Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (9)

8.

Войната се разрастваше от ден на ден — от отделни случаи на инцидентни нападения и схватки до приготовления за унищожителни действия. Стана очевидно, че вече е отминала последната от земните световни войни и е започнала първата от новите междупланетни войни.

Воюващите страни бавно съсредоточаваха хора и техника, подготвяйки се за унищожителен удар. Сателитите въведоха универсална военна повинност и по Вътрешните планети по необходимост се нагаждаха към обстоятелствата. Индустрии, занаяти, науки, умения и професии бяха поставени в услуга на армията. Последваха правила и забрани. Армиите и флотите реквизираха и управляваха.

Търговията също участваше във войната, тъй като тази война, като всички други, се предхождаше от търговска война. Но населението недоволстваше и джонтирането се превърна в критичен проблем. Ширеше се страх от шпиони и нашественици. Слабохарактерните ставаха доносници и предатели. Злокобни поличби парализираха всеки дом от Бафин Айлънд до Фолкленд. През тази мъртва година единственото оживление настъпи с пристигането на цирка Фор Майл Съркъс.

Това беше известното название на чудатия антураж на Джофри Формейл от Церера, ексцентричен млад богаташ от най-големия астероид. Формейл от Церера беше изключително богат, а също така и много забавен.

Той бе класическият буржоа благородник, парвенюто новобогаташ на всички времена. Неговият антураж беше смесица от провинциален цирк и комична придворна трупа, за което свидетелстваше и неговото пристигане в Грийн Бей, Уискънсин.

Рано сутринта адвокат с цилиндър на юридическия клан се появи със списък на местата, давани под наем. Той хареса четириакровата ливада, която гледаше към езерото Мичиган, и я нае за една огромна сума. Следваха го банда земемери от клана на Мейсън и Диксън. За двадесет минути земемерите определиха площадките за къмпиране и се разчу новината, че ще пристигне Фор Майл Съркъс. Местните хора от Уискънсин, Мичиган и Минесота дойдоха да погледат атракцията.

Двадесет работници джонтираха, като всеки носеше на гръб палатка. Разнасяха се заповеди на висок глас, викове, клетви и се чуваше мъчително свистене на сгъстен въздух. Двадесет огромни палатки с издути нагоре куполи, с лакирани повърхности блестяха, докато съхнеха на зимното слънце. Тълпите посетители шумяха възторжено.

Шестмоторен хеликоптер се понесе надолу и се закрепи над огромния лагер. Коремът му се отвори и надолу се посипаха множество мебели. Слуги, камериери, готвачи и сервитьори пристигнаха с джонтиране. Те обзаведоха и декорираха куполите. Кухните запушиха и миризма на пържено, печено и готвено обгърна лагера. Частните полицаи на Формейл вече изпълняваха задълженията си, патрулираха върху четирите акра, пазейки огромната тълпа зяпачи.

След това запристигаха и хората от антуража на Формейл — кой със самолет, кой с кола, автобус, камионетка, велосипед, или просто чрез джонтиране. Книгопродавачи и книги, учени и лаборатории, философи, поети, атлети… Подредиха площадка за фехтовка, за джудо и ринг за бокс. Издълбаха в земята петдесетфутов басейн и го напълниха с помощта на помпа от близкото езеро. Завърза се интересен спор между двама мускулести атлети — дали басейнът да бъде затоплен за плуване, или да се замрази за пързаляне.

Музиканти, артисти, жонгльори и акробати вдигаха оглушителен шум и врява. Група механици подготвяха колекция от дизелови трактори — собственост на Формейл. Накрая пристигнаха и тези, които винаги следват лагера: съпруги, дъщери, любовници, блудници, просяци, измамници, мошеници. До сутринта шумът от цирка можеше да се чуе на четири мили, откъдето произлизаше и неговият прякор.

По обяд пристигна Формейл от Церера, използвайки толкова странен транспорт, че би могъл да разсмее дори заклет меланхолик. Огромен хидроплан се появи от юг и се приводни в езерото. От него излезе баржа и прекоси водната площ до брега. Там нейната предна част се смъкна надолу и образува мост, по който от баржата премина чудновата кола от двадесети век. За любопитните зрители следваха нови и нови изненади, тъй като колата измина двадесет ярда към центъра на лагера и тогава спря.

