Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (2)

1.

Беше в безсъзнание сто и седемдесет дни. Бореше се за живот с упоритостта на звяр, попаднал в капан. Не беше на себе си, но понякога примитивното му съзнание изплуваше от горящия кошмар и в него проблясваше реалността. Тогава той вдигаше разстроеното си лице към Вечността и мълвеше: „Какво става с мен? Помогнете, Вие, проклети Богове! Помощ!“

Богохулството за него бе лесно, правил го бе цял живот. Той беше израсъл в двадесет и четвърти век, бе живял на улицата и говореше на жаргон. Бе нисше създание, от което светът не се нуждаеше, но той толкова искаше да живее. И се бореше да оживее, и се молеше с богохулство. Понякога проясненото му съзнание се връщаше години назад, в детството, и си спомняше детското стихче:

„Гъли Фойл е моето име,

Земята е моя родина.

Пространството е моето жилище,

Смъртта е моята съдба“

Името му беше Гъливер Фойл, помощник-механик III клас, на 30 години, недодялан и груб. Сто и седемдесет дни се носеше без посока в пространството. Той беше Гъли Фойл, човекът който смазваше, миеше, товареше, постоянно сполетяван от неприятности, далеч от забавленията, недружелюбен, твърде мързелив за любов. Мудността на неговия характер личеше и от официалните данни на Търговския флот:

ГЪЛИВЕР ФОЙЛ — АS 128/127:006

ОБРАЗОВАНИЕ: НЯМА

УМЕНИЯ:      НЯМА

ЗАСЛУГИ:     НЯМА

ПРЕПОРЪКИ:   НЯМА

 

(ЛИЧНА ХАРАКТЕРИСТИКА)

Мъж с огромна физическа сила и неразвит интелектуален потенциал, липса на амбиции, избухлив. Стереотип на Обикновен мъж. Един неочакван шок би могъл да го разбуди, но психолозите не откриват ключ към това. Не се препоръчва по-нататъшно повишение. Фойл е достигнал своя максимум.

Той е достигнал своя максимум. Доволен да се носи по течението на съществуването си в продължение на тридесет години, тежко брониран, тромав, индиферентен… Гъли Фойл, стереотипният Обикновен мъж; но сега той се носеше сто и седемдесет дни в пространството и ключът за събуждането му беше в ключалката, готов всеки момент да се завърти и да отвори вратата към гибелта му.

* * *

Космическият кораб „Номад“ се носеше в пространството по пътя някъде между Марс и Юпитер. След катастрофата, която го бе сполетяла, от лъскава стоманена ракета, сто ярда дълга и сто фута широка, той се бе превърнал в скелет, от който стърчаха останки от корпуса, кабини и командни, табла. Откъм огряната от слънцето страна на кораба проблясваха огромни пукнатини по корпуса. Звезди искряха през замръзналите процепи на тъмната страна. Космическият кораб „Номад“ беше носеща се безтегловна маса сред заслепяващото слънце, замръзнал и тих.

Развалината беше изпълнена с плуваща смес на замръзнали останки, които висяха в повредения кораб като снимка на експлозията. Гравитационното притегляне бавно образуваше групи от парчетата отломъци, които периодично се разпадаха при преминаването през тях на един все още жив обитател на развалината: Гъли Фойл, АS 128/127:006

Той живееше в единственото херметическо помещение, останало непокътнато сред развалините — инструментална кабина в коридора към главния команден пулт. Кабината беше четири фута широка, четири фута дълбока и девет фута висока. Размери на великански ковчег. Преди шестстотин години било измислено най-изтънченото ориенталско мъчение — да се затвори човек в клетка с тези размери за няколко седмици. А Фойл обитаваше тази тъмна килия пет месеца, двадесет дни и четири часа.

* * *

„Кой сте Вие?“

„Гъли Фойл е моето име.“

„От къде сте?“

„Земята е моята родина.“

„Къде сте сега?“

„Пространството е моето жилище.“

„Закъде пътувате?“

„Смъртта е моята съдба.“

На сто седемдесет и първия ден от своята борба за оцеляване Фойл отговори на тези въпроси и се събуди. Сърцето му биеше силно, гърлото му гореше. Пипнешком потърси в тъмното въздушната капсула, с която делеше пространството на инструменталната кабина, и я провери. Тя бе празна. Трябваше незабавно да бъде заменена с друга. Този ден щеше да започне една изключителна схватка със смъртта, която Фойл прие с безмълвна издръжливост.

