Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (3)

Втора глава

Винаги все същият нещастен сън — екскурзия от Бъкбароу до езерцето Грийндейл в дъжд, толкова свеж и чист, че можеше да го има само във фантазиите. Катереше се по голи скали, тичаше без усилие по откритата пустош, спускаше се безразборно по скалистите склонове и се приземяваше, смеещ се и задъхан, долу във водата. Усещаше вълнението, пулсирането на движенията, притока на кръв в крайниците, които чувстваше — можеше да се закълне в това — даже и в съня си.

След това се събуди с отвратителен трус и се озова в кошмара. Лежеше в леглото, загледан в тавана, и си налагаше да превърне безутешността в равнодушие. Но никога не успяваше напълно да пренебрегне болката.

Вратата на спалнята се отвори и влезе Котър със сутрешния чай на поднос. Сложи го на масичката до леглото и погледна предпазливо Сейнт Джеймс, преди да отиде и дръпне завесите.

Саймън усети утринната светлина като електрически ток, който потече през очните му ябълки директно в мозъка. Усети как тялото му трепва.

— Ще ви донеса лекарството — рече Котър. Спря се до леглото само толкова, колкото да му налее чая, и изчезна в банята.

Когато остана сам, Сейнт Джеймс се придърпа до седнало положение и трепна болезнено. Пулсирането в главата му усилваше неимоверно звуците. Затварянето на аптечката беше като изстрел; водата, която течеше във ваната — като рев на локомотив. Котър се върна с шишенце в ръка.

— Две ще свършат работа. — Той му подаде хапчетата и не каза нищо, докато Сейнт Джеймс не ги глътна. След това попита нехайно: — Видяхте ли Деб снощи? — И сякаш отговорът нямаше кой знае какво значение за него, Котър се върна в банята, където — Саймън беше убеден — щеше да опита водата във ваната. Това бе напълно ненужна учтивост; просто се опитваше да придаде правдоподобност на начина, по който зададе въпроса. Играеше си на господар и слуга и думите и действията му се мъчеха да покажат равнодушие, каквото не чувстваше.

Сейнт Джеймс подслади силно чая си и отпи няколко глътки. Облегна се назад на възглавниците и зачака лекарството да подейства.

Котър отново се появи на вратата на банята.

— Да. Видях я.

— Малко се е променила, не мислите ли?

— Това трябваше да се очаква. Доста време отсъства.

Сейнт Джеймс доля чашата си. Наложи си да срещне погледа на Котър. Видя решителността, изписана по лицето му, и разбра, че ако каже още нещо, то ще бъде прието като явна покана за откровения, които не желаеше да чува.

Но Котър не се помръдна от вратата. Сейнт Джеймс най-сетне се примири.

— Какво има?

— Лорд Ашъртън и Деб. — Котър приглади назад рядката си коса. — Знаех, че Деб някои ден ще се отдаде на мъж, господин Сейнт Джеймс. Не съм напълно бос как стават тая работи днес. Но като знам какво изпитваше към… Е, предполагам, си мислех, че… За момент увереността на Котър се изпари. Той махна една прашинка от ръкава си. — Тревожа се за нея. Какво би искал мъж като лорд Ашъртън от Деб?

Да се ожени за нея, разбира се. Отговорът дойде като рефлекс, но Сейнт Джеймс не го изрече, макар ида знаеше, че така би могъл да даде на Котър така нужното му спокойствие. Вместо това му се прииска да изсипе куп предупреждения за характера на Линли. Колко забавно щеше да бъде да обрисува стария си приятел като Дориан Грей^[1]. Но това желание го отврати, затова само се задоволи да каже:

— Вероятно не е това, което си мислиш.

Котър прокара пръст по дръжката на бравата, сякаш проверяваше дали не е прашна. Кимна, но по лицето му не личеше убеденост.

Сейнт Джеймс посегна към патериците и се изправи на крака. Тръгна през стаята, като се надяваше Котър да погледне на това като на приключване на разговора, но плановете му се объркаха.

