Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (10)

9.

На новогодишния празник Джофри Формейл от Церера яростно атакува висшето общество. За първи път той се появи в Канбера, на губернаторския прием, половин час преди полунощ. Това беше официален бал, наситен с цветове и блясък, тъй като имаше обичай официалните гости от висшето общество да носят вечерни тоалети, които са били на мода през годината, когато техният клан е създаден или е патентован гербът им.

Така например кланът Морз (телефони и телеграфи) носеха рединготи от деветнадесети век, а жените — поли с обръчи. В рода Шкода (взривни вещества и оръжия), чийто произход беше от древния осемнадесети век, облеклото се състоеше от трика и кринолини. Дръзките Пийнемунд (ракети и реактори) датираха от 1920 година, носеха смокинги, а жените безсрамно разкриваха ръце, крака и гърбове в дълбоко деколтирани рокли.

Формейл от Церера се появи във вечерен тоалет, много модерен, изцяло в черно, разнообразен единствено с бяло украшение от брилянти на гърдите — герба на рода Церера. С него бе Робин Уенсбъри, с блестяща бяла рокля, с пристегнат с корсаж тънък кръст и кройка на роклята, подчертаваща стройната линия на тялото й и грациозната походка.

Черно-белият контраст бе толкова впечатляващ, че един служител отиде да провери брилянтената емблема в алманаха за родове и гербове. Той се върна с информацията, че емблемата е на Минната компания Церера, създадена в 2250 година за експлоатация на минералните ресурси на Церера, Палос и Веста. Компанията не се беше изявявала на приеми, в последно време беше в упадък, но никога не е преставала да съществува. Очевидно сега тя отново се съживяваше.

— Формейл? Клоунът?

— Да. От Фор Майл Съркъс. Всички говорят за него.

— Но това същият мъж ли е?

— Не може да бъде. Той има толкова нормален вид. Обществото се събираше около Формейл, любопитно, но предпазливо.

— Ето ги, идват — промърмори Фойл на Робин.

„Отпусни се. Те опипват почвата. Ще приемат всичко, което ги забавлява. Остани на приемане.“

— Нима Вие сте същият ужасен мъж от цирка, Формейл?

„Увери ги в това. С усмивка.“

— Да, мадам, същият. Можете да ме докоснете.

— Вие изглеждате доста горд. Възможно ли е да се гордеете с проявите си на лош вкус?

„Проблемът днес е, че хората изобщо нямат вкус.“.

— Проблемът днес е, че хората изобщо нямат вкус. Мисля, че аз съм щастлив.

— Щастлив, но непристоен.

— Непристоен, но не и скучен.

— И ужасен, но очарователен. Защо не сте в ролята си сега?

— Аз съм „под влияние“, мадам.

— О, скъпи. Да не сте пийнал? Аз съм лейди Шрапнел. Кога пак ще бъдете трезв?

— Аз съм под Вашето влияние, лейди Шрапнел.

— Вие, немирен млади човече. Чарлз, ела тук да спасиш Формейл. Ще го погубя.

„Това е Виктор от R.С.А Виктор.“

— Формейл, нима? Приятно ми е. Какви са разходите по Вашия прочут антураж?

„Кажи му истината.“

— Четиридесет хиляди, Виктор.

— Всемогъщи Боже! Седмично ли?

— Дневно.

— Боже мой! И за какво прахосвате всички тези пари?

„Истината.“

— За реклама, Виктор.

— Ха! Сериозно ли говорите?

— Казах Ви, че е порочен, Чарлз.

— Дяволски свежо. Клаус! Елате за момент. Този дързък млад мъж изразходва четиридесет хиляди дневно за реклама, моля ти се.

„Шкода от Шкода.“

— Добър вечер, Формейл. Живо се интересувам от съживяването на Вашето име. Вие вероятно сте потомственият син на основателя на фондацията „Церера Инк.“?

„Кажи му истината.“

— Не, Шкода. Титлата е закупена заедно с компанията. Аз съм парвеню.

„Добре. Toujours audance!^[1]“

— Честна дума, Формейл! Много сте откровен.

— Казах Ви, че е дързък. Много освежаващо — има цели дузини новобогаташи наоколо, млади човече, но не могат да спечелят уважение. Елизабет, ела да те представя на Формейл от Церера.

— Формейл, умирах да Ви срещна.

„Лейди Елизабет Ситроен.“

— Вярно ли е, че пътувате с подвижен колеж?