Той опипа рафтовете на кабината и откри повреден скафандър. В действителност, това беше единственият скафандър на борда на „Номад“, но Фойл вече не помнеше къде и как го беше намерил. Той запълни дупките му с авариен спрей, но нямаше начин да презареди кислородната бутилка на гърба. Фойл облече костюма.

Облеклото му би задържало достатъчно въздух от кабината, за да му позволи да прекара пет минути във вакуум. Но не повече. Фойл отвори вратата на инструменталната кабина и се потопи навън в черното мразовито пространство. Въздухът от кабината заструи навън, заедно с него кристализира и влагата му в малко снежно облаче, което се понесе надолу по разрушения коридор към главната командна кабина. Фойл се протегна към изразходваната въздушна капсула, изнесе я извън кабината и я изхвърли. Беше минала една минута.

Той се обърна, превъртя се по посока на отвора на склада за контейнери. Не бързаше. Неговата походка беше уникалното движение в безтегловност: оттласквания с крака, лакти и ръце от пода, стените и ъглите, бавни движения, спускания през пространството, като плуване под вода. Фойл се отправи през отвора към тъмната страна на склада за контейнери… Две минути минаха.

Както всички кораби, „Номад“ беше балансиран чрез масата на газовите си контейнери, монтирани по дължината на кораба, прикрепени към страните чрез лабиринт от тръбни съединения. Отне му минута, за да демонтира един въздушен контейнер. Нямаше начин да разбере дали е пълен или вече е изразходван, дали нямаше да го пренася излишно до кабината си само за да открие, че е празен и животът му свършва. Това бе поредният риск — игра на покер в пространството.

Ушите му зашумяха, въздухът в скафандъра бързо свършваше. Той заблъска цилиндъра по посока на отвора на помещението, гмурна се, за да го остави да изплува над главата му, след това се отблъсна след него. Промуши капсулата през отвора. Четири минути изтекоха и той вече трепереше и почти губеше съзнание. Насочи капсулата надолу по главния коридор и я блъсна в инструменталната кабина.

Затръшна херметическата врата, намери чук на полицата, удари три пъти замръзналия цилиндър, за да разхлаби крана. Фойл решително завъртя ръкохватката. С последни сили смъкна шлема на скафандъра, за да не се задуши в него, докато кабината се напълни с въздух, ако в тази капсула изобщо имаше въздух. Той припадна, както беше припадал толкова често преди, никога не знаейки дали това не е смъртта.

* * *

„Кой сте Вие?“

„Гъли Фойл.“

„Откъде сте?“

„Земя.“

„Къде сте сега?“

„В пространството.“

„Закъде пътувате?“

Той се събуди. Беше жив. Не загуби време за молитви или благодарности, а продължи работата по оцеляването си. В тъмнината той изследва рафтовете на кабината, където пазеше своите провизии. Бяха останали само няколко пакета. Тъй като вече беше облечен в залепения скафандър, той можеше отново да премине вакуумната преграда и да попълни запасите си.

Той изпълни скафандъра си с нов въздух от капсулата, затвори шлема и отново излезе навън, на студа и светлината. Насочи се надолу по главния коридор и се покачи по останките на стълбата до контролната зала, която не беше нищо повече от покрит коридор в пространството, чийто стени бяха разрушени.

Слънцето бе вдясно от него, звездите вляво Фойл се упъти назад, по посока на кухненските складови помещения. На половината път по коридора той премина през рамката на врата, все още стояща стабилно между пода и тавана. Вратата висеше на пантите наполовина отворена, водеща за никъде. Зад нея беше само пространството и вечните звезди.

