Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (15)

14.

Фойл се събуди в тъмнина. Беше с изключено ускорение, но изтощеното тяло му помогна да разбере, че е бил в състояние на акселерация през целия период, прекаран в безсъзнание. Батерията се бе изтощила или… Той бавно протегна ръка към гърба си. Нямаше я. Бяха, махнали.

Той опипа наоколо с треперещи пръсти. Беше в легло Чуваше шум от вентилатори на климатична инсталация, почукване и жужене на сервомеханизми. Намираше се на борда на кораб. Беше привързан към леглото. Корабът беше в състояние на безтегловност.

Фойл разкопча ремъците, опря се на лакти и се надигна. Опипа в тъмнината, като се опитваше да открие ключ за осветление или бутон за повикване. Ръцете му се натъкнаха на стъкленица за вода с изпъкнали букви върху стъклото. Разчете ги чрез опипване с пръсти К. К. В-0-Р-Г-А, „Ворга“. Извика.

Вратата на каютата се отвори. На фона й се мярна фигура и се очертаха силуетите на луксозни мебели зад нея.

— Този път те спасихме — каза Оливия Пристейн.

— Оливия?

— Да.

— Тогава е истина?

— Да, Гъли.

Фойл нададе вик.

— Ти си още слаб — каза тя меко. — ела и легни.

Тя го изтласка в приемната и му помогна да се настани в креслото. То бе още топло от нейното тяло. — В това състояние беше шест дни. Мислехме, че няма да оцелееш. Беше изцеден напълно, преди хирургът да открие батерията на гърба ти. — Къде е тя? — задавено попита той.

— Можеш да я получиш, когато поискаш. Не се ядосвай, мили.

Той я изгледа продължително. Неговата Снежна дева, неговата възлюбена Ледена принцеса… бялата атлазена кожа, слепите коралови очи, изящните коралови устни. Тя докосна влажните му мигли с ароматизирана кърпичка.

— Обичам те — каза той.

— Ш-ш-т. Зная, Гъли.

— Ти си знаела всичко за мен. Откога?

— От самото начало знаех, че Гъли Фойл е мой неприятел. Никога до момента, когато се срещнахме, не знаех, че той е Формейл. О, ако само знаех преди. Колко много щеше да ми бъде спестено.

— Знаела си и си ми се надсмивала.

— Не.

— Стояла си отстрани и си се заливала от смях.

— Стоях встрани и те обичах. Не ме прекъсвай. Опитвам се да бъда разумна и това не е много лесно — червенина обля мраморното лице. — Аз не си играя с теб сега. Аз… Аз те предадох на баща си. Направих го. Мислех, че това е акт на самозащита. Но когато извърших това, разбрах, че той е твърде опасен. Час по-късно знаех, че съм сбъркала, защото осъзнах, че те обичам. И сега плащам за това. По-добре беше никога да не разбереш.

— Очакваш от мен да повярвам на това?

— Тогава защо съм тук? — тя леко потрепера. — Защо те последвах? Тази бомбардировка беше кошмарна. Щеше да загинеш само след минута, ако не те бяхме взели. Яхтата ти беше развалина…

— Къде сме сега?

— Какво значение има това?

— Необходимо ми е време.

— Време за какво?

— Не време за… Трябва да събера кураж.

— В орбита сме около Земята.

— Как ме намери?

— Знаех, че ще преследваш Линдси Джойс. Взех един от корабите на баща ми. Случи се отново да бъде „Ворга“.

— Той знае ли?

— Той никога нищо не знае. Живея свой собствен живот.

Фойл не можеше да откъсне погледа си от нея, макар да изпитваше болка от това. Той копнееше и мразеше, копнееше лошото да не се бе случвало и мразеше истината, която съществуваше. Осъзна, че гали нейната кърпичка с треперещи пръсти.

— Обичам те, Оливия.

— Обичам те, Гъли, враг мой.

— За Бога! — избухна той. — Защо го направи?

— Какво? — сопна се тя. — Да не искаш извинение?

— Искам обяснение.

— Нищо няма да получиш от мен!

— Кръв и пари, каза баща ти. Той беше прав. О… Животно! Животно! Животно!

— Кръв и пари, да, и не се срамувам.

— Давя се, Оливия. Подай ми сламка.

— Тогава потъвай. Никой никога не ме е спасявал. Не… Не… Не е така. Не е. Почакай, мили. Почакай — тя се успокои и заговори много меко. — Мога да те излъжа, мили Гъли, и да те накарам да ми вярваш, но ще бъда честна. Обяснението е просто. Живея свой собствен живот. Всички го правим. И ти също.

