Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (16)

15.

Подобно на разпространението на концентрични кръгове по водна повърхност, Желанието и Идеята се простираха все по-нашироко, като търсеха, докосваха за да задействат деликатния субатомен детонатор на ПирЕ. Мисълта достигна частичките, прахта, пушека, парата, молекулите. Желанието и Идеята ги трансформираха.

В Сицилия, където доктор Франко Торе беше работил изтощително цял месец върху опити, с които да разбули тайната на една касета ПирЕ, утайките бяха изхвърлени в канализацията, която се оттичаше в морето. В продължение на месеци средиземноморските течения беше разнасяло тези утайки навсякъде по морското дъно. В един миг над повърхността на морето се оформи гърбица с петдесет фута височина, образувана от колосално количество вода, насочена в две посоки — на североизток към Сардиния и на югозапад към Триполи. За една микросекунда повърхността на Средиземно море придоби вид на мятащ се змей, който обви островите Пантелерия, Линоса и Малта.

Част от утайките бяха изгорели и излетели през комина, заедно с дима и парите, за да пропътуват стотици мили, преди да се отложат. Тези миниатюрни частички показваха местата, в които са пристигнали окончателно — в Мароко, Алжир, Либия и Гърция, чрез кратки ослепителни експлозии с невероятна мощност. А някои прашинки, летящи в стратосферата, разкриха присъствието си там с блестящи лумвания като ярки звезди посред бял ден.

В Тексас, където професор Джон Мантли беше вършил същите неуспешни опити с ПирЕ, повечето от утайките бяха попаднали дълбоко в шахтите на изоставени нефтени кладенци, които се използваха и за консервация на радиоактивни отпадъци. Водната маса беше абсорбирала голяма част от вещестбото и го бе разнесла в едно пространство от около десет квадратни мили. Десет квадратни мили от тексаската равнина се превърнаха на юфка. Огромно неоткрито находище на природен газ намери пролука и изби на повърхността, където искри от блъскащи се един в друг камъни го възпламениха и го превърнаха в бушуващ факел с двеста фута височина. Милиграм ПирЕ, утаил се върху забравен диск филтрова хартия, по-късно прибран при голяма кампания за събиране на отпадъци и накрая претопен и преработен, попадна в печатен набор и унищожи целия вечерен тираж на „Глазгоу обзървър“. Частичка ПирЕ върху лабораторна престилка, използвана впоследствие за парцал, попадна в пощата и унищожи благодарствено писмо, написано от лейди Шрапнел, а заедно с него още цял тон първокласна пощенска кореспонденция.

Маншет на риза, натопен по невнимание в киселинен разтвор на ПирЕ и попаднал под костюма на джак-джонтър, взриви китката и ръката му. Децимилиграм от ПирЕ, останал в стар изпарителен кристален съд, използван после като пепелник, предизвика пожар, който изгори офиса на някой си Бейкър, търговец на уроди и чудовища.

Надлъж и нашир по планетата се появиха изолирани експлозии, вериги от експлозии, огнени пожарища, избухвания, метеорни избухвания в небето; големи кратери и тесни канали разораха земята, имаше подземни избухвания, изригвания. Изглеждаше, като че ли Господ, разгневен, е посипал своя народ с огън и жупел. В стария Сент Патрик, в лабораторията на Формейл, беше останала на открито приблизително една десета от грама ПирЕ. Останалото количест6о беше затворено в сейфа от инертен оловен изомер и по този начин предпазено от случайно или преднамерено възпламеняване по психологичен път. Ослепителният взрив на колосалната енергия, събрана в тази десета от грама изби навън стените, подовете и таваните по подобие на земетръсна конвулсия вътре в сградата. Подпорите задържаха колоните за миг, а после рухнаха. Надолу се понесоха кули, колони, подпори, покрив в тътнеща лавина, която постепенно се успокои и сякащ застина над зейналия кратер в пода в объркано, несигурно равновесие. Изглеждаше сякаш е необходим само полъх на вятъра или далечно потрепване, за да продължи срутването, докато кратера се изпълни с прашни отломъци.

