Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (5)

Четвърта глава

Нанси Камбри влачеше крака по покритата с чакъл алея, която лъкатушеше от дома на управителя на Хауенстоу към голямата къща, и вдигаше облачета прах. Лятото бе необичайно сухо. Листата на рододендроните покрай алеята бяха покрити със сивкав прах, а дърветата горе като че ли не успяваха да правят сянка, за да спрат тежкия, сух въздух под клоните си. Извън тях вятърът духаше от Гуеннап Хед към Маунт Бей и Атлантика, но там, където вървеше Нанси, въздухът бе мъртвешки неподвижен и миришеше на шума, изпепелена от слънцето.

Помисли си, че може би тежестта, която притиска неприятно дробовете й, изобщо не е породена от въздуха, а от страха. Беше си обещала, че ще поговори с лорд Ашъртън още при първото от редките му посещения в Корнуол. И сега той беше дошъл.

Прокара пръсти през косата си. Беше отпусната, с нацъфтели краища. През последните няколко месеца я носеше вързана на тила с прост ластик, по днес я беше измила и оставила да изсъхне свободно. Прическата беше права и проста, с грубо подрязана около лицето и раменете й коса. Не беше хубава. Знаеше, че косата й не изглежда добре, че я прави грозновата, макар някога да бе представлявала за нея източник на срамежлива гордост.

„Как блести косата ти, Нанси.“ Да, как блестеше някога.

Гласовете я накараха да се спре. Примижа с късогледите си очи, за да види през дърветата. Неясни фигури се движеха около една маса на моравата, където старият дъб хвърляше достатъчно сянка. Там работеха две от дневните прислужници на Хауенстоу.

Нанси разпозна гласовете им. Бяха на момичета, които познаваше още от детството си; познати, които никога не й бяха станали приятелки. Те принадлежаха към частта от човечеството, живееща зад бариерата, която Нанси бе поставила между себе си и останалите от имението, преграждайки се успешно както от децата Линли, така и от децата на наемателите, фермерите, дневните работници и слугите.

„Ничията Нанси“, така бе нарекла себе си и животът й представляваше низ от усилия да изнамери единственото място, което да бъде неин дом. Вече го имаше. В най-добрия случай можеше да се нарече незначително, но решително бе нейно собствено — свят, ограничен между петмесечната й дъщеря, Гъл Котидж и Мик.

Мик. Майкъл Камбри. Университетски възпитаник. Журналист, пътувал по целия свят. Човек с идеи. И съпруг на Нанси.

Пожела го още от първия път. Чувстваше жажда да се наслаждава на чара му, да се опива от външността му, да слуша разговорите и непринудения му смях, да усеща погледа му и да се надява, че тя е причината за неговото оживление. Така че когато отиде на седмичното си посещение, във вестника на баща му, за да провери счетоводството, което им водеше от две години, и намери Мик на мястото на стария Камбри, прие с удоволствие поканата му да остане да си побъбрят.

Той обичаше да говори. Тя обичаше да слуша. Все пак, тъй като нейното участие се състоеше в твърде малко — само във възхищението й, колко просто бе да достигне до заключението, че по някакъв начин трябва да допринесе още за връзката им. И го стори — на дюшека в старата мелница на Хауенстоу, където целия април правиха любов, зачевайки януарското бебе.

Тогава почти не помисли как ще се промени животът й. А още по-малко помисли как може да се промени самият Мик. Съществуваше само моментът, само усещанията. Ръцете и устните му; коравото му мъжествено тяло, настоятелно и жадно; лекият солен вкус на кожата му; стоновете, когато я обладаваше. Мисълта, че я желае, заглушаваше всякакви размисли върху възможните последствия. Те бяха несъществени.

И колко различно бе сега.

— Можем ли да поговорим за това, Родерик? — чула бе да казва Мик. — Като се има предвид сегашното ни положение с парите, никак не ми се иска да взимаш такова решение. Хайде да поговорим, когато се върна от Лондон.

Послуша, засмя се веднъж, остави слушалката и се обърна. Видя я как отстъпва към стената, изчервена подслушвачка, но не забеляза присъствието й. Просто я пренебрегна и се върна към работата си, докато Моли плачеше в спалнята на горния етаж.

Мик натисна няколко клавиша на новия си компютър, промърмори нещо, вдигна упътването и прочете няколко страници. Нанси не прекоси стаята, за да поговори с него, само закърши ръце.

„Като се има предвид сегашното ни положение с парите…“ Гъл Котидж не беше тяхна. Живееха в нея под наем, който плащаха всеки месец. Но парите не стигаха. Мик харчеше твърде небрежно. Не бяха плащали последните два наема. Ако сега доктор Тренъроу бе решил да вдигне наема и ако повишението се прибавеше към това, което вече дължаха, щяха да потънат. Къде, за бога, щяха да отидат тогава? Със сигурност не в Хауенстоу, където да живеят по милост и баща й да ги гледа ядосано всеки ден.

— Покривката има дупка, Мери. Носиш ли друга?

— Не. Сложи отгоре й една чиния.

— Че кой ще иска да седи клекнал по средата на масата, Мер?

Към Нанси се понесе смях, докато дневните прислужнички изтърсваха снежнобялата покривка. Тя се изду в ръцете им, прихваната от внезапен порив на вятъра, който успя да намери пътя си през преградата от дървета. Нанси вдигна лице към него, но той понесе малко мъртви листа и прах и ги запрати към нея. В устата й заскърца ситен пясък.

Вдигна ръка, за да избърше лицето си, но усилието изпи всичките й сили. Тя въздъхна и продължи да влачи крака към къщата.

Разбира се, едно беше да говори за любов и брак в Лондон, а съвсем друго — да почувства пълната гама скрити значения зад тези тъй лесно изречени думи, когато ги видя да се простират пред нея в Корнуол. При слизането си от лимузината, която ги беше посрещнала на временното летище „Лендс Енд“, Дебора вече се чувстваше силно замаяна. Стомахът й вреше.

Тъй като никога не бе виждала Линли другояче, освен в собствените му среда и условия, никога не се беше замисляла какво ще бъде да се омъжи в неговото семейство. Разбира се, знаеше, че е граф. Беше се возила в неговото бентли, ходила в лондонската му къща, дори виждала камериера му. Беше яла от порцелана му, пила от кристалните му чаши и го виждала как се облича в ушити по поръчка дрехи. Но това някак попадаше в категорията поведение, която за удобство бе нарекла „начинът, по който живее Томи“.

Тези неща изобщо не бяха повлиявали върху живота й. Все пак, когато зърна Хауенстоу от въздуха, докато Линли правеше два кръга със самолета над имението, Дебора усети първия признак, че на живота й, какъвто го бе познавала през последните двадесет и една години, му предстои потенциална — и радикална — промяна.

Къщата представляваше огромна якобинска сграда, построена във формата на странно Е, на което липсваше средната чертичка. Голямото второстепенно крило вървеше в обратна на западното посока, а на североизток, точно под гръбнака й, имаше църква. Отвъд къщата бяха разпръснати външни постройки и конюшни, а зад тях, по посока на морето, се простираше паркът на Хауенстоу. Между чинарите, които растяха в изобилие, защитени с естествен склон от понякога капризното югозападно време, пасяха крави. Изкусно построена стена определяше точно границата на имението, но не и границите на имотите на Ашъртънови, за които Дебора знаеше, че се състоят от мандри, обработваеми земи и изоставени мини, някога снабдявали околността с калай.

Изправена пред конкретната, неопровержима реалност — дома на Томи, вече не илюзорен фон на домашните приеми по уикендите, които от толкова години беше чувала Сейнт Джеймс и лейди Хелън да обсъждат, — в съзнанието й се появи неприятна представа за самата нея. Дебора Котър, дъщерята на един слуга, която щастливо нахълтваше в живота на имението, сякаш то бе Мандърлей^[1], а Макс де Уинтър седеше умислен някъде между стените му и чакаше да бъде подмладен от любовта на една простичка жена. Това едва ли бе по нейната част.

„Какво, за бога, правя тук?“ Цялата тази ситуация й се струваше като сън, изпълнен с химерични елементи. Полетът със самолета, първият поглед към Хауенстоу, лимузината и униформеният шофьор, които ги чакаха на временното летище. Дори и сърдечният поздрав на лейди Хелън към този човек: „Джаспър, боже мой! Истинско произведение на шивашкото изкуство! Последния път, когато те видях, дори не си беше направил труда да се обръснеш“ — не успя да разпръсне безпокойството на Дебора.

Поне по пътя към Хауенстоу от нея не се очакваше нищо, освен да се възхищава на Корнуол, и тя го направи. Минаваха през дивата му част, състояща се от пусти места; каменни склонове и покрити с пясък заливчета, чиито скрити пещери дълго време бяха служили за тайни складове на контрабандистите; внезапни гъсти гори, където земята се спускаше в клисури, и навсякъде туфи от змийско мляко, мак и зимзелен, избуяли покрай тесните пътища.

Главната алея към Хауенстоу започваше от един от тях. Над нея имаше балдахин от чинари, а от двете й страни растяха рододендрони. Тя заобикаляше дома на управителя и парка, минаваше под покритата с орнаменти портиерска къщичка от времето на Тюдоритс, покрай една розова градина и свършваше пред масивната входна врата, над която в герба на Ашъртънови хрътка и лъв водеха величествена битка.

Слязоха от колата с обичайната за пристигане суетня. Дебора удостои сградата с един-единствен мимолетен поглед. Изглеждаше пуста. Прииска й се наистина да е така.

— А, ето я и майка — рече Линли.

Дебора се обърна и го видя да гледа не към входната врата, където беше очаквала да стои една изключително добре облечена графиня Ашъртън с вяло протегната бяла ръка, а към югозападния ъгъл на къщата, където висока слаба жена крачеше към тях през храсталака.

Дебора се слиса от вида й. Лейди Ашъртън носеше стар екип за тенис, а на раменете й беше метната избеляла синя хавлиена кърпа, с която бършеше енергично потта от лицето, ръцете и шията си. По петите й подскачаха три огромни хрътки и младо, дългуресто ловджийско куче. Тя се спря, измъкна топката за тенис от устата на едното и я хвърли ловко до другия край на градината. Засмя се, когато кучетата хукнаха като луди след нея, погледа ги малко и продължи към групата до входната врата.

— Томи — рече приятно тя, — прическата ти е по-различна, нали? Харесва ми. Много.

Не го докосна. Вместо това прегърна лейди Хелън и Сейнт Джеймс, обърна се към Дебора и продължи да говори, като гледаше тъжно екипа си:

— Прости ми за външния вид, Дебора. Невинаги посрещам гостите си толкова зле облечена, но, честно казано, съм мързелива и ако не си правя упражненията в един и същи час всеки ден, постоянно си намирам извинения да ги пропусна. Моля те, не ми казвай, че си някоя от онези маниачки на тема здраве, които тичат всяка сутрин призори!

Това със сигурност не приличаше на „добре дошла в нашето семейство“, но пък не беше и хитрият поздрав, който да смесва необходимата учтивост с недвусмислено неодобрение. Дебора не беше сигурна как да го разбира.

Лейди Ашъртън просто се усмихна, стисна ръката на Дебора и се обърна към баща й, сякаш усещаше това и искаше първите моменти да преминат колкото може по-гладко. По време на целия този разговор Котър бе стоял отстрани. По лицето му бяха избили капки пот от горещината. По някакъв начин успяваше да изглежда така, сякаш дрехите му са ушити за човек с няколко сантиметра по-висок и доста по-тежък от него.

— Господин Котър — каза лейди Ашъртън. — Мога ли да ви наричам Джоузеф? Ужасно се радвам, че с Дебора ще станете част от нашето семейство.

Значи това беше стандартният поздрав. Лейди Ашъртън мъдро го беше запазила за човека, за когото интуитивно беше усетила, че има най-голяма нужда да го чуе.

— Благодаря ви, милейди — отвърна Котър и стисна ръце зад гърба си, сякаш се страхуваше, че едната от тях може да подскочи и започне да разтърсва тази на лейди Ашъртън по собствена воля.

По лицето на лейди Ашъртън се появи крива усмивка, същата като на Томи.

— Всъщност се казвам Дороти, макар по неизвестни причини семейството и приятелите ми да ме наричат Дейз. Предполагам, че е по-добро от Диз, защото това напомня на „зашеметена“^[2], а се страхувам, че трябва да тегля чертата пред него, защото се намира в опасна близост до описанието на истинския ми характер.

Котър изглеждаше направо слисан от тази явна покана да нарича вдовицата на един граф на малко име. Все пак, след като помисли малко, той кимна рязко и отговори:

— Нека да бъде Дейз.

— Добре — отговори лейди Ашъртън. — Прекрасно! Времето този уикенд ще бъде хубаво. Беше малко горещо, разбира се — днес е доста топло, нали?, — но очаквам следобед да задуха ветрец. Между другото Сидни вече пристигна. Довела е със себе си един интересен младеж. Доста мургав и меланхоличен.

— Брук? — попита остро Сейнт Джеймс. Не изглеждаше особено очарован.

— Да, Джъстин Брук. Познаваш ли го, Саймън?

— Доста по-добре, отколкото би искал, ако трябва да говорим честно — отвърна лейди Хелън. — Но обещава да се държи прилично, нали, Саймън, скъпи? Никаква отрова в кашата. Никакви дуели призори. Никакви свади в дневната. Само безкрайна учтивост в продължение на седемдесет и два часа. Какво идеално, зъбоскърцащо блаженство.

— Ще се наслаждавам на всеки миг — рече Сейнт Джеймс.

Лейди Ашъртън се засмя:

— Разбира се, че ще се наслаждаваш. Кой домашен прием би могъл да бъде съвършен без малки гадни тайнички и гняв, който всеки момент може да избухне? Това отново ме кара да се чувствам като девойка. — Тя хвана Котър за ръката и го поведе към къщата. — Позволи ми да ти покажа нещо, с което ужасно се гордея, Джоузеф — чуха я да казва, докато посочваше изкусната мозайка в антрето. — Това е било направено точно след големия пожар през 1849 година от местни работници. А сега може и за момент да не повярваш, но легендата разправя, че пожарът…

Гласът й заглъхна. След малко звънна смехът на Котър.

Вренето в стомаха на Дебора понамаля. По мускулите й се разля облекчение, сякаш се отпусна някаква пружина. Едва сега осъзна колко се е притеснявала за първата среща на родителите им. Можеше да се окаже истинска катастрофа, ако майката на Томи не беше от хората, които помитаха стеснителността на непознатите с няколко добри думи.

„Чудесна е.“ Дебора почувства нуждата да го каже някому гласно и без да помисли, се обърна към Сейнт Джеймс.

На лицето му беше изписано одобрение. Бръчиците около очите му станаха още по-дълбоки и той й се усмихна за момент.

— Добре дошла в Хауенстоу, Деб, скъпа.

Линли я прегърна през раменете и я поведе към къщата, където високият таван и покритият с мозайка под поддържаха въздуха хладен и влажен — в освежаващ контраст след горещината навън.

Намериха лейди Ашъртън и Котър в голямата зала вдясно от входа. Стаята беше дълга, с впечатляваща камина, на чийто комин от нешлифован гранит имаше глава на газела. Гипсови орнаменти украсяваха тавана, а стените бяха облицовани с ламперия. По тях висяха портрети в цял ръст на лордовете и лейди Ашъртън — представители на всички поколения, които гледаха към своите потомци във всевъзможни пози и облекла.

Дебора се поспря пред един портрет от осемнадесети век. На него имаше мъж в кремави бричове и червено сако, облегнат на полусчупена урна, с камшик за езда в ръка и шпаньол в краката.

— Боже господи, Томи! Та той съвсем прилича на теб!

— Със сигурност Томи би изглеждал точно така, ако успея да го придумам да носи такива прелестни панталони — забеляза лейди Хелън.

Дебора усети как ръката на Линли се стяга около раменете й. Отначало си помисли, че това е свързано със смеха, който последва думите на лейди Хелън, но след това видя, че в северния край на залата се е отворила една врата и към тях върви висок бос младеж в протрити дънки. Следваше го момиче с хлътнали бузи. Тя също беше боса.

Дебора реши, че това сигурно е Питър. Ако не се смяташе мършавият му вид, той имаше същите руса коса, кафяви очи, фини скули, нос и брадичка като на много от портретите по стените. Все пак, за разлика от предшествениците си, Питър Линли носеше обица на едното си ухо — свастика, която висеше от тънка златна верижка и стигаше до рамото му.

— Питър, не си ли в Оксфорд?

Линли зададе въпроса съвсем гладко — демонстрация на добро възпитание пред гостите, — но Дебора усети напрежението в мускулите му.

Питър му се усмихна, сви рамене и каза:

— Дойдохме малко на слънце и открихме, че и ти си имал същата идея. Сега остава само да си дойде и Джуди, за да се получи истинско семейно събиране, нали? — После кимна на Сейнт Джеймс и лейди Хелън и притегли приятелката си напред, като въртеше между пръстите си халката, която придържаше обицата за ухото му. С жест, подобен на този на Линли, той сложи ръка на раменете й.

— Това е Саша. — Тя го прегърна през кръста. Пръстите й се плъзнаха под мръсната му тениска и се напъхаха в дънките. — Саша Нифърд. — И без да дочака брат си да представи Дебора по подобен начин, Питър кимна към нея: — А това е бъдещата ти невяста, предполагам. Винаги си имал отличен вкус за жените. Все пак през годините сме те виждали често да го проявяваш.

Лейди Ашъртън пристъпи напред, погледна от единия си син към другия и протегна ръка, сякаш искаше по някакъв начин да ги обедини.

— Бях толкова изненадана, когато Ходж ми каза, че Питър и Саша са пристигнали. И след това си помислих колко е хубаво Питър да е тук за годежа ти.

Линли отговори е равен глас:

— И аз така си помислих. Би ли показала стаите на гостите, майко? Искам за няколко минути да остана насаме с Питър. Да наваксаме за изгубеното време.

— Обядът ще бъде само след час. Денят е толкова хубав, че реших да обядваме навън.

— Добре. След един час. Ако се погрижиш за всички… — Това бе по-скоро заповед, отколкото молба.

Дебора се изненада от хладния му тон. Тя погледна останалите, за да прецени реакциите им, но видя по лицата им само твърдото решение да не обръщат внимание на потока от недвусмислена враждебност, който изпълваше въздуха с напрежение. Лейди Хелъп оглеждаше една снимка на Уелския принц в сребърна рамка. Сейнт Джеймс се възхищаваше на капака на една ориенталска кутия за чай. Котър беше застанал на еркерния прозорец и гледаше навън към градината.

— Скъпа — каза й Линли, — ако ме извиниш за малко…

— Томи…

— Моля те, извини ме, Деб.

— Насам, скъпа моя — каза лейди Ашъртън и я докосна леко по ръката.

Но Дебора не желаеше да се помръдне. Лейди Хелън заговори:

— Кажи ми, че си определила за мен онази сладка зелена стая с изглед към градината, Дейз! Знаеш за коя става дума. За онази над оръжейната. От години копнея да прекарам поне една нощ в нея. Да спя с вълнуващия страх, че някой долу може да гръмне с пушка към тавана.

Тя хвана лейди Ашъртън за ръката. Двете се отправиха към вратата. На Дебора не й оставаше нищо друго, освен да ги последва, и го направи. Само че на вратата се обърна и погледна назад към Линли и брат му. Двамата се гледаха наежено, готови за битка.

Когато ги видя и внезапно осъзна колко малко знае за отношенията на Томи със семейството му, всяка нейна надежда за приятно прекарване на уикенда се стопи.

 

 

Линли затвори вратата на музикалната стая и видя, че Питър върви — с прекалено внимателни и точни крачки към прозореца. Той седна на мястото на перваза и намести по-удобно дългата си фигура върху зелената брокатена възглавничка. Стените бяха облепени с тапети на жълти хризантеми върху зелен фон и тази комбинация цветове, заедно със силната обедна светлина, караше Питър да изглежда още по-съсухрен, отколкото докато бяха в голямата зала. Той проследи с пръст един дефект на стъклото, като явно правеше всичко възможно напълно да пренебрегне присъствието на Томас.

— Какво правиш в Корнуол? Трябваше да бъдеш в Оксфорд. Уредихме ти преподавател за лятото. Разбрахме се да стоиш там.

Томи знаеше, че гласът му звучи студено и недружелюбно, но не можеше да направи нищо, за да го смекчи. Видът на брат му го беше потресъл. Питър приличаше на скелет. Очите му бяха жълтеникави, а кожата около ноздрите му разранена и покрита с коричка.

Питър сви кисело рамене:

— Просто дойдох на гости, за бога! Нямам намерение да оставам. Връщам се обратно. Така добре ли е?

— Какво правиш тук? И не ми ги пробутвай тия за слънцето през уикенда, защото не ми минават.

— Не ми пука какво ти минава! Но я само си помисли колко е непредвидено моето пристигане, Томи. Ако не се бях появил най-неочаквано тази сутрин, щях да пропусна тържествата. Или може би точно такова е било намерението ти? Искаше да ме държиш на разстояние? Още една скрита семейна тайна, за да не ги разбере твоята червенокоска наведнъж?

Томас прекоси стаята и издърпа брат си от нишата.

— Още веднъж те питам какво правиш тук, Питър!

Питър разтърси рамене и се освободи.

— Зарязах всичко! Това ли искаше да чуеш? Отказах се. Е?

— Да не си полудял? Къде живееш?

— Имам си квартира в Лондон. И не се притеснявай. Нямам намерение да те моля за пари. Имам си достатъчно. — Питър мина с едното рамо напред покрай брат си, отиде до старинното пиано и задрънка леко неблагозвучни, дразнещи стаката по клавишите.

— Това са глупости. — Томи се опита да говори разумно, но беше обезкуражен от значението зад думите на Питър. — И кое е това момиче? Откъде е дошла? Как се запозна с нея? Питър, та тя дори не е чистоплътна! Прилича на…

Питър се извърна рязко.

— Нито дума за нея! Тя е единственото свястно нещо, което ми се е случвало от години насам!

Това разкриваше най-лошото. Томас прекоси стаята.

— Пак си започнал да употребяваш наркотици. Мислех, че си чист, че си се оправил след лечението миналия януари. Но си се върнал към тях. Изобщо не си зарязвал Оксфорд, нали? Те са те изгонили. Така е, нали? Нали, Питър?

Питър не отговори. Томи стисна брадичката на брат си с палец и показалец и я обърна, така че лицето му застана на сантиметри от неговото.

— Сега на какво си? Да не би вече да опитваме хероин? Или все още сме предани на кокаина? Опитва ли да ги смесиш? Ами да ги пушиш? Или онова страхотно преживяване да си биеш венозно цялата тази помия?

Питър не каза нищо. Томи го побутна за отговор.

— Още гониш крайната нирвана, а? Все пак наркотиците са смисълът на живота. Ами Саша? Да не би да имате прекрасна, смислена връзка? Кокаинът е страхотна основа за любовта. Наистина можеш здравата да се привържеш към една наркоманка, нали?

Питър продължаваше да мълчи. Томас блъсна брат си към огледалото, което висеше на стената зад арфата, за да погледне небръснатото си лице. Беше жълтеникаво. Устните му бяха напукани. Носът му течеше върху горната.

— Хубава гледка, нали? — попита Томи. — И какво каза на майка? Че вече не употребяваш? Че просто си настинал?

След това го пусна. Питър потърка мястото, където пръстите на брат му се бяха забили в нездравата плът.

— Дори имаш очи да говориш за майка — прошепна той. — Дори имаш очи да говориш. Господи, Томи, иска ми се просто да умреш!