„Тук по-внимателно, фино.“

— Подвижен университет, лейди Елизабет.

— Но защо го правите, Формейл?

— О, мадам. Толкова е трудно да се харчат пари в наши дни. Трябва да изнамираме глупави извинения. Нужно е някои да измисли нещо ново и екстравагантно.

— Трябва да пътувате с подвижен изобретател, Формейл.

— Аз имам един. Нали, Робин? Но той губи времето си в опити за създаване на вечен двигател. Това, от което имам нужда, е пътуващ прахосник. Дали някой от вашите кланове не би ми заел по-младия си син?

— О, тази идея е чудесна! И много от клановете ще платят за удоволствието да бъдат разтоварени.

— А достатъчен ли Ви е един такъв непрекъснато пътуващ прахосник, Формейл?

— Не. Това е един ужасен начин за пилеене на пари. В основата на екстравагантността е да действаш като шут и да се чувстваш като шут, но да се забавляваш от това. А къде е забавата в непрекъснатото движение? Има ли екстравагантност в ентропията? Милиони за глупости и нито цент за ентропия. Това е моят девиз.

Всички се засмяха, а тълпата, насъбрала се около Формейл, се увеличи. Те се забавляваха и бяха възхитени. Той беше новата играчка. Настъпи полунощ и големият часовник възвести Новата година, а насъбралите се се приготвиха да джонтират на полунощна обиколка по света.

— Елате с нас на Ява, Формейл. Реджис Шефилд дава чудесно официално парти. Ще играем „Съдията-трезвеник“.

— Хонконг, Формейл.

— Токио, Формейл. В Хонконг сега вали. Елате в Токио и вземете цирка си.

— Благодаря, не. Аз съм за Шанхай. Обещавам една евстравагантна награда на първия, който ме разпознае в маскарадния костюм. Ще се срещнем след два часа. Готова ли си, Робин?

„Не джонтирай. Това е лош маниер. Разхождай се бавно, докато излезеш. Безгрижността е шик. Поднеси почитанията си към Губернатора, към Пълномощника, дамите с тях. Добре. Не забравяй бакшиш за прислугата. Не на този, идиот! Това е лейтенантът на Губернатора. Добре, ти направи удар. Приеха те. А сега какво?“

— Сега това, за което всъщност сме дошли в Канбера.

— Мислех, че сме дошли за приема.

— За приема и за човека на име Форест.

— Кой е той?

— Бен Форест, космонавт от „Ворга“. Имам три следи, водещи към мъжа, който е дал заповед да ме оставят да умра. Три имена. Готвач в Рим на име Поги; шарлатанин от Шанхай, който се казва Орел, и този мъж, Форест. Това е комбинирана операция „Висше общество и издирване“. Разбираш ли?

— Да, ясно.

— Имаме два часа, за да оправим работата с Форест. Знаеш ли координатите на „Оси Кейнъри“? Градската компания?

— Аз няма да взема участие в твоята разплата с „Ворга“. Аз търся семейството си.

— Във всеки случай това е комбинирана операция — каза той така ледено и свирепо, че тя трепна и веднага джонтира.

Когато Фойл пристигна в своята шатра във Фор Майл Съркъс на Джервис Бийч, тя вече се преобличаше в пътен костюм, Фойл я погледна. Макар че я беше заставил да живее в неговата шатра от съображения за безопасност, той никога повече не я бе докоснал. Робин видя погледа му, спря да се облича и зачака. Той поклати глава.

— Всичко това е свършило.

— Колко интересно. Ти си се отказал от изнасилването?

— Обличай се — каза той, като се контролираше, — кажи им, че разполагат с два часа, за да преместят лагера в Шанхай.

Беше дванадесет и тридесет, когато Фойл и Робин пристигнаха в представителния градски офис на компанията „Оси Кейнъри“. Те изчакаха уреждането на идентификационните емблеми, след което бяха поздравени лично от самия кмет.

— Весела Нова Година! — пропя весело той. — Весела! Весела! Весела! Посещение? Ще бъде удоволствие да ви разведа наоколо. Позволете ми — той ги напъха в издут хеликоптер и излетя. — имаме доста посетители тази вечер. Нашият град е много гостоприемен. Най-гостоприемният град в света.

Хеликоптерът кръжеше над огромни сгради.