— Какво ли може да последва сега? Велосипед?

— Не, ролкови кънки.

— Той ще излети с метла.

Формейл надмина и най-ексцентричните предположения. От Колата се показа дулото на оръдие. Чу се гърмеж и сред черния дим от експлозията от дулото на оръдието излетя Формейл от Церера, описваики красива дъга. Той попадна в мрежа, държана от четирима камериери пред входа на собствената му шатра. Аплодисментите, с които го поздравиха, можеха да бъдат чути от шест мили разстояние, Формейл се изправи, подпря се на плещите на камериера и с движение на ръката поиска тишина.

— О, Господи! То ще произнесе реч.

— „То“! Искаше да кажеш „той“, нали?

— Не, „то“. Това не може да бъде човек.

— Приятели, римляни, провинциалисти — започна сериозно Формейл, — доверете ми ушите си, Шекспир, 1564–1616. Проклятие! — четири бели гълъба излетяха от ръкавите на Формейл и литнаха далече. Той ги изгледа учудено и след това продължи:

— Приятели, поздрави, адмирации, bonjour, bon ton, bon vivant, bon voyage, bon…^[1] Какво става, по дяволите? — от джобовете на Формейл избухнаха пламъци, като изхвърлиха навън горящи римски свещи. Той се опита да потуши огъня, но от тялото му забълваха конфети. — Приятели… Тишина! Ще започна директно речта си. Тихо! Приятели… — той погледна невярващо надолу. Дрехите му се топяха и изчезваха, разкривайки сензационно алено бельо. — Клейнман! — изрева яростно той. — Клейнман! Какво става с вашето проклето хипнообучение?

Космата глава се показа от шатрата:

— Ти учил ли за тази реч минала вечер, Формейл?

— Дяволски точно. Учих я цели два часа. Изобщо не си вдигнах главата от „Клейнман за илюзионизма“.

— Не, не, не — изкряска рошавият мъж. — Колко пъти трябва да казвам? Илюзионизмът не заучаване на реч. Това магия. Dummkopf^[2]. Ти лоша хипноза взел.

Аленото бельо започна да се топи, Формейл се смъкна от раменете на треперещите камериери и изчезна в шатрата. Шумни викове, смях и поздравления ехтяха наоколо и Фор Майл Съркъс бързо набираше висока скорост. Кухните цвърчаха и пушеха. Ядеше се и се пиеше без прекъсване. Музиката не спираше нито за миг. Водевилът продължаваше безспирно.

В своята палатка Формейл се преоблече, но промени намерението си, размисли още веднъж, съблече се отново, изрита камериерите навън и с ужасна смесица от френски и английски повика своя шивач. Но когато вече бе наполовина облечен, си спомни, че е пропуснал да вземе душ. Той плесна шивача, заповяда да излеят десет галона благоухания в басейна и бе осенен от поетическо вдъхновение. Повика придворния си поет.

— Записвай! — изкомандва Формейл. — Le roi est mort, les…^[3] Почакай. Какво се римува с луна?

— Кама — посъветва го поетът, — вина, стена, жена…

— Забравих за моя експеримент! — възкликна Формейл. — Доктор Бохум! Доктор Бохум!

Полугол, той влетя, без да гледа в лабораторията, където събори доктор Бохум, своя придворен химик, който бе тръгнал срещу него. Докато химикът се опитваше да стане, Формейл го притисна в най-болезнената и задушаваща прегръдка.

— Ногучи! — развика се Формейл. — Хей, Ногучи! Аз току-що открих нова хватка в джудото.

Формейл се изправи, повдигна полузадушения химик и джонтира до тепиха за джудо, където дребничък японец проследи хватката и кимна с глава.

— Не моля — изсъска той любезно, — натискът върху дихателната тръба е неправилен. Аз ще ви покажа моля.

Той захвана слисания химик, извъртя го и го тупна върху тепиха в положението на класическото задушаване. — Вие ме наблюдавахте, нали, Формейл?

