Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (3)

2.

Между Марс и Юпитер се простира широк пояс от астероиди. Сред хилядите познати и непознати единствен и уникален бе Саргасо. Астероид, мъничка планета, създаден от естествени скали и отломки, събирани от обитателите му в продължение на двеста години.

Те бяха диваци. Единствените в двадесет и четвърти век. Потомци на членове на научна експедиция, които се загубили и останали да живеят на астероидния пояс преди две столетия. Когато след време открили техните потомци, те вече били изградили свой собствен свят и собствена култура и предпочели да останат в пространството, където спасявали и съединявали отломките и практикували варварски имитации на научните методи, предадени от предшествениците им. Нарекли себе си Учените хора. Светът бързо ги забравил.

Космическият кораб „Номад“ се движеше в пространството по курс, ориентиран не към Юпитер, а по-скоро към далечните звезди. Дрейфуваше през астероидния пояс в бавна спирала. Премина на миля от Саргасо и веднага беше заловен от Учените хора, за да бъде вграден в малката планета. Те намериха Фойл.

Той се събуди, докато го носеха триумфално на носилка през естествените и изкуствените проходи в астероида. Те бяха изградени от метали от метеори, скални късове и плочи от корпуси на кораби. Върху някои от плочите все още личаха отдавна забравени в историята на космическите пътувания имена: „Индус Куин“ — Земя; „Сиртус Рамблър“ — Марс; „Три Ринг Съркъс“ — Сатурн. Проходите водеха до големи зали, складове, апартаменти и къщи, всички изградени от спасени кораби, вградени в астероида.

Фойл беше пренесен последователно през старинен кораб от Ганимед, ледоразбивач от Тритон. капитанска баржа, тежък разрушител от Калисто, танкер от двадесет и втори век със стъклени резервоари. Все още пълни с ракетно гориво. Тук бяха струпани вещи, събирани в продължение на двеста години — арсенал от оръжия, библиотеки с книги, колекции от костюми, склад с инструменти, пособия, провизии, напитки, химикали, синтетика, полуфабрикати.

Около носилката тълпа хора надаваше триумфален вой: „Достат. кол“ крещяха всички. Женски хор започна вълнуващо блеене:

„Амониев бромид — 1 112 грама.

калиев бромид — 3 грама.

натриев бромид — 2 грама.

лимонена киселина — достат. кол.“

„Достат. кол. — ревяха Учените хора. — Достат. кол.“

Фойл припадна.

Съвзе се отново. Бе със свален скафандър. Намираше се в оранжерията на астероида, в която се отглеждаха растения за свеж кислород. Стоярдовият корпус на стар рудовоз образуваше стаята, а едната стена бе изцяло направена от прозорците на спасени кораби: кръгли, квадратни, ромбоидни, шестоъгълни илюминатори — всяка форма и възраст бе представена и бе образувана луда шарения от стъкло и светлина.

Отдалеченото слънце грееше. Въздухът беше топъл и влажен. Фойл се огледа с мътен поглед. Дяволско лице се взираше в него. Бузите, брадичката, носът и клепачите бяха отвратително татуирани като старинна маорска маска. На челото беше изписано ДЖОЗЕФ. През буквата О от ДЖОЗЕФ беше промушена стрелка в посока нагоре от дясното рамо, превръщайки я в символа на Марс, използван от учените за означаване на мъжкия пол.

— Ние сме Учените хора — каза Джозеф, — аз съм Джозеф, а тези са моите събратя.

Той ги посочи с пръст. Фойл огледа смеещата се тълпа, обградила носилката му. Върху всички лица бяха татуирани дяволски маски, а на челата им — изписани имената им.

— Колко време дрейфувахте? — попита Джозеф.

— „Ворга“ — промълви фойл.

— Вие сте първият, който пристига жив от петдесет години насам. Вие сте могъщ. Много могъщ! Пристигането на най-силните е доктрината на свети Дарвин. Много научно!

„Достат. кол.“ — ревеше тълпата.

Джозеф хвана лакътя на Фойл така, както лекарите хващат пулса, за да го измерят. Дяволската му уста тържествено отброи до 98.

— Вашият пулс е деветдесет и осем цяло и шест десети — каза Джозеф, като извади термометъра и го разклати благоговейно. — Много научно!

„Достат. кол.“ — отговори хорът.

Джозеф подаде една колба. На нея имаше етикет с надпис „Лунг, Кат, с. с., хематоксилин и еозин“.