Високата температура предизвика стотици пожари наоколо и стопи тънкото покритие от мед върху поваления покрив. Ако само още един милиграм ПирЕ беше участвал в детонацията, горещината щеше да бъде достатъчна, за да изпари метала мигновено. Сега той се нажежи до бяло и протече. Стичаше се на струйки по отломките от разрушения покрив и търсеше път надолу през бъркотията от камъни, стомана, дърво и стъкло, като чудовищен огнен змей, пълзящ през странната плетеница.

Дейджинхам и Янг Йоувил пристигнаха почти едновременно. Миг по-късно се появи и Робин Уенсбъри, а след нея и Джизбелла Маккуин. Дузина оперативни служители от Разузнаването и шест куриери на Дейджинхам пристигнаха заедно с Пристейновите джонтгардове и полицията. Те оформиха кордон около мястото на експлозията, макар да имаше твърде малко любопитни. След шока от Новогодишното нападение тази единична експлозия беше изплашила половината жители на Ню Йорк и ги беше подтикнала да извършат още един безумен джонт към безопасността.

Бученето на пожара беше страховито, а тоновете струпани отломъци изглеждаха злокобни в несигурното им равновесие. Всички бяха принудени да крещят, за да се чуват, но от друга страна се бояха от вибрациите. Янг Йоувил съобщи новината за Фойл и Шефилд, крещейки в ухото на Дейджинхам. Дейджинхам кимна и на лицето му се изписа характерната му усмивка.

— Ще трябва да влезем — извика той.

— Огнезащитни костюми — викаше Янг Йоувил. Той изчезна и отново се появи с чифт бели костюми на Екипа за борба с огнени бедствия. При вида на костюмите, Робин и Джизбелла нададоха истерични викове на протест. Без да им обръщат внимание, двамата мъже навлякоха облеклата от инертен изомер и се насочиха към огъня.

В катедралата всичко изглеждаше така, сякаш призрачна ръка беше разбъркала хаотично дърво, камък и метал. През всяка цепка се процеждаха езици от разтопена мед и бавно пълзяха надолу, като възпламеняваха дървото, разрушаваха камъните и разбиваха стъклата. Там, където пълзяха тънки метални струйки, те просто грееха, но където течаха поточета, те разплискваха капки с ослепителен блясък от нажежен до бяло метал. — Под този хаос, на мястото, където някога е бил подът на катедралата, зееше черен кратер. Взривът беше разрушил подовите плочи на части и разкрил мазета. подвали и изби дълбоко под сградата. Те бяха пълни с разчупени камъни, греди, тръби, жици, останки от палатките на Фор Майл Съркъс. Всичко това беше осветено от припламващи малки огньове. След това в кратера потекоха първите струи от разтопената мед и го осветиха с блестяща, ослепителна светлина от разплискващата се огнена маса.

Дейджинхам побутна Янг Йоувил по рамото, за да привлече вниманието му, и посочи нещо. Сред плетеницата от разрушени елементи на сградата лежеше тялото на Реджис Шефилд, разкъсано от експлозията. Янг Йоувил потупа Дейджинхам и посочи към кратера. На дъното лежеше Гъли Фойл и, когато блясъкът на разтопения метал го освети, видяха, че тялото му помръдна, Двамата мъже веднага се завъртяха и излязоха от катедралата.

— Жив е.

— Как е възможно?

— Досещам се. Видяхте ли парчетата от палатката край него? Експлозията вероятно е възникнала в другия край на катедралата и палатките по средата са смекчили удара върху Фойл. След това е паднал през отвора в пода, преди падащите отгоре материали да го ударят.

— Приемам, че е било така. Трябва да го измъкнем. Той е единственият човек, който знае къде е ПирЕ.

— Би ли могло този взрив да е все още тук и да не е избухнал?

— Ако е в сейфа от оловен изомер, да. Тази обвивка е инертна. Но сега това няма значение. Как мислиш да го измъкнем?

— От тук не бихме могли да се спуснем долу.

— Защо не?

— Не е ли очевидно? Само едно погрешно движение и цялата маса ще се сгромоляса.

— Видя ли медта, която тече долу?

— Господи, да!

— Ако не успеем да го извадим до десет минути, ще се окаже на дъното на басейн от разтопен метал.

— Какво можем да предприемем?

— Имам една идея.

— Каква?

— Подземията на сградите на Ар Си Ей отсреща са също така дълбоки, както тези на Сент Патрик.

— Е, и?