Но Формейл бе в библиотеката, където налагаше библиотекаря по главата с „Das sexual Leben“^[4] на Блох (осем паунда и девет унции), защото този нещастен мъж не можеше да открие литературата по въпроса за създаването на машини с вечно действащ двигател. Той се втурна към лабораторията по физика, където счупи един скъп хронометър, за да направи експеримент със зъбно колело, джонтира при оркестъра, пое диригентската палка и оркестрантите изпаднаха в конфузно положение, сложи си кънки и падна в ароматизирания басейн, извадиха го оттам, докато сипеше огън и жупел за липсата на лед, и накрая го чуха да изразява желание за усамотение.

— Искам да обменя мисли със себе си — каза Формейл, като блъскаше камериерите във всички посоки.

Той бесня, докато и последният от тях не напусна шатрата и не затвори вратата след себе си.

Проклятията свършиха и Фойл се изправи.

— Това трябва да им е достатъчно за днес — промърмори той и отиде в съблекалнята си. Застана пред огледалото, пое дълбоко въздух и го задържа, като междувременно наблюдаваше лицето си. За една минута то остана непроменено. Той продължи да задържа дъха си, като контролираше пулса и мускулите си, и със стоманено спокойствие овладяваше напрежението. Като минаха две минути и двадесет секунди, кървавочервеното клеймо се появи. Фойл изпусна въздуха си. Тигровата маска изчезна.

— По-добре е — промърмори той. — старият факир беше прав, спасението е в йога. Контрол — пулс, дишане, вътрешни органи, съзнание.

Той се съблече и огледа тялото си. Беше в прекрасна форма, но по кожата му все още личаха деликатни сребристи белези от шевове, преплетени като мрежа от гърба до глезените. Те изглеждаха така, като че ли някой е гравирал контурите на нервната система върху плътта на Фойл. Това всъщност бяха белезите от операцията, които все още не бяха изчезнали.

За тази операция Фойл бе платил подкуп от двеста хиляди кредита на главния хирург на Марсианската десантна бригада командоси, който го превърна в една изключителна бойна машина. Всеки нервен център бе преустроен, в мускулите и костите вградиха микроскопични транзистори и трансформатори, мъничък платинен извод се показваше в основата на гърба му. Към този извод Фойл прикрепи батерия с размер на грахово зърно и я включи. По цялото му тяло се разпространиха вътрешни вибрации.

„По-скоро машина, отколкото човек“ — помисли си той. Облече се, като пред екстравагантното облекло на Формейл от Церера предпочете анонимно черно облекло, удобно за действие.

Той джонтира до апартамента на Робин Уенсбъри, който се намираше в самотна сграда сред боровете на Уискънсин. Това беше и истинската причина за появяването на Фор Майл Съркъс в Грийн Бей. Той джонтира и пристигна на тъмно и в празно пространство, Вследствие на което пропадна надолу. „Иисусе! — помисли си той. — Погрешен скок?“ Счупен край на покривна греда го натърти и той се приземи тежко на разбит под, върху гниещи остатъци от труп.

Фойл отскочи с отвращение. Той силно натисна с език първия десен горен кътник. При операцията, която бе превърнала половината от тялото му в електронна машина, контролните функции бяха съсредоточени в този зъб. Фойл натисна зъба с езика си, периферните клетки на ретината му се възбудиха и започнаха да излъчват мека светлина. Той насочи очите си, излъчващи два бледи снопа светлина, надолу към тялото на човека.

Тялото лежеше в апартамента под този на Робин Уенсбъри. Жилището беше ограбено, Фойл погледна нагоре. Над главата му имаше десетфутов отвор на мястото, където трябваше да бъде подът на всекидневната на Робин. Цялата сграда вонеше на огън, пушек и гнило.

— Ограбено — каза тихо Фойл, — това място е ограбено. Какво ли се е случило?

В ерата на джонтацията скитниците, бездомниците и вагабонтите в света кристализираха в нова класа. Те следваха нощта от изток на запад, винаги с тъмнината, винаги в търсене на плячка, изоставяйки след себе си бедствия и мърша. Ако земетресение разрушеше складовете, те ги ограбваха още следващата нощ. Ако пожар засегнеше къща или експлозия оставеше магазин без охрана, те джонтираха в него и тършуваха. Те сами се зовяха джак-джонтъри. Бяха като чакали.