— Витамин? — предложи той.

След като Фойл не отговори, Джозеф взе голямо хапче от колбата, сложи го в лулата си и запали. Смукна веднъж и даде знак. Три момичета се появиха пред Фойл. Лицата им бяха татуирани отвратително. На челото на всяка от тях бе изписано името й: ДЖОАН, МОЙРА и ПОЛИ. В основата на букбата О на всяко име имаше малко кръстче.

— Изберете — каза Джозеф, — при Учените хора важи естественият подбор. Действайте научно в избора си. Бъдете генетичен

Фойл припадна отново. При това ръката му се плъзна от носилката и неволно се насочи към Мойра.

— Достат. кол.

* * *

Намираше се в цилиндрична зала. Тя бе пълна със занемарена старинна апаратура: центрофуга, операционна маса, изпочупен флуорограф, автоклави, кутии с ръждясали хирургически инструменти.

Бяха привързали Фойл към операционната маса, докато бълнуваше и се мяташе. Нахраниха го, избръснаха го и го изкъпаха. Двама мъже завъртяха центрофугата наръка. Тя произвеждаше ритмичен шум, подобен на удряне на боен барабан. Насъбралите се започнаха да тропат и пеят.

Включиха стария автоклав. Той вреше и кипеше и, съскайки, пълнеше залата с пара. Включиха стария флуорограф. От късото съединение, с пращящо съскащ звук блеснаха светкавици в пълната с пара зала.

Десетфутова неясна фигура се появи над масата. Беше Джозеф на кокили. Носеше хирургическо кепе, хирургическа маска и мантия, висяща от раменете му до пода. Мантията беше сложно избродирана с червени и черни конци, илюстрирана с анатомическите органи на тялото. Джозеф представляваше зловещ гоблен:

— Кръщавам те Номад! — напяваше Джозеф.

Шумът затихна. Джозеф надвеси ръждива кутия над тялото на Фойл. Замириса силно на етер. Фойл загуби и остатъците от съзнание и потъна в мрак. В съня му „Ворга-Т“:1339 се появяваше отново и отново, набираше скорост по курс към Слънцето, пробиваше с взрив кръвта и съзнанието на Фойл, докато той не започна да крещи за отмъщение.

* * *

Той неясно си спомняше измиването, храненето, тропането и песните. Накрая се събуди окончателно. Беше тихо. Лежеше в легло. Момичето Мойра бе в леглото с него.

— Коя си ти? — изграка Фойл.

— Твоята жена, Номад.

— Какво?

— Твоята жена. Ти ме избра, Номад. Ние сме съпрузи.

— Какво?

— Научно бракосъчетание — каза гордо Мойра. Тя повдигна ръкава на нощницата си и му показа ръката си. Беше обезобразена с четири грозни разреза.

— Аз бях белязана с нещо старо, нещо ново, нещо — взето назаем, и нещо синьо. Фойл се измъкна с усилие от леглото.

— Къде сме сега?

— В нашия дом.

— Какъв дом?

— В твоя. Ти си един от нас, Номад. Трябва да се жениш всеки месец и да имаш много деца. Това ще бъде научно. А аз съм първата ти съпруга.

Фойл я изостави и започна да проучва обстановката. Намираше се в главната кабина на малък ракетен кораб от ранните години на двадесет и трети век — вероятно частен кораб. Главната кабина бе превърната в спалня. Той надникна през илюминаторите и огледа. Корабът бе вграден в масата на астероида, свързан с проход с главното тяло. Той продължи да оглежда. Две по-малки кабини бяха пълни с пълзящи растения за кислород. Машинното помещение бе превърнато в кухня. Имаше свръхенергийно гориво в резервоарите, но то захранваше горелките на малка печка върху ракетните кожуси. Контролната кабина сега бе гостна, но контролните уреди бяха все още в ред

Той се замисли:

Отиде обратно в кухнята и прекъсна печката. Свърза горивните резервоари към оригиналните ракетни горивни камери. Мойра го следеше учудена.

— Какво правиш, Номад?

— Трябва да се измъкна оттук, момиче — изграчи Фойл. — Имам да разчиствам сметки с кораб, наречен „Ворга“. Ще се чупя с тоя кораб и това си е.