Като минаваше покрай вратата, Фойл хвърли бърз поглед към своя образ, отразен в полирания хром. Гъли Фойл — великанско, мрачно създание, брадясало, покрито със засъхнала кръв и мръсотия, изтощено, с болни, търпеливи очи… След него плуваха отломъци, раздвижени от минаването му, следващи го в пространството като опашка на комета.

Фойл се завъртя в кухненския склад и започна да граби с методичната скорост на петмесечния си навик. Повечето бутилирани продукти, бяха дълбоко замразени. Много от консервираните храни бяха загубили опаковките си, тъй като техните кутии се разпадаха на прах при абсолютната нулева температура в пространството. Фойл събра провизиите в пакети, концентратите и по-големите парчета лед от разрушените контейнери. Прибра всичко в широк меден съд, обърна се и напусна складовото помещение.

При вратата, водеща към нищото, Фойл погледна отново отражението си върху хромовата повърхност на висящата сред звездите рамка. И тогава замръзна в недоумение, неподвижен и невярващ. Гледаше звездите зад вратата, които му бяха станали близки приятели след петте месеца, прекарани сред тях. Имаше една изпъкваща, приличаща на комета, звезда, с невидима глава и къса опашка с форма на струя. Тогава Фойл осъзна, че гледа космически кораб с пламтящи от ускорението ракетни двигатели, който държеше курс към Слънцето и можеше да го подмине.

— Не — промърмори той. — Не, по дяволите! Не! Непрекъснато страдаше от халюцинации. Обърна се, за да продължи обратното пътуване към кабината си. После погледна отново. Все още виждаше космическия кораб с пламтящите двигатели, устремен в посока към Слънцето, който би го подминал. Той обсъди илюзията с вечността:

— Шест месеца вече — каза той на своя груб език. — сега ли е моментът? Чувате ли ме. Тъмни сили? Говоря ви за споразумение, за сделка. Виждам го отново, Тъмни сили. Ако е кораб, аз съм ваш. Във ваши ръце съм. Но, ако греша… Ако не е кораб… Ще се изкормя и ще изхвърля вътрешностите си. Нека играем честно! Дайте ми знак сега — да или не! Това е всичко, което ми трябва.

Погледна за трети път. И за трети път видя космически кораб с блестящи от ускорението двигатели, отправил се към Слънцето. Посока, в която би го подминал.

Беше знакът. Той вярваше. Беше спасен.

Фойл се оттласна и се отправи бясно надолу по главния коридор, по посока на контролния пулт. Но сред приятелски настроените звезди той се успокои Не можеше да стои навън повече от няколко минути, без да запълни с въздух скафандъра си. Той метна още един умолителен поглед към приближаващия се кораб, затвори се в инструменталната кабина и зареди скафандъра си.

Покачи се на контролния пулт през вратата на обсерваторията за наблюдение на звездите той видя кораба. Маневрените двигатели блестяха, очевидно осъществяваха генерална промяна в курса, тъй като корабът се насочваше към него много бавно.

На таблото със знак СИГНАЛНИ СВЕТЛИНИ Фойл натисна бутона АВАРИЯ. Тревожно изчака трисекундната пауза. Заслепи го бяло сияние, когато аларменият сигнал се излъчи от три тройни избухвания — девет молби за помощ. Фойл натисна бутона още два пъти, след това още два пъти. Сигналните светлини лумнаха в пространството, докато вградените в тях радиоактивни сензори излъчваха статическо смущение, което би се регистрирало на всяка вълна на приемник.

Непознатият кораб го засече. Той бе видян. Щеше да бъде спасен. Раждаше се отново. Ликуваше.

Фойл заопипва обратния път към кабината си и отново зареди скафандъра. Разплака се. Започна да събира вещите си: неугледен будилник, който навиваше само за да чуе цъкането му, френски ключ с хубава ръкохватка по формата на дланта, който държеше в ръце в моменти на самота, яйцерезачка. на чиито струни понякога изсвирваше обикновени мелодийки… Той ги събра в тъмнината, а след това се засмя подигравателно на себе си.

Зареди още веднъж скафандъра с въздух и излезе навън. Удари с юмрук бутона за сигналните светлини с надпис О. От Корпуса на „Номад“ се изстреля ракета, която избухна и увисна, осветявайки пространството на мили разстояние със студена бяла светлина.