Фойл се качи на четвъртия етаж през развалините на коридора. Джак-джонтърите лагеруваха там. Цяло едно теле се печеше на огън, пушекът от който се вдигаше до небето през отвора в покрива. Около огъня седяха дванадесетина мъже и три жени, груби и опасни, и бърбореха с диалекта на лондонското простолюдие. Бяха облечени в екстравагантни дрехи и пиеха картофена бира в чаши от шампанско.

Зловещо ръмжене посрещна появяването на Фойл, когато едрият мъж в черно се показа през развалините, с бездънни очи, излъчващи бледи снопове светлина. Той премина бавно през надигащата се тълпа близо до входа на апартамента на Робин Уенсбъри. Железният самоконтрол, който той вече бе успял да си наложи като постоянен навик, му осигури предимство.

„Ако тя е мъртва — мислеше си той, — с мен е свършено. Трябва да я използвам. Но ако е мъртва…“

Апартаментът на Робин бе опустошен като всички останали в сградата. Всекидневната представляваше остатъци от под около назъбения отвор в средата. Фойл търсеше тялото й. Двама мъже и една жена лежаха на леглото в спалнята. Мъжете проклинаха. Жената изпищя при появяването му. Мъжете се хвърлиха към Фойл. Той се отдръпна крачка назад и натисна с език горните си резци. Нервната му система се активизира и всяко усещане и реакция на тялото му бяха ускорени пет степени по-високо от обикновено.

Ефектът се изрази в мигновено трансформиране на външния свят до максимално забавено действие. Звукът вече се чуваше като дълбоки и бавни тонове, цветовете се прехвърлиха надолу по спектъра до червено.

Двамата нападатели изглеждаха като плуващи към него, сънливо отпуснати. За останалата част от обкръжаващия свят Фойл се превръщаше в мълниеносно движещо се петно. Той се плъзна встрани и така избягна ударите, насочени към него, заобиколи единия мъж, хвана го отзад и го запрати в дупката по средата на всекидневната стая. След това хвърли долу и втория мъж. За възбудените му сетива техните тела се движеха съвсем бавно при падането, със запазено положение на краката от нападението, със стиснати и устремени напред юмруци, с отворени уста, издаващи тежки, ръмжащи звуци.

Бърз като стрела, Фойл се хвърли към жената, която се свиваше в леглото.

— Усбри? — попита я петното.

Жената крещеше.

Фойл отново натисна горните си резци, с което прекъсна ускорението. Външният свят се отърси от забавеното си движение и се нормализира. Звукът и цветовете се върнаха в спектралните си граници, двете тела на чакалите изчезнаха през дупката и се строполиха в апартамента долу.

— Имаше ли тук тяло? — повтори любезно Фойл. — Чернокосо момиче?

Жената беше невменяема. Той я хвана за косата и я раздруса, след това я запрати през отвора долу във всекидневната. Търсенето на ключ за съдбата на Робин бе прекъснато от тълпата в хола. Те носеха факли и импровизирани оръжия. Джак-джонтърите не бяха професионални убийци. Те само измъчваха беззащитните до смърт.

— Не ми пречете — предупреди ги тихо Фойл, като тършуваше настоятелно в тоалетната и около разхвърляните мебели.

Те се приближаваха опасно, подстрекавани от грубиян с префърцунен костюм и триъгълна шапка и въодушевени от проклятията, стигащи до тях от апартамента отдолу. Мъжът с триъгълната шапка хвърли факела си върху Фойл. Той го обгори, Фойл активира отново системата и джак-джонтърите се превърнаха в живи статуи. Фойл вдигна нагоре счупен стол и тихо обработи бавно движещите се фигури. Те останаха прави. Той събори върху пода мъжа с триъгълната шапка и коленичи върху него. Тогава дезактивира.

Външният свят отново оживя. Чакалите се пръснаха в ъглите. Мъжът с триъгълна шапка и префърцунен костюм ръмжеше.

— Имаше ли тук тяло? — попита Фойл — Чернокожо момиче. Много високо и много хубаво.

Мъжът се гърчеше и се опитваше да забие нокти в очите на Фойл.

— Вие винаги забелязвате телата — каза любезно Фойл, — някои от чакалите харесват мъртвите момичета повече от живите. Намерихте ли нейното тяло тук, вътре?