— Деб си е намерила апартамент в Падингтън. Каза ли ви? Лорд Ашъртън ще издържа момичето ми, сякаш е някаква курва.

— Едва ли — отвърна Сейнт Джеймс, докато препасваше колана на халата, който му подаде Котър.

— Откъде има пари тогава? — попита Котър. — Кой ще плаща тоя наем, ако не той?

Сейнт Джеймс се отправи към банята. Водата шуртеше, а Котър в разгорещеността си явно бе забравил, че ваната се пълни бързо. Той затвори кранчетата и потърси начин да прекрати разговора.

— Щом мислиш така, поговори с нея, Котър. Тогава ще се успокоиш.

— Щом аз мисля така? Същото мислите и вие и няма начин да го отречете. Вижда ви се на лицето ясно като бял ден. — Котър поомекна. — Опитах се да поговоря с момичето, ама без полза. Снощи излезе с него, преди да успея да й кажа нещо. И тая сутрин замина.

— Вече? С Томи?

— Не. Тоя път сама. За Падингтън.

— Тогава отиди да я видиш. Поговори й. Може да се зарадва да остане за малко с теб насаме.

Котър го заобиколи и започна да нарежда принадлежностите за бръснене с ненужна грижливост. Сейнт Джеймс го гледаше нащрек и интуицията му казваше, че лошото тепърва предстои.

— Един хубав, здрав разговор. И аз тъй мисля. Ама не е за мен да говоря с момичето. Таткото е твърде близък. Разбирате какво искам да кажа.

Наистина разбираше.

— Едва ли предлагаш…

— Деб е привързана към вас. Винаги е било така.

Лицето на Котър издаваше предизвикателството. Не беше човек, който щеше да избегне емоционалния шантаж, стига да смяташе, че той ще го поведе в правилната за него — и Сейнт Джеймс — посока.

— Ще ми се да предупредите момичето. Само за това ви моля.

Да я предупреди? И как щеше да го изрази? Недей да си имаш работа с Томи, Дебора. Ако не ме послушаш, Бог ми е свидетел, че можеш да свършиш като негова съпруга. Това бе немислимо.

— Само един разговор — рече Котър. — Тя ви има доверие. Аз също.

Сейнт Джеймс потисна примирена въздишка. Пуста да останеше безпрекословната вярност на Котър през всичките години на болестта. По дяволите фактът, че му дължеше толкова много. Винаги идваше ден за отплата.

— Много добре — каза Саймън. — Може би днес ще успея да отделя малко време, ако имаш адреса й.

— Имам го — отвърна Котър. — И ще видите. Деб ще се зарадва на това, което й кажете.

„Точно така“, помисли си саркастично Сейнт Джеймс.

 

 

Сградата, в която се намираше апартаментът на Дебора, се наричаше „Апартаменти Шрюзбъри Корт“. Сейнт Джеймс я откри лесно в Съсекс Гардънс, притисната между две занемарени къщи, в които се даваха стаи под наем. Представляваше наскоро ремонтирана сграда от безупречен жълтеникав варовик с желязна ограда отпред. До входната й врата се стигаше по тясна циментова пътечка покрай приличния на пещера вход към допълнителните апартаменти под нивото на улицата.

Сейнт Джеймс натисна звънеца до името Котър. Вратата се отвори с жужене и той влезе в малко фоайе, чийто под беше покрит с черни и бели плочки. Подобно на външността на сградата, и то бе безупречно чисто, а лекият мирис на дезинфекциращи препарати заявяваше, че възнамерява да си остане такова. Нямаше мебели, само коридор, водещ към апартаментите на партера; врата, на която висеше дискретна табелка с надпис „concierge“^[2] — сякаш чуждата дума можеше да удостовери почтеността на сградата, — и асансьор.

Апартаментът на Дебора беше на най-горния етаж. Докато пътуваше към него, Сейнт Джеймс размишляваше над абсурдното положение, в което го бе поставил Котър. Дебора беше вече пълнолетна. Едва ли щеше да се зарадва на опит за натрапване в живота й. Най-малко от негова страна.