— Ела, миличък — тананикаше Фойл, — побързай! Ела, ела, хубавецо!

Като призрачно торпедо непознатият кораб се плъзна по ръба на осветеното пространство. приближавайки се бавно, изследвайки обстановката наоколо. За момент сърцето на Фойл се сви. Непознатият кораб се държеше толкова предпазливо, че би могъл да се окаже на неприятелските Сателити. Но точно тогава той съзря знаменитата червено-синя емблема върху едната страна на корпуса. Това беше отличителният знак на могъщия индустриален клан Пристейн. Пристейн от планетата Земя — мощен, величав, вездесъщ. Знаеше, че това е братски кораб, тъй като и „Номад“ беше собственост на Пристейн. Разбра, че това е небесен ангел, бдящ над него.

— Мило братче — мълвеше Фойл, — ангел мой, полети с мен далече, вкъщи!

Корабът се приближи към Фойл, осветените люкове по дължината му грееха с приятна светлина, името и регистрационният му номер ясно се виждаха върху корпуса: „Ворга-Т“:1339. Той се изравни успоредно с „Номад“, премина бавно, набра скорост и в следващия момент изчезна.

Братчето го бе отритнало, ангелът го бе изоставил.

Фойл спря да танцува и да тананика. Гледаше с недоумение. Насочи се към сигналното табло и натисна бутоните. Сигнали за бедствие, за кацане, за излитане, за карантина избухваха от корпуса на „Номад“ в невероятна бъркотия от бели, червени и зелени светлини, пулсиращи, умолителни… А „Ворга-Т“:1339 отмина тихо и неумолимо, с пламтящи ракетни двигатели от набираното ускорение в посока към Слънцето.

Така в продължение само на пет секунди, той се роди, живя и загина. След тридесетгодишно съществуване и шест месеца мъчения, Гъли Фойл, стереотипният Обикновен Мъж, вече го нямаше. Ключът се превъртя в душата му и вратата беше отворена. Непредвиденото обстоятелство заличи Обикновения Мъж завинаги.

— Ти мина край мен — Каза той с нарастваща ярост — и ме остави да умра като куче. Остави ме да умра, „Ворга“… „Ворга-Т“:1339. Не! Аз ще се измъкна! Ще те пипна! Ще те намеря, „Ворга“! Ще ти отмъстя! Ще те скапя! Ще те убия, „Ворга“! Ще те унищожа!

Яростта го връхлетя, отнасяйки далече скотското търпение и мудността, които го правеха едно нищожество, ускорявайки изникването на верига от реакции, които щяха да създадат една адска машина на име Гъли Фойл. Той бе посветен:

— „Ворга“, ще те унищожа!

* * *

Той направи това, което едно нищожество не би могло — подготви своето спасение.

В течение на два дни той претърси превърнатия в развалина кораб чрез петминутни набези, докато успя да изобрети хамут за плещите си. Прикачи въздушен контейнер към хамута и свърза цилиндъра с шлема на скафандъра си посредством импровизиран маркуч. Влачеше се в пространството подобно на мравка, събираща зимнина, но бе свободен да се движи по „Номад“ непрекъснато.

Той разсъждаваше.

В контролната кабина се научи да използва няколко от все още останалите здрави навигационни инструменти, като изучи стандартните наръчници, които откри, разхвърляни в изпочупената навигационна кабина. През десетте години работа в пространството не бе и мечтал дори да успее да изучи тези неща, въпреки възможността за повишение и увеличение на заплатата, но сега „Ворга-Т“:1339 трябваше да му плати.

Огледа се. „Номад“ дрейфуваше в пространството в еклиптична орбита на триста милиона мили от Слънцето. Пред него се простираха съзвездията Персей, Андромеда и Риби. На преден план. като окачен, висеше в прашно оранжево петно Юпитер. Планетарният диск се забелязваше с просто око. С малко късмет, той би могъл да установи курс към Юпитер и да се спаси.