— Това е нашата ледена палата. Плувните басейни са вляво. Огромната сграда там е за ски-шанцата. Сняг през цялата година. Тропическата градина е под този стъклен покрив — палми, папагали, орхидеи, плодове. Ето ги нашият магазин, театър, имаме също собствена радиокомпания. Хвърлете поглед на футболния стадион. Две от нашите момчета влязоха в професионалната лига тази година. Търнър в „Райт Рокни“ и Ковалски в „Хефилфинтър“. Ние имаме всичко. Всичко. Не е необходимо да джонтираш по света в търсене на забавления. „Оси Кейнъри“ просто ти поднася всичко, което се среща по света. Нашият град е една малка Вселена. Най-щастливата малка Вселена в света.

— Страдате от липса на проблеми, както виждам. Кметът отказа да приеме този тон.

— Погледнете долу по улиците. Виждате ли тези велосипеди? Мотоциклети? Коли? Ние можем да си позволим повече и по-луксозен транспорт на глава от населението, отколкото който и да е друг град на Земята. Погледнете тези къщи, резиденции. Нашите хора са богати и щастливи. Ние ги пазим и ги поддържаме богати и щастливи.

— Но наистина ли ги пазите?

— Какво искате да кажете? Разбира се, ние…

— Можете да ни кажете истината. Целта на посещението ни е съвсем друга. Пазите ли ги?

— Господи, не можем да ги опазим за повече от шест месеца — изохка кметът, — имаме дяволски много главоболия. Даваме им всичко възможно, но не можем да ги задържим. Получават максималното и джонтират. Отсъствията намаляват продукцията ни с дванадесет процента. Не можем да задържим постоянни работници.

— Никой не може.

— Трябва да има закон, Форест ли казахте? Точно тук е.

Той ги остави пред една внушителна къща в шведски стил, сред голяма градина, и излетя, като си мърмореше. Фойл и Робин пристъпиха към входната врата на сградата в очакване домоуправителят да ги посрещне и да ги представи. Вместо това вратата се освети в червено и върху този фон се появиха бял череп и кръстосани кости. Механически глас заговори: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ДОМЪТ Е ЗАЩИТЕН СЪС СМЪРТОНОСНА ОТБРАНА. МОНТИРАНА ОТ ШВЕДСКА КОРПОРАЦИЯ ВИЕ СТЕ ПРЕДУПРЕДЕНИ.“

— Как така, по дяволите? — изропта Фойл. — На новогодишния празник? Дружелюбно посрещане, няма що Да опитаме от задния вход.

Заобиколиха къщата, последвани от просветванията — сигналния череп с кръстосаните кости и механическия глас От едната страна видяха горната част на ярко осветен прозорец, а от сутерена чуха заглушено пеене:

„Господ е моя пастир и аз не искам…“

— В сутерена има християни! — възкликна Фойл.

Двамата с Робин погледнаха през прозореца. Тридесет богомолци от различни религии празнуваха Нова година в обща нелегална служба. Двадесет и четвъртият век не бе унищожил вярата в Бога, но бе забранил организираната религия.

— Нищо чудно, че сградата е с включена охранителна инсталация — каза Фойл, — със забранена церемония като тази. Погледни, те имат и свещеник, и равин, а това зад тях е разпятие.

— Някога замислял ли си се какво е проклятието? — попита тихо Робин. — Ти употребяваш „Иисус“ и „Иисус Христос“, но знаеш ли какво значи това?

— Просто проклятие и това е всичко.

— Не, то има религиозен смисъл. Ти не го знаеш, но тези думи имат двехилядогодишна история зад себе си.

— Сега не е време за излишни разговори — каза нетърпеливо Фойл, — запази ги за после. Хайде ела.

Задната част на къщата имаше солидна стена от плътно стъкло, през което прозираше мъгливо осветена празна ВсеКиднеВна.

— Легни долу и чакай! — заповяда Фойл. — Аз влизам.

Робин се просна по очи върху мраморната настилка. Фойл стегна тялото си, включи акселерацията, набра ускорение срещу светлото петно и проби отвор в стъклената стена. Някъде ниско долу по звуковия спектър той дочу тъпа експлозия. Това бяха изстрели. Куршуми като остри шипове се насочиха към него. Фойл се хвърли на пода и прослуша целия диапазон от ниските басове до ултразвуковия обхват, докато накрая долови звука от изключването на контролния механизъм. Той внимателно раздвижи главата си, засече разположението чрез бинеутралните D/F, вмъкна се навътре в промеждутъка между сериите изстрели и изключи механизма. След това изключи и електронната си система.

— Влизай бързо!

Като трепереше, Робин се промъкна при него във всекидневната. Християните от мазето се щураха някъде из къщата, издавайки мъченически стенания.