Тя отвори вратата още на първото почукване, сякаш през целия следобед не бе правила нищо друго, освен да чака пристигането му. Радостното й изражение обаче бързо се смени с изненада и за част от секундата се поколеба, преди да отстъпи назад и да му направи път.

— Саймън! Нямах представа… — Тя му протегна ръка, но след това като че ли поразмисли и я отпусна. — Доста ме изненада. Очаквах… това е наистина… ти едва… О, господи, какво съм се разбъбрила! Заповядай, влез!

Думата „апартамент“ се оказа доста оптимистична, защото новият й дом представляваше малко повече от претъпкана стая, която служеше едновременно за спалня и дневна. Все пак бе направено много, за да стане максимално удобна. Бледозелена боя, освежаваща и навяваща мисли за пролет, покриваше стените. До едната от тях имаше плетено канапе с ярка, шарена покривка и бродирани възглавнички. На другата висяха снимки, правени от Дебора. Сейнт Джеймс никога не ги бе виждал и се сети, че може би са резултат от годините обучение в Америка. От уредбата до прозореца се чуваше тиха музика. Дебюси. „Следобедът на един фавн“.

Сейнт Джеймс се обърна да каже нещо за стаята — колко различна беше от юношеския еклектизъм на спалнята й у дома — и зърна малката ниша до вратата. В нея имаше кухня с мъничка маса, на която беше нареден порцеланов сервиз за чай. За двама.

Трябваше да се сети още в момента, в който я бе видял. Не беше в стила й да се мотае вкъщи посред бял ден, облечена в мека лятна рокля вместо в обичайните си дънки.

— Очакваш някого. Извинявай. Трябваше първо да ти се обадя.

— Още не са ми прекарали телефон. Но няма значение. Наистина. — Тя направи широк жест, който обхвана цялата стая. — Как е? Харесва ли ти?

Сейнт Джеймс си помисли, че стаята е точно такава, за каквато е планирана — кътче на спокойствие и женственост, в което един мъж да лежи до нея и да прогонва грижите си от деня с удоволствието да се люби с нея. Но това едва ли бе отговорът, който Дебора искаше от него. За да избегне необходимостта да отговори каквото и да било, той отиде до снимките.

Макар на стената да висяха повече от дузина, бяха подредени така, че очите му се насочиха право към един черно-бял портрет на мъж, застанал с гръб към обектива, с обърната в профил глава, с кожа и коса — и двете осветени от проблясъци на вода — в контраст с абаносовия фон.

— Томи е фотогеничен.

Дебора се приближи до него.

— Така е, нали? Опитах се да придам по-голяма яснота на мускулатурата му. Но все пак не съм много сигурна, че го постигнах. Осветлението сякаш липсва. Не зная. В един момент ми харесва, а в следващия ми изглежда като правена от някой новак.

Сейнт Джеймс се усмихна.

— Както винаги, прекалено си строга към себе си, Дебора.

— Предполагам, че си прав. Никога не съм доволна. Винаги е било така.

— Аз казвам, че някоя снимка е хубава. Баща ти се съгласява. Викаме Хелън за трето мнение. След това отпразнуваш успеха си, като ги отхвърляш и казваш, че не ставаме за съдии.

— Поне не си прося комплиментите — засмя се Дебора.

— Не, никога не си ги просила.

Той отново се обърна към стената. Краткото удоволствие от разговора се стопи.

До черно-белия портрет висеше съвсем различен етюд. Той също беше с Линли, седнал гол на старо желязно легло с омачкани чаршафи, които покриваха долната част на тялото му. Вдигнал единия си крак и опрял ръка на коляното, той гледаше към прозореца, където с гръб към обектива стоеше Дебора и светлината падаше върху извивката на десния й хълбок. Жълтите, прилични на пяна завеси се издуваха и несъмнено служеха, за да се прикрие разклонителят, който й позволяваше да направи снимката. Етюдът изглеждаше абсолютно спонтанен, сякаш Дебора се беше събудила до Линли и бе видяла възможността при тази светлина и контраста със завесите и утринното небе.

Сейнт Джеймс гледаше втренчено снимката и се преструваше, че я оценява като художествена творба. Тя обаче бе само потвърждение, че Котър се е досетил за цялата истина на връзката между Дебора и Линли. Въпреки че ги беше видял в колата предната вечер, Сейнт Джеймс знаеше, че досега е хранил празни надежди. Сега те се срутиха пред очите му. Той погледна Дебора.

Високо на скулите й се бяха появили две червени петна.

— Господи, не съм много добра домакиня, нали? Искаш ли нещо за пиене? Джин и тоник? Има и уиски. И чай. Има чай. Имам много чай. Тъкмо се канех да…

— Не. Нищо. Ти очакваш някого. Няма да остана дълго.

— Остани за чая. Мога да сложа още един прибор. — Тя се отправи към кухничката.

— Моля те, Дебора, недей — рече бързо Сейнт Джеймс, като си представи неловката учтивост по време на чая, заедно с три-четири бисквитки за храносмилане, докато Дебора и Линли водят вежлив разговор с него и през цялото време чакат да си тръгне. — Наистина не е нужно.

Дебора се поспря пред бюфета в кухнята с чаша и чинийка в ръка.

— Не е нужно ли? Какво искаш да кажеш? Просто ще бъде…

— Виж, птиченце. — Искаше му се просто да каже всичко, да свърши жалкото си задължение, да спази обещанието си към баща й и да си тръгне. — Татко ти се тревожи за теб.

Дебора остави чинийката с овладяна точност, а след това, още по-внимателно, чашката върху нея. Подравни ги с ръба на плота.

— Разбирам. Тук си като негов пратеник, нали? Изобщо не съм очаквала да те видя в тази роля.

— Обещах му, че ще поговоря с теб, Дебора.

При тези думи — може би заради промяната в тона му — петната на бузите й станаха още по-алени. Дебора стисна устни, отиде до леглото, седна и скръсти ръце.

— Добре. Давай.

Сейнт Джеймс видя как по лицето й преминава недвусмислена искрица гняв и чу първите му нотки в гласа й, ала предпочете да не обръща внимание и на двете; реши да продължи с това, което бе дошъл да каже. Опита се да се убеди, че е дошъл само заради обещанието си към Котър. Дадената дума означаваше задължение и той не можеше да си отиде, без да е сигурен, че е обяснил съвсем ясно Котъровите тревоги на дъщеря му.

— Баща ти се тревожи за теб и Томи — започна той с — както му се струваше — разумен тон.

Тя веднага парира:

— А ти? И ти ли се тревожиш?

— Това няма нищо общо с мен.

— Трябваше да се досетя. Е, след като видя мен и апартамента ми, смяташ да докладваш и да засилиш безпокойството на татко? Или трябва да направя нещо, за да премина успешно огледа?

— Погрешно ме разбираш.

— Душиш наоколо, за да провериш поведението ми. Какво точно съм разбрала погрешно?

— Не става дума за поведението ти, Дебора. — Чувстваше се в отбранителна позиция и неочаквано притеснен. Срещата им не трябваше да поема в тази посока. — Само че връзката ти с Томи…

Тя се изправи.

— Страхувам се, че това изобщо не е твоя работа, Саймън. Баща ми може да е малко повече от слуга в твоя живот, но аз не съм. Никога не съм била. Откъде ти е хрумнало, че можеш да идваш тук и да си пъхаш носа в моите работи? За какъв се мислиш?

— За човек, който го е грижа за теб. Знаеш това много добре.

— За човек, който… — Дебора се поколеба и вкопчи ръце една в друга, сякаш се опитваше да се спре да не каже нещо повече. Усилието й остана без успех. — Човек, който го е грижа? Наричаш себе си човек, който го е грижа за мен? Ти, който така и не си направи труда да ми напишеш поне едно писмо през всичките години на отсъствието ми? