Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (18)

Седемнадесета глава

Сейнт Джеймс и Линли последваха ръждивия остин на рибаря с ленд роувъра на имението, фаровете им осветяваха пораженията, направени от все още продължаващата буря. По пътя лежаха току-що изпочупени рододендрони, а около тях имаше килим от пурпурни цветове, които колите мачкаха под колелата си. Голям клон, отчупен от един чинар, почти препречваше шосето. Листа и клончета фучаха във всички посоки, а страшните пориви на вятъра вдигаха камъчета от алеята и ги запращаха като куршуми към колите. В къщичката на управителя капаците на прозорците се тръшкаха ядно в каменните стени. Водата се стичаше по стрехите и надолу по улуците. Пълзящите рози, изтръгнати от решетките, лежаха на подгизнали купчини по плочите и земята.

Линли натисна спирачките на роувъра. Марк Пенелин изхвръкна навън и дойде при тях. Застанала на вратата, Нанси Камбри ги наблюдаваше с притиснат до гърдите шал, а роклята плющеше по краката й. Извика им нещо, но вятърът отнесе думите й. Линли свали стъклото си с няколко сантиметра, докато Марк се качваше в колата.

— Някаква вест от Питър? — Нанси хвана входната врата, когато вятърът се блъсна в стената. Зад гласа й прозвуча тихият, слаб хленч на бебето. — Мога ли да направя нещо?

— Стой на телефона — извика й той в отговор. — Може да се наложи да отидеш у дома. При майка.

Тя кимна, махна им и затръшна вратата. Линли включи на скорост. Излязоха на алеята, като минаха през локва и купчина кал.

— На Криба Хед ли е? — попита Марк Пенелин. Косата му беше пригладена назад, подгизнала от дъжда.

— Според това, което засега знаем — отговори Линли. — Какво ти се е случило?

Марк докосна плахо прясната лепенка над дясната си вежда. Опакото на ръката и кокалчетата на пръстите му бяха ожулени. Той поклати скромно глава:

— Опитвах се да затворя капаците, за да спре бебето да плаче. Едва не се изтърсих навън. — След това вдигна яката на мушамата си и я закопча догоре. — Сигурни ли сте, че е „Дейз“?

— Така изглежда.

— И няма никаква вест от Питър?

— Никаква.

— Проклет глупак!

Марк извади пакет цигари и предложи на Линли и Сейнт Джеймс. Когато те отказаха, си запали една, но попуши само минута и я загаси.

— Не си ли виждал Питър? — попита Линли.

— Не и от петък следобед. В заливчето.

Сейнт Джеймс погледна младежа през рамо.

— Питър каза, че тогава не те е виждал.

Марк повдигна едната си вежда, трепна и докосна лепенката.

— Видя ме — отговори той и прибави с предпазлив поглед към Линли. — Може да е забравил.

Роувърът пълзеше след остина по тясната алея. Освен фаровете на колите и прозорците на къщурките, проблясващи от време на време, цареше абсолютна тъмнина. Това, заедно с бурята, правеше напредването бавно. Пътят беше покрит с вода. Живият плет се накланяше опасно към колата, фаровете осветяваха проливния дъжд. Тъй като спираха на два пъти, за да изчистват препречилите пътя боклуци, им отне петдесет минути да преминат разстояние, което при нормални условия щяха да вземат за четвърт час.

Когато излязоха от Трийн, заподскачаха по неравния път към Криба Хед и спряха колата на около двадесет метра от пътеката, която водеше към залива Пенбърт. Марк подаде от задната седалка една рибарска мушама на Линли и той я навлече върху вехтия си сив пуловер.

— По-добре чакай тук, Сейнт Джеймс! — Даже и в тясното пространство на колата на Линли му се наложи да повиши глас, за да бъде чут над вятъра и рева на прибоя долу на брега. Роувърът се залюля коварно като детска играчка. — Пътят е труден!

— Ще вървя с вас, докъдето мога!

Линли кимна и отвори вратата. Тримата излязоха в бурята. Сейнт Джеймс откри, че трябва да употреби цялата си тежест, за да затвори вратата, след като Марк Пенелин изскочи навън.

— Божичко! — извика последният. — Ама че вятър!

След това отиде при Линли, за да извадят въжетата, спасителните ризи и поясите от багажника.

Пред тях рибарят беше оставил фаровете на колата си запалени и те осветяваха разстоянието до скалата. В дъгата от светлина се изливаха плътни пелени дъжд, накланяни от ревящия вятър. Рибарят тръгна с мъка през бурените, които залепваха към панталоните му. Носеше навито въже.

— Долу е, в заливчето! — извика им той през рамо, когато го наближиха. — На няма и петдесет метра от брега. С носа към северозапад на скалите. Лошото е, че повечето от мачтата и въжетата ги няма.