Мойра тревожно се дръпна назад. Фойл видя погледа в очите й и се хвърли към нея. Бе толкова осакатен, че тя успя лесно да се измъкне. Мойра отвори уста и нададе пронизителен вик. В този момент мощен металически звън изпълни кораба. Отвън беше Джозеф със своите събратя с дяволски лица, удрящи в металния корпус и пресъздаващи церемониалния ритуал за новобрачните. Мойра пищеше и се извърташе, докато Фойл търпеливо я преследваше. Хвана я в ъгъла, скъса нощницата й, върза я с нея и запуши устата й, Мойра шумеше достатъчно силно, за да вдигне накрак целия астероид, но научният ритуал бе по-звучен.

Фойл завърши грубите кърпежи на машинната зала. Той вече бе почти експерт. Хвана вързаното момиче и го заведе до главния изход:

— Напускам — извика той в ухото на Мойра. — Излитам. Директно от астероида. Ще стане адска катастрофа, момиче. Може би всички ще загинете. Край на всичко. Не се знае какво ще стане. Край на въздуха. Край на астероида. Иди и им кажи. Предупреди ги. Върви, момиче.

Той отвори вратата, избута Мойра навън, халоса обратно вратата и я застопори. Ритуалът отвън внезапно спря.

Фойл включи запалването на таблото за управление. Автоматичната сирена за излитане нададе бой, Какъвто не бе звучал десетилетия. След дълго сътресение ракетните камери се включиха. Фойл изчака температурата да достигне нивото за запалване. Вълнуваше се. Корабът бе бетониран в астероида. Бе заобиколен от камък и железа. Страничните двигатели бяха до корпуса на друг кораб, монтиран върху астероида. Не знаеше какво ще стане когато двигателите го оттласнат, но трябваше да рискува заради „Ворга“.

Включи двигателите. Чу се глуха експлозия, когато високоенергийното гориво се възпламени. Корабът потрепера, напрегна се. Дочу се стържене на метал. Корабът пое напред. Метал, камъни и стъкло се цепеха на парчета и корабът се отдели от астероида в пространството.

* * *

Разузнавателните патрули го засякоха на девет хиляди мили отвъд орбитата на Марс. След седем месеца военни действия патрулите бяха нащрек, но не бяха безразсъдни. Когато корабът не отговори на повикванията и не даде опознавателни пароли, трябваше да го унищожат с бластър и въпросът да се изяснява по развалините по-късно. Но корабчето бе малко, екипажът на разрушителя не бе безразличен към наградите. Те се приближиха и го допряха.

Вътре намериха Фойл да се влачи като безглав червей сред странна смесица от изпочупени корабни съоръжения и битово обзавеждане. Той кървеше и гноеше — с воняща гангрена в напреднал стадий, лицето му представляваше кашава маса. Пренесоха го в изолатора на разрушителя и внимателно го закриха със завеси. Фойл беше ужасна гледка даже за грубите стомаси на коравите флотски мъже. Положиха тялото му в аниотична камера до приключването на дежурството си. При обратния полет към Земята Фойл възвръщаше съзнанието си и бълнуваше дума, започваща с буквата „В“. Знаеше, че е спасен, че вече отмъщението е само въпрос на време.

Дежурният болногледач чу възклицанията в изолатора и надникна. Фойл гледаше с помътнели очи. Болногледачът не можа да сдържи любопитството си:

— Чуваш ли ме, човече? — прошепна той. Фойл промърмори нещо. Болногледачът се наведе по-ниско:

— Какво се случи? Кой, по дяволите, ти стори това?

— Кое? — изграчи Фойл.

— Ама ти не знаеш ли?

— Какво? За Какво става въпрос?

— Почакай малко.

Болногледачът изчезна. Той джонтира до кабината със запасите и пет секунди по-късно се появи в изолационната. Фойл се надигна. Очите му се ококориха.

— Спомените се връщат, човече. Или поне някои от тях. Джонтирането, аз не можех да джонтирам на „Номад“.

— Какво?

— Не бях на себе си. Не можех да джонтирам. Просто забравих как. Забравих всичко. Все още не си спомням много. Аз…

Той се отдръпна назад отвратен, когато болногледачът показа пред очите му картина на ужасно татуирано лице. Това беше маорска маска. Бузите, брадичката. носа и клепачите бяха украсени с ивици и спирали. Напреки на челото беше изписано НОМАД. Фойл се втренчи в нея, после извика силно. Картината беше огледало. Това беше неговото собствено лице.