Като не получи отговор, той взе факлата и запали костюма на чакала. Последва джак-джонтъра във всекидневната. Като безстрастно го наблюдаваше. Мъжът виеше. Катурна се през края на отвора и запламтя долу в тъмнината.

— Имаше ли тук тяло? — попита тихо Фойл и поклати глава на ругатните отдолу. — Не ме бива в извличане на информация — промърмори той. — трябва да се науча. Дейджинхам може да ми покаже туй-онуй. Той изключи електронната си система и джонтира. Появи се в Грийн Бей, но вонеше толкова отвратително на обгоряла коса и опърлена кожа, че влезе в местния магазин на Пристейн (скъпоценни камъни, парфюми и козметични препарати) и купи дезодорант. Но локалният Мистър Престо очевидно бе свидетел на пристигането на Фор Майл Съркъс и го позна. Фойл моментално възвърна своята безпристрастност и отново се превърна в ексцентричния Формейл от Церера. Като гримасничеше и се кривеше, той купи дванадесетунциев флакон „Ойге“ №5 по сто кредита унцията, напръска се деликатно и изхвърли бутилката на улицата за ужас и удоволствие на Мистър Престо.

Старшият чиновник в Статистическия регистър не позна Фойл и се държеше с него неумолимо и безкомпромисно.

— Не, сър. Статистическият регистър не предоставя информация без категорична заповед от съда, и то само при уважителни обстоятелства. Това е моята последна дума.

Фойл го изгледа проницателно и без злоба. „Астеничен тип — реши той. — Слаб, длъгнест, немощен. Самолюбив, педантичен, егоист, плиткоумен. Неподкупен, твърде потиснат, пуритан. Но потиснатостта… Има оръжие, което може да се използува.“

Час по-късно шест професионалистки от Фор Майл Съркъс устроиха засада на старшия чиновник. Те бяха по женски убедителни и богато надарени с каквото е необходимо. Два часа по-късно старшият чиновник, замаян от плът и очаквани удоволствия, предаде необходимата информация. Сградата с апартамента на Робин бе привлякла вниманието на джак-джонтърите след газова експлозия, станала преди две седмици. Всички наематели били задължени да се преместят. Робин Уенсбъри се намираше в охраняемата „Болница на милосърдието“ близо до Желязната планина.

„Охраняема болница — чудеше се Фойл, — за какво ли?

Какво може да е направила?“

Бяха необходими тридесет минути, за да се организира Коледно тържество във Фор Майл Съркъс. Осигуриха участието на музиканти, певци и сбирщина, която знаеше координатите на Желязната планина. Водени от ексцентричния си шеф, те джонтираха с музиката, фойерверките, напитките и подаръците. Минаха в шествие през града, като предизвикваха възторзи и смях.

Натъкнаха се на радарно поле от предпазната система на охраняемата зона, „неволно“ го прекосиха и бяха изгонени. Формейл от Церера, облечен като Дядо Коледа, разпръскваше банкноти от огромен чувал метнат през рамото му и подскачаше от болки, когато индукционното поле на охранителната система му загря задните части, всичко това се включваше в целия спектакъл. Те влетяха в „Болницата на милосърдието“, следвайки Дядо Коледа, който ревеше и скачаше с безпристрастното спокойствие на тържествен слон. Той разцелува сестрите, даде на болногледачите да пийнат, раздаде подаръци на пациентите, разхвърля пари по коридорите и внезапно изчезна. Когато веселата забава достигна такъв връх, че трябваше да бъде повикана полиция. Много по-късно откриха, че и една пациентка е изчезнала, въпреки че бе замаяна с лекарства и наркотици и поради това не беше способна да джонтира. В действителност тя изчезна от болницата в чувала на Дядо Коледа.

Фойл джонтира с нея до градината на болницата. Там, в тихата борова горичка, под студеното небе, той й помогна да се измъкне от чувала. Тя бе облечена в груба бяла болнична пижама и беше прекрасна. Той съблече костюма си, като внимателно я наблюдаваше и чакаше да види дали тя ще го разпознае и дали ще си спомни.

Тя беше озадачена и разтревожена, телесигналите й проблясваха като светкавици: „Боже мой! Кой е този? Какво се случи? Отново ли джак-джонтъри? А може би този път убиец? Музиката. Този шум. Защо ли ме отвлече с чувала? Да, във Виржиния е Дядо Коледа. И там излитат ракетите. Feu de joie ou feu d’enfer?^[5] Какво ли иска от мен? Кои е той?“

— Аз съм Формейл от Церера — каза Фойл.