— И какъв е твоят собствен живот? — Не е различен от твоя… и от този на останалия свят. Мамя, лъжа, унищожавам… като всички нас. Аз съм престъпник, като всички нас.

— Защо? За пари? Ти нямаш нужда от пари.

— Не.

— За власт, за могъщество?

— Не е за власт.

— Тогава защо?

Тя си пое дълбоко въздух, като че ли това беше първата истина, която казва, и признаването й я съсипваше.

— Заради омраза, за да се разплатя с всички вас.

— За какво?

— За слепотата ми — каза тя с угаснал глас, — за това, че съм изиграна. Че съм безпомощна… Трябвало е да ме убият, когато съм се родила. Знаеш ли какво е да си сляп… да получаваш живота от втора ръка? Да си зависим, да се молиш, да си осакатен. „Смъкни ги до твоето положение — казах си аз. — Ако ти си сляпа, направи ги по-слепи. Ако ти си безпомощна, осакати ги. Върни им го… на всички.“

— Оливия, ти си безумна. — А ти?

— Аз съм влюбен в чудовище.

— Ние сме двойка чудовища.

— Не!

— Не? Ти не си? — избухна тя. — Та и ти като мен какво друго правиш, освен да отмъщаваш на света? Какво е твоето отмъщение, ако не разчистване на лични сметки, последица от лошия късмет. Кой не би те нарекъл безумно чудовище? Казвам ти, ние сме двойка, Гъли Невъзможно бе да не се влюбим.

Бе зашеметен от истината на казаното. Той изпробва наметалото на нейното откровение и то му прилегна по-добре, отколкото тигровата маска, тапицирана на лицето му.

— Безпощаден — каза той, — извратен, коварен, долен подъл. Истина е. Аз не съм по-добър от теб. По-лош съм. Но Бог знае, че не съм убил шестстотин човека.

— Ти убиваш шест милиона.

— Какво?

— Може би повече. Ти имаш нещо, от което те се нуждаят, за да свърши войната, и го криеш.

— Имаш предвид ПирЕ.

— Да.

— Какво представлява този миротворец, тези двадесет паунда чудо, за което те се борят?

— Не зная, не ме интересува, но те се нуждаят от него. Да, казвам ти честно. Не ме интересува. Нека гинат милиони. За нас това няма значение. Не ни засяга, Гъли, защото ние стоим настрана, ние сме отделно и градим свой собствен живот. Ние сме силните.

— Ние сме прокълнати.

— Ние сме благословени. Намерихме се — внезапно тя се засмя и протегна ръце. — Но защо споря, когато думите са излишни. Ела при мен, моя любов… Ела при мен…

Той я докосна леко, след това я прегърна. Намери устните й и впи своите в тях. Но си наложи и се отдръпна.

— Какво има, Гъли, мили мой?

— Вече не съм дете — уморено каза той. — зная, че в живота няма нищо просто. Никога не съществува прост отговор. Можеш да обичаш някого и същевременно да го мразиш.

— Нима можеш, Гъли?

— А ти ме караш да мразя самия себе си.

— Не, мили.

— Цял живот съм бил тигър. Аз се тренирах сам, обучавах се, дърпах се нагоре и нагоре със собствени усилия за да стана още по-силен тигър, с дълги, здрави и остри нокти, с остри зъби, бърз и смъртоносен…

— И си такъв. Такъв си. Най-смъртоносният.

— Не, не съм. Отидох твърде далеч. Минах границата на нормалното. Превърнах се в мислещо същество. Прогледнах през твоите слепи очи, очите на моята любов, която презирам, и се видях. Тигърът в мен изчезна.

— Тигърът няма къде да избяга. Ти си в капана, Гъли. В капана, устроен от Дейджинхам, Разузнаването, баща ми. света.

— Зная.

— Но с мен, ти си сигурен. Двамата заедно сме в безопасност. Никога няма да им дойде наум да те търсят при мен. Можем да живеем заедно, да се борим заедно, да ги погубим заедно…

— Не. Не заедно.

— Но какво ти става? — избухна тя отново. — Все още ли смяташ да ме преследваш? Това ли е причината? Все още ли търсиш отмъщение? — Тогава отмъщавай. Ето ме. Продължавай… унищожи ме.

— Не. Свърших с това.

— А, зная какво те мъчи — тя отново стана нежна, — лицето ти, скъпи. Ти се срамуваш заради тигровото си лице, но аз го обичам. Ти гориш така ярко за мен. Пламтиш през слепотата ми. Вярвай ми…

— Боже мой! Каква двойка кошмарни чудовища сме.

— Какво се случи с теб? — попита тя. Отдалечи се от него. Кораловите й очи блестяха. — Къде е човекът, с когото гледахме нападението? Къде е безсрамният дивак, който…

— Отиде си. Оливия. Ти го загуби. И двамата го загубихме.