— Ще отидем там и ще се опитаме да пробием. Може би ще успеем да стигнем до него по тунела.

Една група разби входа и се вмъкна в запечатаните, изоставени преди две поколения, сгради на Ер Си Ей. Слязоха в дълбокия сутерен, като разбиха вратите на магазини за продажба на дребно от миналите векове. Откриха стари асансьорни шахти и през тях се вмъкнаха още по-надолу в подземията, претрупани с електрически и климатични инсталации, и съоръжения на отоплителната мрежа. Слязоха още по-надолу, в най-ниските подземия, пълни до гърдите с вода от подземните течения на праисторическия остров Манхатън — течения, които още съществуваха под покриващите ги улици. Когато прегазиха през подземията и се насочиха в посока изток — североизток, за да се окажат срещу избите на Сент Патрик, те неочаквано откриха, че сред непрогледната тъмнина пред тях проблясват светлини от огън. Дейджинхам извика и се хвърли напред. Експлозията, която беше разрушила подземията на Сент Патрик, беше образувала цепнатина между двете сгради. През назъбената пукнатина между камъните и пръстта те можаха да се доберат до дъното на ада. Фойл беше петдесет фута навътре, блокиран сред лабиринт от огънати греди, камъни, тръби, метал и кабели. Беше осветен от пращящия огън над него и блещукащите светлини на пламъчетата около него. Дрехите му горяха и татуировката беше избила на лицето му. Той се движеше безцелно, като объркано животно в клетка.

— Боже мой! — възкликна Янг Йоувил. — Горящият мъж!

— Какво?

— Горящият мъж, когото видях на Испанската стълба… Но това сега няма значение. Какво можем да направим?

— Да влезем, разбира се.

Блестяща бяла капка метал се процеди надолу близо до Фойл и цопна на десет фута от него. Последва я втора, трета и след това се установи бавно течаща струйка. Започна да се оформя езерце. Дейджинхам и Йоувил спуснаха маските на костюмите пред лицата си и запълзяха през пукнатината. След три минути отчаяна борба им стана ясно, че няма да могат да стигнат през лабиринта до Фойл. Отвън беше невъзможно да се достигне до него, но път отвътре навън имаше. Върнаха се назад.

— Не можем да стигнем до него — извика Дейджинхам. — Но той може да се измъкне.

— Как? Очевидно не може да джонтира, в противен случай нямаше да е там.

— Не, може да се покатери. Погледни. Може да мине вляво, след това нагоре, после се обръща, прави обход на онази греда, плъзга се под нея и се оттласква през онзи сноп кабели. Жиците не могат да се избутат навътре, затова и ние не можем да влезем при него, но могат да се тласнат навън, затова за него е възможно да излезе. Нещо като еднопосочна врата.

Езерото от разтопена мед се уголемяваше по посока на Фойл.

— Ако не се измъкне по-скоро навън, ще изгори жив.

— Трябва да му дадем указания. Кажи му какво да направи.

Мъжът се развика.

— Фойл! Фойл! Фойл!

Горящият мъж в лабиринта продължаваше да се движи неориентирано. Струята съскащ метал се усилваше.

— Фойл! Обърни се наляво. Чуваш ли ме? Фойл! Обърни се наляво и се покатери. После… Фойл!

— Той не слуша, Фойл! Гъли Фойл! Чуваш ли ни?

— Изпрати да повикат Джиз. Може би ще я чуе.

— Не. По-добре Робин. Тя ще му изпрати телесигнали.

— Но дали ще се съгласи? Да спаси точно него? — Ще трябва да го направи. Това е по-важно от омразата й. Може би е най-важното проклето нещо, пред което светът някога се е изправял. Аз ще я доведа — Янг Йоувил запълзя навън, но Дейджинхам го спря.

— Почакай, Йоу. Погледни го. Той примигва. — Примигва?

— Погледни! Той… примигва като светулка. Наблюдавай! Сега го виждаме, а сега не.

Фигурата на Фойл се появяваше, изчезваше и отново се появяваше в бърза последователност като светулка. хваната в пламтящ капан.

— Какво прави сега? Какво се опитва да направи? Какво става?

* * *

Той се опитваше да избяга. Като хваната в капан светулка, като морска птичка, попаднала в пламтящия мангал на открит сигнален огън, той се бореше безумно… почерняло, обгоряло създание, което се хвърляше към неизвестното.