Юпитер не беше обитаем и вероятно никога нямаше да бъде. Като всички други планети отвъд астероидните орбити той бе замръзнала маса от метан и амоняк. Но неговите четири големи спътника бяха наситени с градове и многобройно население, което воюваше с обитателите на Вътрешните планети. Той би станал военнопленник, но щеше да остане жив и да разчисти сметките си с „Ворга-Т“: 1339.

Фойл проучи машинното, помещение на „Номад“. Имаше свръхенергийно гориво в резервоарите и един от четирите двигателя се бе запазил в добро състояние. Фойл намери ръководствата за управление на двигателите и ги разучи. Ремонтира връзката между горивните резервоари и камерата на оцелелия двигател. Резервоарите бяха към огряната от Слънцето страна на кораба развалина и затова бяха затоплени над точката на замръзване. Свръхенергийното гориво бе все още течно, но нямаше да премине по връзките. В безтегловност липсваше гравитация, която да придвижи горивото надолу по тръбите.

Фойл проучи космическия наръчник и се запозна с някои понятия от теорията на гравитацията. Ако успееше да създаде въртеливо движение на „Номад“, центробежната сила би създала достатъчна гравитация за придвижване на горивото до горивната камера на двигателя. Ако, от друга страна, успееше да запали горивото в камерата, действието само на единия двигател би довело до възникване на въртеливо движение на „Номад“.

Но той не можеше да включи двигателя, без предварително да има въртеливо движение на кораба. И не можеше да има въртеливо движение, без да заработи двигателят.

Хрумна му как да излезе от тази безизходица. Беше вдъхновен от „Ворга“.

Фойл отвори контролната пробка на горивната камера на двигателя и с усилие напълни камерата ръчно. Ако сега успееше да запали горивото, то би горяло достатъчно дълго, за да създаде въртене и да се появи гравитация. След това потокът гориво от резервоарите щеше да дойде и двигателят да заработи.

Опита се да запали горивото с кибрит. Клечките не се запалваха при наличието на вакуум в пространството.

Той изпробва кремък и стомана. Искрите не се разгоряха при абсолютната нула.

Помисли да използва нагорещен до червено реотан. Нямаше електрическа енергия за загряване на реотана.

Нахвърли се отново да чете. Макар често да губеше съзнание и да беше близо до пълен колапс, мислеше и планираше. Беше максимално вдъхновен от „Ворга“.

Фойл донесе лед от замръзналите кухненски резервоари, счука го и добави вода в горивната камера. Горивото и водата не се смесиха. Водата плуваше на тънък слой над горивото.

От склада за химически материали Фойл донесе парче сребриста жичка чист натрий. Той мушна жичката през отвора. При допира с водата натрият се възпламени и загоря с висока температура. Горещината загря свръхенергийното гориво, от което избухна пламъче. Фойл запуши отвора с помощта на френския ключ. Горенето в камерата се задържа, двигателят изхвърли пламък отзад с беззвучни вибрации, които разтърсиха кораба.

Нецентричният тласък от двигателя придаде на „Номад“ бавно въртеливо движение. Появи се слаба гравитация. Теглото се възвърна. Плуващите отломъци, разпилени из корпуса, се прилепиха към подове, стени и тавани. Гравитацията позволи на горивото да потече от резервоарите в горивната камера.

Не му остана време да се зарадва. Излезе от машинната зала и безразсъдно се хвърли напред за окончателен оглед на контролния пулт. Искаше да разбере дали „Номад“ извършва неконтролируемо гмуркане в пространството, или следва курс към Юпитер и спасението.

Слабата гравитация го затрудни при носенето на въздушния контейнер на гръб. Внезапно надигане напред разтърси свободните маси на отломките, които полетяха назад по „Номад“. Докато Фойл се мъчеше да се качи по познатата стълба към контролната кабина, отломъците се понесоха по коридора и се стовариха върху него. Улучен от тази маса, той се отъркаля по дължината на празния коридор до преградата на кухнята и ударът в нея отне и последните проблясъци на съзнание в главата му. Лежеше смазан сред половин тон отломъци, безпомощен. едва дишащ, но все още с безумно желание за мъст.

„Кой сте Вие?“

„Откъде сте?“

„Къде сте сега?“

„Закъде пътувате?“