатели. Повърхността на астероида сякаш бе покрита с рояк оси. Това бе екипажът на Дейджинхам, всички бяха облечени в скафандри на жълти и черни ивици. Те бързо се движеха около една самотна фигура в бяло, която хитруваше, въртеше се и им се изплъзваше.

Това беше Джизбелла.

— Запази това направление — каза тихо Джиз, макар че той я чуваше как тежко диша. — Намали още малко. Извърти се с четвърт оборот.

Той й се подчиняваше почти автоматично, като все още наблюдаваше борбата долу. Страничната стена на „Уикендър“ напълно закриваше от погледа му траекторията на сейфа, който наближаваше, но той все още виждаше Джизбелла и хората на Дейджинхам. Тя включи ракетния двигател към скафандъра си и той видя тънкия огнен език, който се появи зад гърба й. Джизбелла заплува нагоре, над повърхността на астероида. Огнени струи заблестяха и зад мъжете на Дейджинхам, които я последваха. Половин дузина от тях изоставиха преследването на Джизбелла и тръгнаха след „Уикендър“.

— Дръж се, Гъли — говореше задъхана Джизбелла, но гласът й още бе твърд, — корабът на Дейджинхам е кацнал от другата страна, но вероятно скоро ще пристигне. Задръж в това положение, Гъли. След 10 секунди…

Осите се приближиха и погълнаха малкия бял скафандър.

— Фойл! Чуваш ли ме? Фойл! — гласът на Дейджинхам достигаше до него неясен, но постепенно се усили — На твоята вълна говори Дейджинхам. Обади се, Фойл!

— Джиз! Джиз! Можеш ли да се отървеш от тях?

— Задръж в това положение, Гъли… Ето го! Влиза! СмачкВащ удар разтърси „Уикендър“, когато сейфът, като се движеше бавно, но тежко, се вмъкна в главния люк. В същия момент фигурата, облечена в бяло, се измъкна от рояка жълти оси. Тя излетя високо към „Уикендър“, следвана отблизо от преследвачите си.

— Хайде, Джиз! Хайде! — виеше фойл. — Хайде, момиче! Ела!

Тъй като Джизбелла изчезна от погледа му, минавайки зад „Уикендър“, Фойл нагласи контролните уреди и се приготви за върхово ускорение.

— Фойл! Ще ми отговориш ли? Говори Дейджинхам.

— Върви по дяволите, Дейджинхам — извика Фойл, — съобщи ми. Когато си на борда, Джиз, и здраво се дръж.

— Няма да успея, Фойл.

— Хайде, момиче!

— Не мога да се кача на борда. Сейфът е запушил люка, Той се е заклещил наполовина…

— Джиз!

— Казвам ти няма път за влизане — извика тя в отчаяние, — блокиран е.

Той се огледа диво наоколо. Хората на Дейджинхам се катереха по корпуса на „Уикендър“ като професионални щурмоваци. Корабът на Дейджинхам се показа на хоризонта на астероида в опасен курс към него. Зави му се свят.

— Фойл, свършено е с теб. С теб и с момичето. Но ще ти предложа сделка…

— Гъли, помогни ми. Направи нещо, Гъли. Аз съм загубена!

— „Ворга“ — каза той със задавен глас. Затвори очите си и сложи ръце на пулта. Задните двигатели забучаха „Уикендър“ потрепери и се хвърли напред. Той се освободи от щурмоваците на Дейджинхам, от Джизбелла, от предупреждението на Дейджинхам. Фойл се почувства притиснат в пилотското кресло от жестокото ускорение, което все пак беше по-малко потискащо, по-безболезнено, по-малко предателско и вероломно от чувствата, които го смазваха.

И когато изчезваше от погледите на всички, на лицето му се появи кървавочервеното клеймо на човек, обладан от дявола.