— Гъли!

— Той си отиде.

— Но защо? Какво направих?

— Ти не разбираш, Оливия.

— Къде си? — тя опипа, докосна го и се притисна към него. — Чуй ме, скъпи. Ти си уморен. Изтощен си. Това е всичко. Нищо не е загубено — думите се лееха разбъркано от устата й. — Ти си прав. Разбира се, че си прав. Ние бяхме ужасни и двамата. Чудовищни, но всичко това вече мина. Нищо не е загубено. Ние бяхме злонамерени, защото бяхме самотни и нещастни. Но се намерихме един друг. Можем да се опазим взаимно. Бъди моята любов, скъпи. Завинаги. Вечно. Аз те търсих толкова дълго, чаках и се надявах, молих се…

— Не. Ти лъжеш, Оливия, и знаеш това.

— За Бога, Гъли!

— Свали „Ворга“ долу, Оливия.

— Да кацнем?

— Да.

— На Земята?

— Да.

— Какво ще правиш? Ти си откачил. Те те преследват… Чакат те… наблюдават. Какво мислиш да правиш?

— Как мислиш, лесно ли ми е? — каза той. — Правя това, което трябва да направя. Преследван съм. И няма човек, който да се спаси от това. Но сега целта е друга и проклетите шпори са остри. Боли, дявол го взел.

Той потисна гнева си и се успокои. Взе ръцете й и целуна дланите.

— Всичко свърши, Оливия — мило каза той, — но аз те обичам. Завинаги. Вечно.

* * *

— Ще обобщя — почука Дейджинхам. — Бяхме бомбардирани в нощта, когато намерихме Фойл. Загубихме го на Луната и го открихме след седмица на Марс. Отново бяхме бомбардирани. И отново го изгубихме. От седмица го търсим. Още една бомбардировка ли трябва да има? На Венера? Или на Луната? Отново на Земята? Кой знае. Но ние знаем друго, още едно нападение без достоен отговор и ние сме загубени.

Той огледа присъстващите. На фона на отрупаната със злато и слонова кост Звездна зала в замъка на Пристейн лицето му и лицата на тримата изглеждаха напрегнати. Янг Йоувил беше смръщил вежди угрижено. Пристейн хапеше ядовито тънките си устни.

— Ние знаем също така — продължи Дейджинхам, — че не можем да отговорим, без да имаме ПирЕ, а не можем да открием ПирЕ без Фойл.

— Моите инструкции бяха — вметна Пристейн — ПирЕ да не бъде споменавано публично.

— Първо, това не е публично място — отговори троснато Дейджинхам, — това е частно информационно сдружение. И второ — трябва да прескочим границата на правата на частната собственост. Ние обсъждаме проблема за оцеляване и всички имаме равни права в това. Да, Джиз?

Джизбелла Маккуин беше джонтирала в Звездната зала. Беше изпълнена с решителност и гняв.

— Все още никаква следа от Фойл.

— Катедралата Сент Патрик наблюдава ли се?

— Да.

— Пристигна ли вече доклада от бригадата командоси на Марс?

— Не.

— Това е моя работа и тя е много секретна — възрази Янг Йоувил.

— Вие научавате толкова тайни от мен, колкото и аз от Вас — студено се усмихна Дейджинхам. — Гледай по възможност да изпревариш Централното разузнаване с този доклад, Джиз. Тръгвай.

Тя изчезна?

— Относно частните права — промърмори Янг Йоувил — аз мога да съобщя на Пристейн, че Централното разузнаване гарантира пълно заплащане на всички негови права върху ПирЕ.

— Не го глезете, Йоувил.

— Тази среща се записва — каза студено Пристейн, — офертата на капитана е вече в папката. — Той обърна властното си лице към Дейджинхам: — Вие сте на служба при мен, мистър Дейджинхам. Моля, контролирайте препоръките си относно моята личност.

— И относно Вашата собственост? — попита Дейджинхам с убийствена усмивка. — Вие и Вашата проклета собственост. Всички Вие и всичките ви проклети собствености ни натикаха в ямата. Слънчевата система е на прага на пълна анихилация заради вашата собственост. Не преувеличавам. Това ще бъде последната унищожителна воина, ако не я спрем.

— Винаги можем да се предадем — отговори Пристейн.

— Не — каза Янг Йоувил. — Това вече бе обсъждано и отхвърлено в Генералния щаб. Ние знаем какви са следвоенните планове на Сателитите на Външните планети. Те включват тотална експлоатация на Вътрешните планети. Ще ни експлоатират до изтощение. Капитулацията е толкова убийствена. Колкото и защитата. — Но не и за Пристейн — добави Дейджинхам.