Наведени към вятъра, който бе не толкова яростен, колкото леденостуден, сякаш черпеше вдъхновение от арктическа буря, тръгнаха с мъка към ръба на скалата. Там тясната пътека, станала хлъзгава и опасна от водата, се спускаше стръмно към заливчето Пенбърт, където от малките гранитни къщички досами водата проблясваха светлини, фенерчета подскачаха и блещукаха до прибоя, където някои от местните, достатъчно смели, за да се опълчат срещу бурята, гледаха как потрошеният платноход се разпада на части. Нямаше начин да се стигне до него. Даже и някоя малка лодка да успееше да се справи с прибоя, рифът, който сега съсипваше „Дейз“, щеше да направи същото и с другия съд. Освен това водените от бурята вълни им пречеха, като се удряха в естествения хребет от гранит и изпращаха ята от пръски високо във въздуха.

— Няма да мога да се справя, Томи! — изкрещя Сейнт Джеймс, след като погледна пътеката. — Ще трябва да почакам тук!

Линли вдигна ръка, кимна и започна да се спуска. Другите го последваха, като избираха пътя си между големите камъни и търсеха къде да се хванат или стъпят на оголената скала. Сейнт Джеймс ги гледа, докато изчезнаха в участък дълбока сянка, след това се обърна и борейки се с вятъра и дъжда, се върна до колата. Чувстваше се изтощен от калта по обувките си и бурените, които се заплитаха в петата на протезата му. Когато стигна до роувъра, вече беше останал без дъх. Той отвори вратата и се качи вътре.

Вече защитен от бурята, съблече неудобната мушама и подгизналия пуловер и изтръска дъжда от косата си. Потрепери от студ и му се прииска да има сухи дрехи. После се сети за думите на рибаря. Отначало му се бе сторило, че не го е чул правилно. С носа към северозапад на скалата. Сигурно имаше грешка. Само че един корнуолски рибар знаеше посоките, а и краткият поглед, който Сейнт Джеймс бе хвърлил към платнохода, потвърждаваше този факт. Така че нямаше грешка. При това положение или платноходът изобщо не беше „Дейз“, или трябваше да преразгледат теориите си.

Изминаха почти тридесет минути, преди Линли да се върне, следван от Марк. Рибарят вървеше на известно разстояние след тях. Прегърбени от дъжда, те разговаряха няколко минути до остина, като рибарят жестикулираше с ръце. Линли кимна веднъж и присви очи към югозапад. Накрая извика нещо и тръгна през калта и бурените към роувъра. Марк Пенелин го последва. Прибраха отново принадлежностите в багажника и по-скоро паднаха, отколкото се качиха в колата. Бяха мокри до кости.

— Съсипана е. — Линли се задъхваше като бегач на дълги разстояния. — Още час и от нея няма да остане нищо.

— „Дейз“ ли е?

— Без съмнение.

Пред тях остинът изрева, даде на заден, обърна и ги остави на върха на скалата. Линли се втренчи в тъмнината, оставена след другата кола. Дъждът трополеше по предното стъкло.

— Казаха ли ти нещо?

— Твърде малко. По смрачаване видели лодката да влиза. Очевидно глупакът се опитвал да мине през скалите в заливчето, за да се спаси от най-високата точка на прилива, както и останалите.

— Някой видял ли я е да се удря?

— Петима мъже работели на кабестана^[1]. Когато видели какво става, събрали хората и отишли да видят какво може да се направи. Все пак са рибари. Не биха оставили никой да потъне, без да се опитат някак да му помогнат. Но когато най-сетне успели да огледат добре лодката, на палубата й нямало никой.

— Как е възможно?

Сейнт Джеймс съжали за импулсивния въпрос още в момента, в който го зададе. Имаше две обяснения и той ги разбра още преди Линли и Марк да ги изразят с думи.

— В такова време човек може да бъде пометен извън борда — каза Марк. — Ако не внимава, ако не е сложил спасително въже, ако не знае какво прави…

— Питър е знаел какво прави — прекъсна го Линли.

— Понякога хората се паникьосват, Томи — каза Сейнт Джеймс.

Линли не отговори веднага, сякаш обмисляше този вариант. Погледна над Сейнт Джеймс към подгизналата пътека, която водеше към заливчето. От косата по челото му на криви струйки се стичаше вода. Той я избърса.

— Може да е слязъл долу. Може още да е долу. Може и двамата да са там.

Сейнт Джеймс си помисли, че предположението не е абсолютно несъстоятелно и съвпада доста добре със сегашното положение на „Дейз“. Ако поначало Питър бе употребил наркотици, взимайки решението да изкара платнохода — което ясно се доказваше от факта, че го беше направил пред лицето на наближаващата буря, — разумът му със сигурност щеше да бъде замъглен. Вероятно ефектът от кокаина го бе накарал да се чувства недосегаем, по-могъщ от природните стихии и в пълен контрол. Самата буря сигурно не му бе изглеждала като очевидна, предстояща опасност, а като източник на вълнение, на крайна нирвана.

От друга страна, вземането на лодката можеше да бъде изтълкувано като последна, отчаяна стъпка. Ако Питър бе имал нужда да избяга, за да не отговаря на въпроси за Мик Камбри и Джъстин Брук, може да бе видял в морето най-добрия път за бягство. По суша можеше да го забележат. Нямаше превоз. Щеше да му се наложи да хване стоп. А който и да ги вземеше със Саша, със сигурност щеше да си ги спомни, когато — и ако — полицията започнеше да разпитва. Питър бе достатъчно умен, за да знае това.

И все пак всичко в положението и разрушението на лодката предполагаше нещо друго, а не бягство.

Линли включи двигателя. Колата забръмча.

— Утре ще събера група — каза той. — Ще се наложи да огледаме за следи от тях.

Майка му ги посрещна в северозападния коридор, където закачаха капещите си мушами и пуловери. Отначало не им каза нищо, само притисна ръка с дланта навън между гърдите си, сякаш по този начин можеше да се защити от предстоящия удар. С другата стискаше наметалото — дълъг шал от мека вълна в червено и черно, който никак не подхождаше с цвета на кожата, косата и роклята й. Очевидно го използваше повече за сигурност, отколкото за топлина, защото материята бе тънка и — дали от студ или от страх — тялото й трепереше под нея. Беше много бледа и Линли за пръв път си помисли, че майка му изглежда напълно като на петдесет и шестте си години.

— Сервирах ви кафе в дневната — каза тя.

Линли видя как Сейнт Джеймс поглежда първо него, после майка му. Познаваше приятеля си достатъчно добре, за да разбере решението му. Беше време да каже на майка си най-лошото за Питър. Трябваше да я подготви за това, което можеше да я сполети през следващите няколко дни, каквото и да бе то. А той не можеше да го направи в присъствието на Сейнт Джеймс, независимо колко копнееше в такъв момент да има приятел до себе си.

— Иска ми се да видя как е Сидни — каза Сейнт Джеймс. — Ще сляза по-късно.

Северозападното стълбище беше наблизо, зад ъгъла до оръжейната, и Саймън изчезна в тази посока. Когато остана насаме с майка си, Линли не знаеше какво да каже. Подобно на услужлив гост, се задоволи с:

— Добре ще ми дойде едно кафе. Благодаря.

Майка му тръгна пред него. Забеляза я как върви — с вдигната глава и изправени рамене. Разбра скритото значение на позата й. Ако някой — Ходж, готвачът или някоя от дневните прислужници — ги видеше, тя нямаше с нищо да им покаже вътрешните си тревоги. Управителят на имението й бе арестуван за убийство; един от гостите бе загинал през нощта; най-малкото й дете беше изчезнало, а средното бе мъж, с когото не бе говорила като с близък човек повече от петнадесет години. Но дори това да я тревожеше, никой нямаше да го види. Ако зад покритата със зелено сукно врата се мътеха клюки, те нямаше да бъдат за многобройните начини, по които Божието наказание най-сетне постигаше вдовстващата графиня Ашъртън.

Тръгнаха по коридора, който минаваше по цялата дължина на къщата. В източната й част вратата на дневната беше затворена. Когато лейди Ашъртън я отвори, единственият й обитател се изправи и загаси цигарата си в пепелника.

— Открихте ли нещо? — попита Родерик Тренъроу. Линли се поколеба на вратата. Изведнъж усети, че дрехите му са мокри. Големи продълговати петна влага караха панталоните му да прилепват и да го дращят по краката. Ризата се беше залепила за гърдите и ръцете му, а влажната яка го притискаше по врата. Дори и чорапите му бяха подгизнали. Макар в заливчето Пенбъртда носеше гумени ботуши, ги бе махнал в колата и след като паркира в двора при завръщането им, стъпи в една доста голяма локва.

Затова му се искаше да излезе. Искаше да си смени дрехите. Но вместо това си наложи да пристъпи напред и да отиде до количката от вито дърво до бюрото на майка си. На нея имаше каничка с кафе.

— Томи? — каза майка му и седна на най-неудобния стол в стаята.