— Какво? Кой? Формейл от…? Да, разбира се. „Палячото. Богаташът-друговерец. Вулгарният. Малоумният. Безсрамният. Фор Майл Съркьс.“ Боже мой! Дали предавам мислите си? Чувате ли ме?

— Чувам Ви, мис Уенсбъри, — тихо каза Фойл.

— Какво направихте? Защо? За Какво Ви трябвам? Аз…

— Искам да ме погледнете.

„Bonjour, Madame. В моя чувал, мадам. Ехо, погледнете ме“ Гледам Ви — каза Робин, като се опитваше да контролира движението на мислите си. Тя го погледна в лицето, без да даде признаци, че го е разпознала. — „Лице като лице. Виждала съм толкова много такива лица. Мъжки лица. Господи! С мъжествени черти. И търсещи едно и също. Ще ни запази ли някога Господ от бруталните им желания?“

— Този период при мен вече е отминал, мис Уенсбъри.

— Съжалявам, че чухте това. Аз, естествено, съм изплашена. Аз… Познавате ли ме?

— Да, познавам Ви.

— Срещали ли сме се преди? — тя го заразглежда внимателно, но все още не можеше да го познае.

Дълбоко у себе си Фойл триумфираше. Ако именно тази жена не можеше да го познае, то значи той бе в безопасност, при условие, че успееше да запази кръвта, разума и лицето си под контрол.

— Никога не сме се срещали — каза той, — но съм чувал за Вас. Искам нещо от Вас. Това е причината да сме тук — да поговорим по този въпрос. Ако не Ви хареса предложението ми, можете да се върнете в болницата.

— Вие искате нещо? „Но аз нямам нищо… нищо, нищо. Нищо друго не ми е останало освен позора и… О. Господи! Защо не успях да се самоубия? Защо не можах…?“

— Значи така било? — меко я прекъсна Фойл. — Вие се опитахте да се самоубиете? Тая работа с газовата експлозия, която отвори сградата за… И затова е принудителното лечение. Опит за самоубийство. Защо не бяхте ранена при експлозията?

— Толкоба много бяха ранени. Толкова много загинаха. Но не и аз. Нямам късмет, предполагам. Цял живот съм без късмет.

— Защо опитахте да се самоубиете?

— Изморена съм. Изчерпана съм. Загубих всичко… В черните списъци съм… подозират ме, наблюдават ме, докладват за мен. Нямам работа. Нямам семейство. Нямам… Защо опитах да се самоубия? Боже мили, та какво друго да направя, освен да се самоубия?

— Можете да работите за мен.

— Аз мога… Какво казахте?

— Аз искам да работите за мен, мис Уенсбъри. Тя избухна в истеричен смях.

— За Вас? „Още една скитница по цирковете. Още една вавилонска блудница в цирка.“ Да работя за Вас, Формейл?

— През ума Ви минаха порочни мисли — каза той внимателно, — аз не търся леки жени. По правило е обратното — те търсят мен.

„Съжалявам. Аз имам идея фикс, след като този звяр ме погуби.“ — Ще се опитам да мисля разумно — Робин направи опит да се успокои. — Нека първо да Ви разбера. Вие ме измъкнахте от болницата, за да ми предложите работа. Чули сте за мен. Това значи, че искате нещо по-специално. Моята дарба е изпращането на телесигнали.

— И обаяние, и чар.

— Какво?

— Искам да купя Вашия чар, мис Уенсбъри.

— Не Ви разбирам.

— Защо — каза меко Фойл, — трябва да е съвсем елементарно за Вас. Аз съм палячо. Вулгарен. Малоумен. Безсрамен. Трябва да приключа с тези неща. Искам да станете моя светска компаньонка.

— И Вие очаквате да повярвам на това? Вие можете да си наемете стотици компаньонки, хиляди с вашите пари. Очаквате да повярвам, че съм единствената подходяща за Вас? Че трябваше да ме отвлечете от принудителното лечение, за да ме назначите?

Фойл кимна:

— Права сте, има ги хиляди, но от тях само една може да предава мисли.