— Може би трябва да кажем, присъстващите се изключват — отговори изискано Янг Йоувил.

— Добре, Пристейн — Дейджинхам се завъртя в стола си, — разказвайте. — Не Ви разбирам, сър.

— Нека чуем всичко за ПирЕ. Имам идея как да накаоам Фойл да излезе на открито и да ни насочи, но първо тоябва да знаем какво търсим. Дайте Вашия дял в сътрудничеството.

— Не — отговори Пристейн.

— Какво не?

— Реших да се откажа от това информационно сдружение. Няма да разкрия нищо за ПирЕ.

— За Бога, Пристейн! Добре ли сте? Какво Ви е влязло в ума? Да не се борите отново срещу Либералната партия на Реджис Шефилд?

— Много по-просто е, Дейджинхам — Вмъкна се в разговора Янг Йоувил. — Моята информация относно проблема капитулация или защита показа на Пристейн начин да подобри позицията си. Няма съмнение, че той иска да уговори сделка за продажба на неприятелската страна срещу имуществени изгоди.

— Нищо ли не може да Ви раздвижи? — обърна се презрително Дейджинхам към Пристейн. — Нищо ли не е в състояние да Ви развълнува? Само собствеността ли Ви интересува на този свят? Остави ни, Джиз! Всичко пропада:

Джизбелла бе джонтирала в Звездната зала отново.

— Рапорт на бригадата командоси — каза тя. — Знаем какво се е случило на Фойл.

— Какво?

— Пристейн го е заловил.

— Какво? — Дейджинхам и Янг Йоувил скочиха на крака.

— Той е напуснал Марс с частна яхта, улучили са кораба му и са наблюдавали как е бил спасен от космическия кораб на Пристейн „Ворга“.

— Да Ви вземат мътните, Пристейн — каза раздразнен Дейджинхам, — значи така, затова Вие сега…

— Почакайте — изкомандва Янг Йоувил. — Тази новина е изненада и за него, Дейджинхам. Погледнете го.

Хубавото лице на Пристейн беше загубило цвета си и бе станало пепеляво. Той се опита да се надигне, но падна скован назад в треслото.

— Оливия… — прошепна той. — С него… Тази измет…

— Пристейн?

— Дъщеря ми, джентълмени… От известно време се занимава с… известна дейност, семеен порок. Кръв и… Аз… се опитвах да си затварям очите. Почти се бях убедил, че съм се заблудил. Аз… Но Фойл! Гадост! Мръсотия! Той трябва да бъде унищожен! — гласът на Пристейн се извиси истерично, главата му се люшна назад като на обесен, тялото му се затресе в конвулсии.

— Какво по…?

— Епилепсия — каза Янг Йоувил. Той измъкна Пристейн от креслото и го сложи на пода. — Намерете лъжица, мис Маккуин. Бързо!

Той пъхна лъжицата в устата на Пристейн така, че да предпази езика. Припадъкът свърши така внезапно, както бе започнал. Конвулсиите спряха. Пристейн отвори очи.

— Petit mal^[1] — промърмори Янг Йоувил и извади лъжицата. — Но той ще бъде замаян известно време.

Внезапно Пристейн започна да говори с нисък монотонен глас.

— ПирЕ е пирофорна сплав. Пирофорът е метал, който произвежда искри, когато драскаме или почукваме по него. ПирЕ изпуска енергия, оттам и буквата Е — символ на енергията — в края на означението. ПирЕ е твърда сплав на трансплутониеви изотопи, които освобождават термоядрена енергия под външно влияние. Откривателят му смяташе, че е получил вещество, еквивалентно на първичната протоматерия, която е ескплодирала и образувала Вселената.

— Боже мой! — възкликна Джизбелла. Дейджинхам й даде знак да пази тишина и се наведе над Пристейн.

— Как се постига критична маса? Пристейн? Как се освобождава енергията?

— Така както първичната енергия е била освободена в началото на времето — заговори Пристейн, — Чрез желание и Идея.

— Убеден съм, че той е потаен християнин — каза тихо Дейджинхам на Янг Йоувил. После повиши глас — Ще обясните ли по-точно, Пристейн.

— Чрез Желание и Идея — повтори Пристейн. — ПирЕ може да се взриви единствено чрез психокинеза. Енергията му може да се освободи само чрез мисъл. Трябва да се желае експлозията и мисълта да е насочена към него. И това е единственият начин.

— И няма ключ? Няма формула?

— Не. Необходими са само Желание и Идея — изцъклените очи на Пристейн се затвориха.

— Боже на небесата! — Дейджинхам избърса челото си. — Дали това ще спре Сателитите на Външните планети, Йоувил?

— Ще спре всички ни.

— Това е път към ада — каза Джизбелла.

— Тогава да открием този път и да слезем по него. Ето моята идея, Йоувил. Фойл е човъркал дяволската смес в лабораторията си в катедралата Сент Патрик, като се е опитвал да я анализира.

— Съобщих ти това строго поверително — каза гневно Джизбелла.

— Съжалявам, скъпа. Сега не е време да се церемоним Виж, Йоувил. Трябва да са останали някакви частици от веществото, пръснати там, където е работил — като прах, в разтвори. Трябва да взривим тези остатъци и да пратим по дяволите цирка на Фойл.

— Защо?

— За да го накараме да се впусне нататък. Някъде там трябва да е скрил и основното количество ПирЕ. Ще отиде да го спасява.

— А какво ще стане, ако и то избухне?

— Не може. Няма как, щом се намира в инертен изотопен оловен сейф.

— Може всичкото да не е вътре.

— Джиз казва, че е вътре, поне така й е съобщил Фойл.

— Не ме намесвай в това — каза Джизбелла.

— Във всеки случай ще трябва да рискуваме.

— Да рискуваме! — възкликна Янг Йоувил. — С една толкова опасна акция? Вие искате да рискувате Слънчевата система с вероятност да се образува една свръхнова?

— Какво друго можем да направим? Ако поемем друг път, той ще бъде пътят на унищожението. Имаме ли някакъв избор?

— Можем да изчакаме — каза Джизбелла.

— Какво да изчакаме? Фойл да ни хвърли във въздуха заедно със себе си при своите експерименти с веществото?

— Можем да го предупредим.

— Не знаем къде е.

— Може да го намерим.

— Но колко скоро? Няма ли това също да бъде риск? Ами какво ще кажете за веществото, което стои някъде и само чака някой да насочи мисълта си и да го превърне в енергия? Да предположим, че джак-джонтър се промъкне и разбие сейфа в търсене на плячка? Тогава няма да имаме само малки прашинки, които очакват случайна мисъл да се отправи към тях, а двадесет паунда. Джизбелла пребледня. Дейджинхам се обърна към разузнавача.

— Йоувил, вземете решението Вие. Да действаме ли по начина, който аз предлагам, или да чакаме? Янг Йоувил въздъхна.

— Страхувах се от това — каза той. — Проклети да са всички учени. Ще трябва да взема решение и поради една причина, която Вие не знаете, Дейджинхам. Сателитите на Външните планети също действат по тази следа. Имаме основателни причини да вярваме, че те са изпратили агенти. които търсят усилено Фойл. Ако чакаме, могат да го пипнат преди нас. В действителност, възможно е дори вече да е в техни ръце.

— Значи Вашето решение е…?

— Експлозията. Нека накараме, ако можем, Фойл да се разбърза.

— Не! — извика Джизбелла.

— Как? — попита Дейджинхам, като я игнорира.

— О, имам най-подходящия човек за тази работа. Еднопосочен телепат. Казва се Робин Уенсбъри.

— Кога?

— Веднага. Ще евакуираме целия район наоколо. Ще дадем пълна информация чрез новините и ще направим специално излъчване. Ако Фойл се намира където и да било на Вътрешните планети, ще чуе за това.

— Не „за това“ — каза отчаяно Джизбелла. — Той ще чуе „това“. Ще бъде последното нещо, което всички ще чуем.

* * *

Както винаги, когато се върна от бурния процес в гражданския съд в Петербург. Реджис Шефилд беше доволен и с приповдигнат дух, подобно на боен петел, който е спечелил трудна схватка. На връщане той се отби при Блекман в Берлин да пийне чашка и да размени няколко думи за войната. В едно малко свърталище на Ке д’Орсе пийна още малко и побъбри отново за войната, а третата спирка беше в „Кожа и кости“ срещу Темпл бар. Когато пристигна в офиса си в Ню Йорк, той вече бе добре загрял.

След като премина по ечащите коридори, той бе посрещнат от секретаря си с шепа мемофони.

— Нокаутирах Джарго-Данченко — съобщи триумфално Шефилд. — Присъда и възстановяване на всички загуби. Джарго-Данченко загряха до точката на кипене. Това прави резултата единадесет на пет в моя полза — той взе мемофоните, подметка ги, като жонглираше с тях, а след това започна да ги мята на най-невероятни места из целия кабинет, включително и в отворената уста на смаяния служител.

— Как, мистър Шефилд? Пили ли сте?

— Край на работата за днес. Военните новини са толкова неприятни. Трябваше да направя нещо, за да си запазя настроението. Нали нямам белези, които да говорят, че съм предизвикал улични скандали?