Дочу звук, който виждаше като светлина, светлина от непознат вид. Видя звука на извиканото си име в трептящи светещи редове:

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

 

 

Движението идваше до него като звук. Чуваше гърчовете на пламъците, чуваше движението на спиралите пушек, чуваше трепващите, насмешливи сенки, всички те говореха глухо на странен език:

„БУРУУ ГИАР РУАУУ ДЖАРМАКИНГ?“ — питаше парата. „Аша. Аша-рит-кит-дит-зит-мгит“ — отговаряха бързите сенки.

„Охх. Ахх. Хиии. Тиии. Оооо. Аххх — клокочеше шумно горещината. — Аххх. Мааа. Рааа. Лааааааааа.“

Дори пламъците, които тлееха върху собствените му дрехи, бъбреха на непознат език в ушите му. „МАНТЕРГЕЙСМАН! — дърдореха те — УНВЕРТРАКИНСТЕЙН ГАНЗЕЛСФУРСТИНЛАСТЕНБРУГ!“

Цветът му причиняваше болка — горещо, студено, налягане, усещане за непоносими извисявания и дълбоки гмуркания. за страхотни ускорения и унищожителен натиск:

ЧЕРВЕНИЯТ ЦВЯТ СЕ ЗАГУБИ,

НАХЛУ ЗЕЛЕНА СВЕТЛИНА,

ИНДИГО СЕ ДВИЖЕШЕ ВЪЛНООБРАЗНО С БОЛЕЗНЕНА

СКОРОСТ КАТО ПОТРЪПВАЩА ЗМИЯ.

При докосванията усещаше вкус. Усещанията от дървото бяха остри, с вкус на креда в устата, металът беше солен, камъкът възбуждаше сладникаво-кисело дразнене при докосване с пръсти, а усещането от стъблото пресищаше небцето му като много сладка паста.

Ароматът беше докосване. Горещият камък миришеше меко като кадифе, което галеше бузите му. Пушекът и пепелта бяха грубо-влакнести и дразнеха кожата му с усещане близко до триене от мокър брезент. Разтопеният метал миришеше на тежко сърцебиене, а йонизацията, получила се при взрива на ПирЕ и изпълнила въздуха с озон, имаше аромат, подобен на вода, прецеждаща се през пръстите.

Той не беше нито сляп, нито глух, нито безчувствен, усещаше всичко, но го филтрираше през нервната си система деформирано и изопачено вследствие на шока при сътресението от взрива на ПирЕ. Беше в състояние на синестезия, този рядък случай, при който възприятията получават съобщения от материалния свят и предават тези съобщения на разума, но там чувствените усещания се объркват едно с друго. Така при Фойл звукът се отчиташе като взор, движенията се регистрираха като звук, цветовите усещания ставаха болезнени, допирът се превръщаше във вкус, а миризмата се трансформираше в допир. Той беше не само хванат в капан в лабиринта на огнения пъкъл, той беше залостен в калейдоскопа на собствените си объркани усещания.

Доведен до отчаяние, на кошмарната граница между живота и смъртта, той изостави всички правила и привички в живота си или може би те бяха изтрити от съзнанието му. От индивид, сформирал се при определени условия и въздействия на обкръжаващата среда, той се върна към първичното същество, което жадуваше да се освободи и да оцелее, и тази цел мобилизираше всяка вътрешна сила, която притежаваше. И отново стана чудо, така, както и преди две години. Съвкупната енергия на един цялостен човешки организъм, на всяка клетка, фибра, нерв и мускул се включи и усили този стремеж, тази жажда за живот и Фойл отново джонтира в пространството.

Той премина с фучене по пространствените траектории на изкривената Вселена със скоростта на мисълта, която далеч надвишава скоростта на светлината. Бързината, с която се движеше в пространството, беше толкова невероятна, че оста на времето му се отклони от вертикалната линия, теглена от миналото през настоящето, към бъдещето. С лек удар той премина в новата, почти хоризонтална ос на времето, едно ново пространствено време, движен от чудната способност на човешката мисъл, неограничавана вече от схващания за невъзможност.