— Та каква полза може да има от това?

— Вие ще бъдете вентролог, а аз — Вашето подставено лице. Аз не познавам живота на висшето общество, Вие го познавате. Те имат свой начин да водят разговор, свои шеги, специфични свои маниери. Ако човек иска да бъде приет сред тях, той трябва да се научи да говори на техния език. Аз не мога, но Вие можете. Вие ще говорите заради мен, чрез моята уста…

— Но Вие можете да се научите.

— Не. Това би отнело твърде много време. А и човек не може да се научи на обаяние. Аз искам да купя Вашето обаяние, мис Уенсбъри. А сега, за заплатата Ви. Ще Ви плащам по хиляда месечно.

Очите й се разшириха.

— Вие сте твърде щедър, Формейл.

— Ще залича дори спомена за Вашия опит за самоубийство.

— Много сте любезен.

— Обещавам Ви също, че ще реша въпроса с премахването Ви от черния списък на армията. Името Ви отново ще бъде чисто, докато вършите работа при мен. Ще можете да стартирате в живота на чисто и с малък капитал, ще можете да започнете нов живот.

Устните на Робин потръпнаха и миг след това тя се разплака. Хълцаше и се тресеше и Фойл трябваше да я успокои.

— Добре — каза той, — приемате ли?

Тя кимна.

— Вие сте толкова любезен… То е… Аз вече не съм способна да изразя благодарността си. Тъпо сътресение от далечна експлозия накара Фойл да се вдърви.

— Господи! — Възкликна той, внезапно паникьосан. — Още един скок в тъмата. Аз…

— Не — каза Робин, — аз не зная какво означава „скок в тъмата“, но това идва от охранителната зона. Те… — тя погледна нагоре към лицето на Фойл и изпищя.

Неочакваният шок от експлозията и живата верига на асоциациите го бе принудила да загуби железния контрол върху себе си. Кървавочервените петна от татуировката се показаха под кожата му. Тя го гледаше в ужас и все още продължаваше да пищи.

Той докосна лицето си, след това се хвърли към нея и запуши устата й. За пореден път се бе овладял.

— Показа се, а? — промърмори той с ужасен глас. — За момент загубих контрол. Помислих си, че отново съм в Гуфр Мартел и чувам звука на черния джонт. Да, аз съм Фойл. Чудовището, което те погуби. Трябваше да разбереш, рано или късно, но се надявах това да стане по-късно. Аз съм Фойл и отново се завърнах. Трябва да се успокоиш и да ме изслушаш.

Тя закима с глава обезумяла. Като се опитваше да се отърве от него. С безпристрастно спокойствие той я удари през лицето. Робин припадна. Фойл я повдигна нагоре, загърна я в палтото си и я задържа в ръце, очаквайки да се върне в съзнание. Когато видя клепачите й да потреперват, той заговори отново.

— Не мърдай или ще пострадаш. Май не те ударих достатъчно силно. „Чудовище… Животно…“

— Аз можех да го направя и по друг начин — каза той, — можех да те изнудя. Зная, че майка ти и сестрите ти са на Калисто, че те разследват като чужденец, от неприятелска страна, воюваща в момента с нас. Това директно те праща в черните списъци, ipso facto. Така ли е? Ipso facto. „Самият факт“. Латински. Не трябва да вярваш на хипнообучението. Трябва да знаеш, че е достатъчно само да изпратя едно анонимно писмо до Централното разузнаване и повече няма да бъдеш под подозрение. Те ще измъкнат информацията от теб само за дванадесет часа…

Той почувства треперенето й.

— Но аз не възнамерявам да действам по този начин. Ще ти кажа истината, защото искам да те напраВя свой партньор. Твоята майКа е на Вътрешните планети. Тя е на Вътрешните планети — повтори той, — тя дори вероятно се намира на Земята.

— На сигурно място? — прошепна тя.

— Не зная.

— Пусни ме долу.

— Ти си замръзнала.

— Пусни ме долу.

Той я постави на крака.

— Ти веднъж ме погуби — каза тя със задавен глас, — не се ли опитваш да го направиш отново?

— Не. Ще ме изслушаш ли?

Тя кимна.