— Мистър Шефилд!

— Да ме чака нещо, което не би могло да почака още един ден?

— Един джентълмен чака във Вашия офис.

— Как е успял да направи така, че да го допуснете чак там? — Шефилд изглеждаше впечатлен. — Кой е той? Господ или някой друг?

— Не пожела да каже името си. Даде ми това. Секретарят подаде на Шефилд запечатан плик. На него беше надраскано СПЕШНО. Шефилд го отвори. Резките черти на лицето му се сбърчиха от изненада. Очите му се разшириха. В плика имаше две банкноти по петдесет хиляди кредита. Шефилд се извъртя, без да каже нито дума. и влезе в частния си офис. Фойл се надигна от стола.

— Тези са истински — изтърси Шефилд.

— Със сигурност.

— Точно двадесет от тези банкноти бяха отпечатани миналата година. Всички са депозирани в Земните трезори. Как се добрахте до тези две?

— Вие ли сте мистър Шефилд?

— Кой друг? Как попаднаха в ръцете Ви тези банкноти?

— С подкуп.

— Защо?

— Мислех навремето, че е добре да ги има човек на разположение.

— За какво? За друг подкуп?

— Ако законните такси са подкуп.

— Аз сам определям таксите — каза Шефилд. Той метна банкнотите обратно на Фойл. — Можете да ги предложите отново, ако реша да се заема с Вашия случай и ако реша, че Ви струвам толкова. Какъв е проблемът?

— Престъпление.

— Не уточнявайте засега. И…?

— Искам да се предам.

— На полицията?

— Да.

— За какво престъпление?

— Престъпления.

— Назовете две от тях.

— Обир и изнасилване.

— Назовете още две.

— Шантаж и убийстбо.

— Други пера?

— Измяна и геноцид.

— Това изчерпва ли списъка Ви?

— Мисля, че да. Може би ще успеем да разкрием още няколко, когато навлезем в специфичните подробности.

— Бил сте доста зает, нали? Или сте Принцът на злодеите, или сте душевно болен.

— И двете, мистър Шефилд.

— Защо искате да се предадете?

— Дойдох на себе си — отвърна горчиво Фойл.

— Не мисля, че е така. Престъпникът никога не се предава, докато има преднина. А Вие очевидно сте напред. Каква е причината?

— Най-проклетото нещо, което някога се е случвало на човек. Хванах рядка болест, наречена „съвест“. Шефилд изсумтя.

— Това често може да се окаже фатално.

— Фатално е. Осъзнах, че съм се държал като животно.

— И сега искате да се пречистите?

— Не, не е толкова просто — мрачно каза Фойл. — Затова дойдох при Вас за основна хирургия. Човек, който разстройва реда в обществото, е язва. Човек, който налага своите решения с предимство на обществото, е престъпник. Но се получава верижна реакция и да се пречистиш с наказание не е достатъчно. Всичко объркано трябва да се подреди правилно. Ако можеше всичко да се оправи само с изпращането ми обратно в Гуфр Мартел или с екзекуцията ми…

— Обратно? — прекъсна го Шефилд проницателно.

— Да уточнявам ли?

— Все още не. Продължавайте. Звучи, сякаш имате страдания от етичен характер.

— Точно така е — Фойл крачеше възбуден, като мачкаше банкнотите с нервните си пръсти. — Това е една мръсна бъркотия, Шефилд. Едно момиче трябва да отговаря за злонамерено, отвратително престъпление. Фактът, че я обичам… Не, това няма значение. Тя е язва, която трябва да бъде изрязана… Като мен. А това означава, че трябва да добавя и предателство към моя списък. Фактът, че съобщавам и за себе си, с нищо не помага.

— Какъв е целият този миш-маш?

Фойл се обърна към Шефилд.

— Една от ракетите при новогодишното нападение току-що е влязла във Вашия офис и казва: „След избухването оправете нещата. Съберете ме отново и ме изпратете обратно. Възстановете града, който разруших и хората, които разкъсах.“ Ето за такова нещо искам да Ви наема. Не зная как се чувстват повечето престъпници, но…

— Разумни, бих казал. Като добри бизнесмени, които са имали лош късмет — с готовност отговори Шефилд. — Това е обичайното държане на професионалните престъпници. Явно е, че Вие сте аматьор, ако изобщо сте престъпник. Драги господине, бъдете разумен. Вие пристигнахте тук, по най-екстравагантен начин се самообвинихте в грабеж, изнасилване, убийство, геноцид, измяна и Бог знае какво още. Очаквате ли да приема всичко това сериозно?