Линли занесе кафето си до канапето. Тренъроу остана на мястото си до камината. В нея гореше огън, но топлината не успяваше да проникне през лепкавата тежест на мокрите дрехи на Линли. Той погледна Тренъроу, кимна, за да покаже, че е чул въпроса, но не отговори нищо. Искаше другият да си отиде. Не можеше да си представи, че ще води разговор за Питър пред него. И все пак знаеше, че всяка молба да остане насаме с майка си ще бъде разбрана погрешно и от двамата. Очевидно, както и предишната вечер, Тренъроу бе тук по нейна повеля. Това не бе нормално посещение, предназначено да доведе до прелъстяване, и загрижеността по лицето на Тренъроу, когато погледна лейди Ашъртън, свидетелстваше за това.

Очевидно Линли нямаше да има друг избор. Той потърка челото си и отметна назад влажната коса.

— На лодката нямаше никой — рече той. — Поне не видяхме. Може да са били долу.

— Извикан ли е някой?

— Искаш да кажеш спасителната лодка? — Той поклати глава. — Разбиваше се твърде бързо. Докато стигнеха до нея, вече нямаше да я има.

— Мислиш ли, че е пометен извън борда?

Говореха за нейното дете, но все едно че обсъждаха повторното засаждане на градината, което трябваше да се направи след бурята. Томас се възхити на спокойствието й. Но то се запази само до отговора му:

— Няма как да разберем. Може да е долу със Саша. Може и двамата да са били пометени извън борда. Не можем да разберем нищо, докато не открием труповете. И дори тогава, ако са понесли достатъчно увреждания, можем да си останем само с предположения и нищо повече.

При тези думи тя наведе глава и затвори очи. Линли зачака Тренъроу да прекоси стаята и да отиде при нея. Усещаше нуждата му да го направи. Тя пращеше във въздуха като електрически ток. Но Тренъроу не се помръдна.

— Не се измъчвай — каза той. — Не знаем нищичко. Дори не знаем дали Питър е взел лодката. Дороти, моля те! Чуй ме!

Линли осъзна с болка, която го връхлетя внезапно и след това стихна, че Тренъроу беше единственият, който използваше истинското име на майка му.

— Знаеш, че той е взел лодката — рече тя. — Всички знаем защо. Но аз пренебрегвах всеки признак, нали? Лежа в клиники и беше подлаган на лечение. Вече станаха четири клиники, а на мен ми се искаше да вярвам, че е приключил с дрогата. Но не е. Разбрах това още в петък сутринта, когато го видях. Само че не можех да понеса да се изправя пред поредния му цикъл на пристрастеност, затова просто го пренебрегнах. Дори започнах да се моля той сам да намери пътя си, тъй като аз вече не знаех как да му помогна. Никога не съм знаела. О, Роди…

Ако не беше изрекла името му, Тренъроу вероятно щеше да остане на разстояние, но сега отиде при нея, докосна я по лицето и косата и отново изрече името й. Тя го прегърна.

Линли извърна поглед. Мускулите го боляха. Костите му тежаха като оловни.

— Не разбирам! — казваше в този момент лейди Ашъртън. — Независимо какво е мислил да прави, като вземе лодката, е щял да види какво е времето. Щял е да разбере, че е опасно. Не може да е бил чак толкова отчаян! — След това се отблъсна леко от Тренъроу. — Томи?

— Не знам — отвърна Линли с напълно овладян глас.

Майка му стана и се приближи до канапето.

— Има и още нещо, нали? Нещо, което не си ми казал. Не, Роди! — Това вече беше към Тренъроу, който понечи да се приближи до нея. — Добре съм. Кажи ми какво има, Томи! Кажи ми това, което не си искал да зная. Снощи ти се кара с него. Чухте. Знаеш това. Но има и още нещо, нали? Кажи ми!

Линли вдигна поглед към нея. Лицето й отново бе станало забележително спокойно, сякаш бе успяла да намери и използва нов източник на сили. Той сведе очи към чашката с кафето и затопли дланта си в нея.

— Питър е бил в къщичката на Мик Камбри след посещението на Джон Пенелин в петък вечерта. По-късно Мик е загинал. Джъстин ми каза това снощи, след като арестуваха Джон. И след това — отново я погледна — Джъстин умря.

Докато говореше, устните й се разтвориха, но лицето й остана безизразно.

— Не може да мислиш, че брат ти…

— Не знам какво да мисля — каза пресипнало той. — За бога, кажи ми какво да мисля, моля те! Мик е мъртъв! Джъстин е мъртъв! Питър изчезна! Е, какво да мисля след всичко това?

Тренъроу направи крачка напред, сякаш с намерението да отклони силата на думите му. Но едновременно с него лейди Ашъртън направи същото. Тя отиде при сина си на канапето, прегърна го през раменете, притисна буза до неговата и докосна с устни мократа му коса.

— Миличък мой Томи — промълви тя. — Мили, мили мой! Защо, за бога, си мислиш, че трябва да понесеш всичко сам?

Докосваше го за пръв път от десетилетие.