— Аз бях загубен в пространството. Бавно гниех и умирах в продължение на шест месеца. Той се появи и можеше да ме спаси Но просто ме изостави. Остави ме да умра. Кораб на име „Ворга“. „Ворга Т“:1339. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— Джиз Маккуин, — моя приятелка, която вече е мъртва, веднъж ми каза, че трябва да открия защо бях изоставен да изгния. Да открия кой даде заповедта за това. И така аз започнах да купувам информация за „Ворга“. Каквато и да е информация.

— Какво общо има всичко това с майка ми?

— Изслушай ме и ще разбереш. Беше много трудно да се купува информация. Записите на „Ворга“ бяха изчезнали от папките на „Бонис и Уиг“. Все пак успях да открия три имена — трима от екипажа, състоящ се от четирима офицери и дванадесет обикновени космонавти. Никой нищо не знаеше или не искаше да говори. А също открих и това — Фойл извади от джоба си сребърен медальон и го подаде на Робин, — този медальон беше заложен от един космонавт на „Ворга“. Това е всичко, което успях да открия.

Робин нададе вик и отвори медальона с треперещи пръсти. Вътре имаше нейна снимка и снимките на още две момичета. Когато Робин отвори медальона, триизмерните снимки се усмихнаха и прошепнаха: „С любов от Робин, мамо… С любов от Холи, мамо… С любов от Уенди, мамо…“

— На майка ми е — плачеше Робин. — Медальонът… Тя… В името на милосърдието, къде е тя? Какво се е случило с нея?

— Не зная — твърдо каза Фойл. — Но мога да гадая. Мисля, че майка ти се е измъкнала от концентрационния лагер по един или друг начин.

— А също и сестрите ми? Тя никога не би ги изоставила.

— Може би и сестрите ти. Мисля, че „Ворга“ е превозвал бегълци от Калисто. Семейството ти е платило с пари и скъпоценности, за да се качи на борда и да ги превозят до Вътрешните планети. Така космонавтът се е оказал собственик на заложения медальон.

— И къде са те сега?

— Не зная. Може би са стоварени на Марс или на Венера. Но по-вероятно е да са продадени в трудов лагер на Луната и това обяснява защо досега не са установили контакт с теб, Не зная къде са, но „Ворга“ може да ни каже.

— Лъжеш ли ме? Не ме ли заблуждаваш?

— Този медальон лъжа ли е? Казвам ти истината, цялата истина, която зная. Искам да открия защо те ме оставиха да умра и кой даде тази заповед. Човекът, който е дал заповедта ще знае също къде са майка ти и сестрите ти. Той ще ти каже… преди да го убия. Ще има достатъчно време. Той ще умира бавно.

Робин го погледна ужасена. Страстта, която го бе завладяла, предизвика още веднъж появяването на алената маска върху лицето му. Той изглеждаше като тигър пред смъртен скок.

— Аз разполагам с богатство, което ще пропилея. Няма значение как съм го получил. Имам на разположение три месеца, за да свърша тази работа. Достатъчно изучих математика, за да изчисля вероятността. Имам на разположение три месеца до момента, когато ще открият, че Формейл от Церера е Гъли Фойл. Деветдесет дни. От Нова година до Деня на шегата. Ще работим ли заедно?

— С теб? — извика Робин с отвращение. — Заедно с теб?

— Целият този Фор Майл Съркъс е камуфлаж. По принцип никой никога не подозира един клоун. Но аз се учих, трудих и се подготвях за финала през цялото време. Всичко, от което се нуждая сега, си ти.

— Защо?

— Не зная къде ще ме заведе преследването и в каква ситуация ще се озова, във висшето общество или в бедняшките квартали. Трябва да съм готов и в двата случая. В бедняшките квартали мога да се оправя сам. Не съм забравил улицата, но се нуждая от теб за обществото. Ще дойдеш ли с мен?

— Причиняваш ми болка — Робин изтръгна ръката си, сграбчена досега от Фойл.

— Съжалявам. Губя контрол, когато мисля за „Ворга“. Ще ми помогнеш ли да намеря „Ворга“ и твоето семейство?

— Мразя те — избухна Робин, — презирам те. Ти си негодник. — Ти погубваш всичко, до което се докоснеш. Някой ден ще се разплатя с теб.

— Но ще работим заедно от Нова година до Деня на шегата?

— Ще работим заедно.