Бъни, помощникът на Шефилд, джонтира в частния му офис.

— Шефе! — извива той възбуден. — Появи се нещо съвсем ново. Двама хитреци подкупили касиера да фотографира вътрешността на Земния тръст и да замени… Съжалявам. Не разбрах, че имате… — Бъни се прекъсня на средата на думата и се взря. — Формейл! — възкликна той.

— Какво? Кой? — попита Шефилд.

— Не го ли познавате, шефе? — заекна Бъни. — Това е Формейл от Церера. Гъли Фойл.

Още преди повече от година Реджис Шефилд бе зареден за този момент с хипнотичен сеанс. Тялото му бе подготвено да действа без мисъл със скоростта на светкавица. Шефилд нанесе ударите върху Фойл за половин секунда — в сляпото око, шията и слабините.

Предварителното решение за действие не включваше оръжия, тъй като не беше сигурно дали ще бъдат под ръка.

Фойл падна. Шефилд се обърна към Бъни и го блъсна към края на офиса. След това плю в шепата си. Беше програмирано да няма зависимост от упойващ наркотик, тъй като не беше сигурно дали ще разполага с такъв. Слюнчените жлези на Шефилд бяха обработени да реагират в този момент и да произведат необходимия наркотик. Той разпра ръкава на Фойл, натисна нокът дълбоко в меката част до лакътя и разряза. Притисна слюнката в разкъсаната раничка и защипа кожата над разреза.

Странен вик се откъсна от устата на Фойл. Татуировката избликна на лицето му. Преди зашеметеният асистент да успее да мръдне, Шефилд провеси Фойл през раменете си и джонтира.

Пристигна в средата на Фор Майл Съркъс в катедралата Сент Патрик. Беше много дръзко, но добре премерено действие. Това беше последното място, където биха очаквали да отиде, но тук на първо място той очакваше да открие ПирЕ. Беше готов да се справи с всеки, когото би срещнал в катедралата, но във вътрешността на цирка нямаше никой.

Необитаемите издути палатки в храма изглеждаха одрипавели. Те вече бяха оплячкосани. Шефилд се вмъкна в първата, която се изпречи пред очите му. Тя се оказа пътуващата книжарница на Формейл, пълна със стотици книги и блестящи мемофони с новели. Джак-джонтърите не се интересуваха от литература. Шефилд хвърли Фойл на пода. Едва тогава извади пистолета от джоба си.

Клепачите на Фойл потръпнаха, очите му се отвориха.

— Вие сте дрогиран. Не се опитвайте да джонтирате. И не мърдайте. Предупреждавам Ви. Готов съм за всякакви изненади.

Слисан, Фойл се опита да се изправи. Шефилд моментално стреля и обгори рамото му. Фойл бе тласнат назад към каменния под. Беше зашеметен и объркан. В ушите му шумеше, отровата се разнасяше с кръвта по цялото му тяло.

— Предупреждавам Ви. Готов съм на всичко — повтори Шефилд.

— Какво искате? — прошепна Фойл.

— Две неща. Двадесетте паунда ПирЕ и Вас. Вас преди всичко.

— Вие сте лунатик! Проклет маниак! Дойдох в офиса Ви, за да се откажа… да се предам…

— На Сателитите?

— На… какво?

— На Сателитите на Външните планети. Да Ви го кажа буква по буква ли?

— Не… — каза тихо Фойл. — Трябваше да се досетя. Патриотът Шефилд е агент на Сателитите. Трябваше да се досетя. Какъв глупак съм.

— Вие сте наи-ценният глупак в света, Фойл. Ние Ви търсим повече от ПирЕ. То е нещо непознато за нас докато Вие сте ни добре известен.

— За какво говорите?

— Боже мой! Вие не знаете ли? Все още не знаете. И не подозирате.

— Какво?

— Чуйте ме — каза Шефилд натъртено. — Върнете се две години назад и си спомнете „Номад“. Разбирате ли ме? Спомнете си гибелта на „Номад“. Един от нашите разрушители го ликвидира и Ви намериха на борда на развалината. Единственият оцелял.

— Значи военен кораб на Сателитите е разрушил „Номад“? — Да. Не си ли спомняте?

— Нищо не си спомням за това. Никога не съм успявал да си спомня.

— Ще Ви обясня защо. На екипажа на разрушителя му хрумнала интересна идея. Превърнали Ви в примамка, в стръв за улов, разбирате ли? Вие сте били полумъртъв, но те Ви взели на борда и Ви пооправили. Напъхали Ви в скафандър и Ви изхвърлили да се носите в пространството с включен микровълнов предавател. Вие сте предавали сигнали за беда и сте викали за помощ по целия микрвълнов обхват. Идеята била те да се прикрият наблизо в засада и да унищожат кораба, който дойде да Ви спаси.