— Почакай тук — измърмори Фойл.

Той акселерира и мина като неясно петно из цялата къща, откри християните в замръзнали пози и успя да ги огледа. Върна се при Робин и изключи системата си.

— Никой от тях не е Форест — съобщи той, — може да е на горния етаж. По задната стълба, докато те са се насочили навън към централния изход. Хайде!

Те забързаха по задното стълбище. Като на последната площадка спряха да поемат дъх.

— Трябва да действаме бързо — каза тихо Фойл. — Могат да джонтират…

Той замълча. Звук, подобен на слабо мяукане, идваше от вратата, разположена срещу стълбите. Фойл започна да души наоколо.

— Аналог! — възкликна той. — Трябва да е Форест. Какво ще кажеш за това? Религиозни обреди в мазето и наркотици на тавана.

— За Какво говориш?

— Ще ти обясня по-късно. Тук вътре е. Надявам се само да не е горила. Фойл се вмъкна през вратата като дизелов трактор.

Отзоваха се в широка пуста стая. Тежка верига висеше от тавана. Гол мъж бе обвит с веригата и висеше наполовина във въздуха. Той се въртеше, гърчеше се, издаваше мяукащи звуци и излъчваше котешка миризма.

— Питон — каза Фойл. — Това е нещо по-приемливо от горила. Не се приближавай до него. Ще ти смачка костите, ако те докопа.

Отдолу се дочуха гласове, които викаха:

— Форест! Какви бяха тези гърмежи? Весела Нова година, Форест! Къде, по дяволите, е празненството?

— Идвай тук — изсумтя Фойл, — трябва с джонтиране да го измъкнем навън. Ще се срещнем пак на плажа. Тръгвай!

Той измъкна нож от джоба си, преряза веригата, хвърли гърчещия се мъж върху гърба си и джонтира. Робин бе пристигнала на празния плаж Джервис миг преди него. Фойл дойде със сгърчения мъж на гърба си, който се изви около раменете му като питон и обхвана Фойл в желязна хватка. Червеното клеймо внезапно избухна върху лицето на Фойл.

— Синдбад — каза той със странен глас. — Старият мореплавател. Бързо, момиче! Десните джобове. Третият отгоре. Вторият отдолу. Ампулата е жило. Забий я в него. Където и… — гласът му заглъхна.

Робин отвори джоба, напипа пакета със стъклени ампули и го извади. Всяка от тях имаше в края си остро жило, подобно на жилото на оса. Тя заби жилото на една от ампулите в гърчещия се гръб на мъжа. Той колабира. Фойл отърси гърба си от товара и се надигна от пясъка.

— Иисусе! — промърмори той, като масажираше с ръка гърлото си. Пое си дълбоко въздух. — Гръм и мълнии. Контрол — каза той, като възвръщаше състоянието на контролирано равновесие и спокойствие. Алената татуировка изчезна от лицето му.

— Какъв беше целият този кошмар? — попита Робин.

— Аналог. Лекарствена дрога за психопати. Незаконен. Конвулсията някак го самоосвобождава и му връща примитивните страсти. Той се идентифицира с определен вид животно — горила, мечка гризли, бивол, вълк. Взема дрогата и се отъждествява с животно, което харесва. Явно предпочитанията на Форест са към змиите.

— Отвъде знаеш всичко това?

— Нали ти казах, че се уча, подготвям се за „Ворга“. Това е едно от нещата, които научих. Ще ти покажа и още нещо, което съм научил, ако нямаш пилешко сърце. Как се прекратяват спазмите на аналога.

Фойл отвори друг джоб на бойното си облекло и започна да работи върху Форест. Робин наблюдаваше известно време, след това нададе ужасяващ вик, обърна се и отиде по пясъка до водата. Тя стоеше и гледаше невиждащо прибоя и звездите, докато мяукането и гърченето затихнаха и Фойл я повика при себе си.

— Можеш вече да се завърнеш.

Робин се върна и намери едно разтреперано същество, което седеше изправено на пясъка и гледаше Фойл с мрачни трезви очи.

— Ти си Форест, нали?

— Кой, по дяволите, си ти?

— Ти си Бен Форест, главен космонавт. Преди време си летял на борда на „Ворга“ на Пристейн. Форест нададе вик на ужас.

— Ти беше на борда на „Ворга“ на 16 септември 2336 година.

Мъжът изхлипа и заклати глава.