Той отново постигна това, което не бяха успели Хелмут Грант, Енцио Дендридж и десетки други експериментатори, защото неговият панически ужас го подтикна да изостави пространствено-временните задръжки, които бяха провалили предишните опити. Той джонтира не някъде, на друго място, а някога, в друго време. Но най-важното бе, че усещането за четвърто измерение, за пълната картина на стрелата на времето и собствената му позиция върху нея, което е даденост за всеки човек, но остава дълбоко скрита от тривиалностите на живота, при Фойл се намираше близко до повърхността. Той джонтира през пространственото време на друго място и по друго време, превръщайки квадратния корен от минус единица, от имагинерно число в реалност чрез един възхитителен акт на човешката мисъл.

Той джонтира.

Намираше се на борда на „Номад“ и се носеше без посока в безкрайното мразовито пространство.

Стоеше пред вратата, която води за никъде.

Студът имаше вкус на лимон, а вакуумът раздираше с остри нокти кожата му.

Слънцето и звездите го разтърсваха до кости в мъчителна маларична треска.

„ГЛОММА ФРЕДНИС КЛОМОХАМАГЕНСИН!“ — ревеше движението в ушите му.

Фигура, обърната с гръб към него, изчезна в края на коридора; фигура с меден съд с провизии през рамо; фигура, която се отблъскваше, плуваше и се гърчеше в безтегловното пространство. Това беше Гъли Фойл.

„МИИХАТ ДЖЕСРОТ ТУ КРОНАГЕН БЪТ ФЛИМКОРК“ — чуваше той звука на движението му.

„Аха! 0-хо! Мджит от ту кейк“ — отговаряха трепканията на светлините и сенките.

„Ооооооох? Соооооо? Ноооооо. Ахххххх!“ — мърмореха при движението си без посока отломките зад гърба му.

Вкусът на лимон в устата му стана непоносим. Дращенето с нокти върху кожата му го измъчваше. Той джонтира.

Появи се отново в пещта под катедралата Сент Патрик по-малко от секунда след изчезването си. Огънят го привличаше неудържимо.

Издържа само още миг в бушуващата фурна

Отново джонтира.

Попадна в дълбините на Гуфр Мартел.

Черната като кадифе тъмнина беше блаженство, рай, еуфория.

— Ах! — извика с облекчение той.

— АХ! — дойде ехото от гласа му и звукът беше преобразуван в ослепително ярко светлинно изображение.

АХАХАХАХАХАХАХ

ХАХАХАХАХАХАХА

АХАХАХАХАХАХАХ

ХАХАХАХАХАХАХА

АХАХАХАХАХАХАХ

ХАХАХАХАХАХАХА

 

 

Горящият мъж трепна.

— Стой! — извика той, заслепен от шума. Отново се появи загадъчният светлинен шаблон на ехото.

СтОйСтОйСтОй

ОйСтОйСтОйСтОй

СтООСтОйСтООСтОй

ОйСтООСтОйСтОйСтОй

СтООСтОйСтОйСтОй

ОйСтОйСтОйСтОй

СтОйСтОйСтОй

 

 

Далечното потропване от стъпки достигна до очите му в мека плетеница от вертикално разположени ленти.

    п   п   п   п   п   п

  O   O   O   O   O   O

т   т   т   т   т   т

 Р   Р   Р   Р   Р   Р

  O   O   O   O   O   O

   п   п   п   п   п   п

    в   в   в   в   в   в

     а    а     а    а    а    а

      н    н    н    н    н    н

       е    е   е   е   е   е

  О            Е

  Т         Д

  Т       Й      В

   А   О          И

    М Д             К    КАТО       З

                                      И

                                        Г

                                   З

                                     А

                                        Г  Н А М

                                                 Ъ

                                              Л

                                            Н

                                         И

                                      Я

ПРОБЛЕСНА СВЕТЛИНЕН ЛЪЧ

 

 

 

 

Това беше групата преследвачи от болницата Гуфр Мартел, която се движеше по петите на Фойл и Джизбелла Маккуин с геофон. Горящият мъж изчезна, но несъзнателно успя да измами преследвачите за следите на бегълците.

Завърна се обратно в катедралата Сент Патрик, като новото му появяване стана само миг след последното му изчезване, Отчаяното му лутане в непознатото го сблъскваше с пространствените траектории на времето, което неочаквано го връщаше обратно в настоящето, от което той се опитваше да избяга, тъй като в обратно ориентираната парабола на зависимостта пространство-време, неговото настояще беше в най-ниската точка на кривата.

Той можеше да се насочи нагоре, нагоре и нагоре по пространствените траектории в бъдещето или миналото, но неминуемо трябваше да падне назад в собственото си настояще, като топка, търколена по наклонените стени на една безкрайно дълбока яма, която намалява скоростта си, спира за миг и после се връща обратно надолу.

Той продължаваше да се лута отчаяно в неизвестността.

Джонтира отново.

Озова се на плажа Джервис на австралийския бряг.

Движението на вълните беше оглушаващо: „ЛОГЪРМИСТ КРОТХЕЙВЪН ДЖАЛ. ЛРОДЖЕРМИСК МОТИСЛЕЙВЪН ДУУЛ.“

Шумът от разбиването на вълните го ослепи с блясъка си.

Гъли Фойл и Робин Уенсбъри стояха пред него. На пясъка лежеше тялото на мъж и предизвикваше вкус на оцет в устата на Горящия мъж. Миризмата, довявана от лъхащия в лицето му вятър, предизвикваше усещане подобно на стържене с шкурка.

„ГРАШ!“ — прогърмя движението.

Горящият мъж джонтира.

Озова се в офиса на доктор Сергей Орел в Шанхай. Пред него отново стоеше Фойл и говореше в светлинна плетеница.

К  С  Т         К  С  Т        К  С  Т

 О               О              О

  Й И И           Й И И          Й И И

 

 

Пренесе се към агонията в катедралата и отново се напрегна за джонт.

ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА. ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА.

ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА. ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА.

ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА. ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА

ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА. ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА.

 

 

Горящият мъж джонтира.

 

Пак беше студено, с вкус на лимон, а вакуумът дращеше по кожата му с хищни нокти. Взираше се през люка на сребриста яхта. На заден план изпъкваха очертанията на назъбените лунни планини. През люка той виждаше пулсиращия шум на кръвната и кислородна помпа и чуваше движението на Гъли Фойл към него. Ноктите на вакуума се забиха в гърлото му в задушаваща хватка.

Траекториите на пространството-време го върнаха към настоящето, в подземията на стария Сент Патрик, където бяха минали по-малко от две секунди от началото на неговата безумна борба за живот. Той се понесе към неизвестното още веднъж, като горящо копие.

Озова се в катакомбите Склотски на Марс. Белият хлюв, Линдси Джойс, се гърчеше пред него:

„НЕ! НЕ! НЕ! — крещеше движението й — НЕ МЕ НАРАДВАЙТЕ. НЕ МЕ УБИВАЙТЕ. НЕ, МОЛЯ… МОЛЯ… МОЛЯ…“

Горящият мъж отвори тигровата си уста и се засмя.

— Има болки — каза той. Звукът от гласа изгори очите му.

И             И             И

  М           М           М

    А         А         А

      Б       Б       Б

        О     О     О

          Л   Л   Л

            К К К

              И

            К К К

          Л   Л   Л

        О     О     О

      Б       Б       Б

    А         А         А

  М           М           М

И             И             И

 

 

— Кой сте вие? — прошепна Фойл.

ККККККККККККККККККККККККККК

ООООООООООООООООООООООООООО

ЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ

СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ

СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ

СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ

ВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВ

ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ

ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ

 

 

Горящият мъж се намръщи.

— Твърде ярко е — каза той, — по-малко светлина.

Фойл пристъпи крачка напред.

„БЛА… ГАА… ДА… МАУ… ФРА… МИШИНГЛИСТОНВИСТА!“ — ревеше движението.

Горящият мъж стисна ръцете си в агония.

— Много шумно — извика той, — не се движи толкова шумно.

Гърчещото се движение на склотски все още врещеше, умоляваше „НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ. НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ.“

Горящият мъж се засмя отново.

— Послушай я! Тя пищи. Тя моли. Не иска да умира. Не иска да бъде наранена. Послушай я.

„ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН ДАДЕ ЗАПОВЕДТА. ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН. НЕ АЗ. НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ. ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН.“

— Тя казва кой е дал заповедта. Не можеш ли да я чуеш? Слушай с очите си. Тя казва Оливия.

КАКВО?        КАКВО?       КАКВО?

       КАКВО?        КАКВО?       КАКВО?

КАКВО?        КАКВО?       КАКВО?

       КАКВО?        КАКВО?       КАКВО?

 

 

Шахматният блясък на въпроса на Фойл стана нетърпим.

— Тя казва Оливия. Оливия Пристейн. Оливия Пристейн. Оливия Пристейн. Той джонтира.

Падна обратно в ямата под катедралата Сент Патрик и внезапно неговият смут и отчаяние го докараха до убеждението, че е мъртъв. Това беше края на Гъли Фойл. Това беше вечността и тя съществуваше. Всичко, което виждаше сега, беше миналото, което минаваше пред неговите рушащи се сетива в последния момент преди смъртта. Страданията, които търпеше сега, щяха да бъдат вечни. Беше мъртъв. Знаеше, че е мъртъв.

Отказа да се подчини на вечността.

Хвърли се отново в неизвестното.

Горящият мъж джонтира.

Попадна в искряща мъгла, рояк снежинки като звезди, дъжд от течни диаманти. Усети докосване от крилца на пеперуда, Вкус като от студени перли в устата си.

Обърканите му кръстосани сетива не можеха да му помогнат да разбере къде се намира, но той знаеше, че иска да остане в това „никъде“ завинаги.

„3дравей. Гъли.“

— Коя си ти?

„Робин“

— Робин?

„Бившата Робин Уенсбъри.“

— Бившата?

„Настояща Робин Йоувил.“

— Не разбирам. Мъртъв ли съм?

„Не, Гъли.“

— Къде съм?

„Далече, много далече от Сент Патрик.“

— Но къде?

„Няма време да ти обясня. Гъли. Ти си тук за съвсем малко.“

— Защо?

„Защото още не си се научил да джонтираш през времето и пространството. Трябва да се върнеш обратно и да се научиш.“

— Но аз зная. Трябва да зная. Шефилд каза, че съм джонтирал през пространството до „Номад“… шестстотин хиляди мили.

„Това е било случайност, Гъли, и ти ще го направиш пак, след като се научиш. Но сега не го правиш. Още не знаеш как да се държиш, как да излезеш от настоящето. Затова сега ще паднеш обратно в Сент Патрикл“

— Робин, спомних си, че имам лоши новини за теб. „Зная, Гъли“

— Майка ти и сестрите ти са мъртви, „Отдавна го зная. Гъли.“

— Откога?

„От тридесет години.“

— Това е невъзможно.

„Не, не е. Ние сме много далече от Катедралата Сент Патрик. Ще ти обясня как да се спасиш от огъня. Гъли. Ще ме изслушаш ли?“

— Не съм ли мъртъв?

„Не.“

— Слушам те.

„Всичките ти сетива са объркани. Скоро ще ти мине. Няма да ти давам указания как да се движиш наляво, надясно, нагоре или надолу. Ще ти обясня по начин, който ще ти позволи да ме разбереш сега.“

— Защо ми помагаш след всичко, което ти причиних?

„Всичко това е простено и забравено. Гъли. Сега ме слушай. Когато се върнеш обратно в катедралата, завърти се на всички страни, докато се окажеш с лице към най-крещящите сенки. Разбра ли това, Гъли?“

— Да.

„Тръгни по посока на шума, докато почувстваш силни бодежи върху кожата. Тогава спри.“

— Тогава спирам.

„Направи половин завъртане в посока на налягането и чувството за падане. Следвай тоба.“

— Ще следвам това.

„Ще минеш през солиден пласт светлина и ще усетиш вкус на хинин. Всъщност това са купчина кабели. Мушни се направо през хинина, докато видиш нещо, което звучи като парен чук. Ще бъдеш спасен.“

— Откъде знаеш всичко това, Робин?

„Ангажирах един експерт. Гъли — той усети, че се шегува. — Ще паднеш обратно в миналото всеки момент. Питър и Сол са тук. Казват ти довиждане и ти пожелават успех. Също и Джиз Дейджинхам. Успех. Гъли, мили…“

— В миналото? Това бъдещето ли е?

„Да, Гъли.“

— А мен има ли ме в бъдещето? А… Оливия?

В този момент той пропадна надолу, надолу, надолу по траекториите на пространството и времето, обратно в ужасната яма на настоящето.