Фойл започна да се смее.

— Аз се съвземам — каза той безразсъдно. — Стреляй пак, кучи сине, но аз се съвземам — той се пребори и стана на крака, разкърши рамене. — Значи „Ворга“ не би могла да ме вземе при всички случаи — Фойл се засмя: — бил съм примамка. Никой не е трябвало да ме приближава. Аз съм бил жива стръв, примамка, смъртоносна стръв. Това ако не е ирония. На първо място „Номад“ не е трябвало да бъде спасяван. А аз не съм имал никакво основание за отмъщение.

— Вие все още не разбирате — настоя Шефилд. — Те не са били никак близо до „Номад“, когато са Ви оставили да плувате в Космоса. Били сте на шестстотин хиляди мили от „Номад“.

— Шестстотин хил…?

— „Номад“ е бил твърде далече от трасетата за движение. Те са искали стръвта да бъде там, където минават кораби. Придвижили се, след като Ви спасили от „Номад“, на шестстотин хиляди мили в посока към Слънцето, и тогава Ви изхвърлили през люка и го затворили. Гледали Ви. Светлините на скафандъра проблясвали и се чували виковете Ви за помощ по микровълновия обхват. След това сте изчезнали.

— Изчезнал съм?

— Да, точно така. Изчезнали светлините, не се чувало нищо по радиото… Върнали се да проверят. Но не намерили и следа от Вас. А следващото нещо, което разбрахме е, че сте се върнал на борда на „Номад“.

— Невъзможно.

— Вие сте джонтирал в пространството — каза яростно Шефилд, били сте полужив и не на себе си, но сте джонтирал в пространството. Пространствено джонтиране на шестстотин хиляди мили през пустотата обратно до развалините на „Номад“. Направили сте нещо, което никой никога не е успял досега. Бог знае как. И самият Вие не знаете, но ние ще открием. Ще Ви изведа на Сателитите с мен и ще разберем тази тайна от Вас. Ако трябва, ще я изтръгнем.

Той хвана Фойл за гърлото със силната си ръка, като стискаше пистолета в другата.

— Но първо искам веществото. Ще го извадиш наяве Фойл. Не си мисли, че ще те оставя — той удари Фойл с пистолета през челото. — Ще направя всичко възможно за да го открия. Не си мисли, че ще се откажа — той отново халоса Фойл хладнокръвно, жестоко. — Ти искаше наказание. Ето, получаваш го.

* * *

Бъни скочи от обществената платформа за джонтиране на Файв-Пойнтс и се мушна в главния вход на сградата на Централното разузнаване В Ню Йорк като изплашен заек. Премина бързо през външния кордон на охраната, през предпазния лабиринт и навлезе във вътрешните фоайета. Следваше го свита от възбудени гардове и той се озоваваше лице в лице с някои от тях, докато те тихо джонтираха на позиции пред него и търпеливо го изчакваха.

Бъни започна да вика:

— Йоувил! Йоувил! Йоувил! — Все още забързан, той заобикаляше бюра, блъскаше се в столове и създаваше невъобразим шум. Продължи да надава викове — Йоувил! Йоувил! Йоувил! — и точно когато гардовете бяха решили да се намесят, се появи Янг Йоувил.

— Какво става тук? — озъби се той. — Дадох заповед да се пази абсолютна тишина за сеанса на мис Уенсбъри.

— Йоувил! — викаше Бъни.

— Кой е този?

— Помощникът на Шефилд.

— Какво… Бъни?

— Фойл! — извика Бъни. — Гъли Фойл.

Янг Йоувил ликвидира разстоянието от петдесет фута между тях за една секунда и шестдесет и шест стотни.

— Какво за Фойл?

— Шефилд го хвана — задъхваше се Бъни.

— Шефилд? Кога?

— Преди половин час.

— Защо не го доведе тук?

— Не знам. Но имам съмнение… Може би Шефилд е агент на Сателитите…

— Защо не дойдохте веднага?

— Шефилд джонтира с Фойл… Повали го като чувал, взе го и изчезна. Търсих ги. Навсякъде. Трябва да съм джонтирал петдесет пъти за двадесет минути.

— Аматьор! — Възкликна Янг Йоувил безнадеждно. — Трябваше да оставите това на професионалистите.

— Намерих ги.

— Намерихте ги! Къде?

— В катедралата Сент Патрик. Шефилд е на път за… Но Янг Йоувил се бе завъртял на петите си и тичаше из коридора с викове:

— Робин! Робин! Спри! Спри!

В този миг ушите им бяха заглушени от страхотен трясък.