— На шестнадесети септември минахте покрай разрушен кораб, близо до астероидния пояс. Останките на „Номад“, братски кораб на „Ворга“. „Номад“ сигнализира за помощ, а „Ворга“ мина покрай „Номад“. Изостави го да се носи без управление и да загине. Защо „Ворга“ направи това?

Форест започна да крещи истерично

— Кои даде заповедта да преминете без спиране?

— Иисусе, не! Не! Не!

— Всички записи от папките на „Бонис и Уиг“ са иззети. Някой е стигнал до тях преди мен. Кой е направил това? Кой беше на борда на „Ворга“? Кой летеше с теб? Искам да зная кои са офицерите и екипажът. Кой беше командирът?

— Не! — викаше Форест — Не!

Фойл държеше пачка банкноти пред истеричното лице на мъжа.

— Ще ти платя за информацията. Петдесет хиляди. Ще имаш аналог за остатъка от живота си. Кой даде заповедта да ме оставите да умра, Форест? Кой?

Мъжът удари банкнотите от ръката на Фойл, изправи се и се затича надолу по плажа Фойл го настигна и го събори на ръба на вълнолома, Форест падна с главата напред, с лице във водата, Фойл го задържа така.

— Кой беше командир на „Ворга“, Форест? Кой даде заповедта?

— Ще го удавиш! — извика Робин.

— Нека страда малко. Във вода е по-лесно, отколкото във вакуум. Аз страдах шест месеца. Кой даде заповедта, Форест?

Мъжът започна да изпуска мехурчета и да се задушава. Фойл повдигна главата му извън водата.

— Какъв си ти? Лоялен? Глупав? Изплашен? Човек като теб щеше да се продаде за пет хиляди. Аз ти предлагам петдесет. Петдесет хиляди за информация или ти, кучи сине, ще умреш от бавна и жестока смърт.

Татуировката отново се появи на лицето на Фойл Той натисна главата на Форест обратно във водата и задържа съпротивляващия се мъж. Робин се опита да го измъкне.

— Ще го убиеш!

Фойл обърна ужасяващото си лице към Робин.

— Махни си ръцете от мен, кучка такава! Кой беше на борда с теб, Форест? Кой даде заповедта? Защо? Форест извъртя главата си вън от водата.

— Бяхме дванадесет души на „Ворга“ — извика той. — Иисусе, спаси ме! Бяхме аз и Кемп…

Той потръпна спазматично и увисна. Фойл извади тялото му на вълнолома.

— Продължавай. Ти и кой? Кемп? Кой друг? Говори. Нямаше никакъв отговор. Фойл разгледа тялото.

— Мъртъв — изръмжа той.

— О, Боже мой! Боже мой!

— Един изстрел напразно. Точно когато се разприказва. Какъв проклет край.

Той пое дълбоко въздух и се отпусна. Татуировката изчезна от лицето му. Нагласи часовника си да отговаря на времето на сто и двадесет градуса източна дължина.

— В Шанхай е почти полунощ. Да вървим. Може би ще имаме по-добър късмет със Сергей Орел, помощник на корабния лекар на „Ворга“. Успокой се малко. Това бе само едно убийство. Тръгвай, момиче. Джонтирай!

Робин ахна. Той видя, че тя недоверчиво гледаше през рамото му. Фойл се обърна. Пламтяща фигура се мержелееше на плажа — едър мъж с горящи дрехи и ужасно татуирано лице. Това бе самият той.

— Христе! — възкликна Фойл. Той направи крачка напред към горящия образ, който внезапно изчезна.

Фойл се обърна към Робин, смъртноблед и треперещ.

— Видя ли това?

— Да.

— Какво беше то?

— Ти.

— За Бога! Аз? Как е възможно това? Как…

— Това беше ти.

— Но… — той се запъна. Напрежението и усилията да се владее го бяха изтощили. — Дали не беше илюзия? Халюцинация?

— Не зная. Аз също го видях.

— Христос, всемогъщи! Да видиш самия себе си… лице в лице… Дрехите горяха. Ти видя ли това? Какво беше това, в името на Бога?

— Беше Гъли Фойл — каза Робин, — горящ в ада.

— Добре — избухна ядосано Фойл. — Това бях аз в ада, но аз все още съм тук и продължавам. Ако изгоря в ада, и „Ворга“ ще изгори заедно с мен — той събра дланите, възвръщайки си самообладанието и намеренията. — Аз продължавам да търся, за Бога! Шанхай е на ред. Джонтирай!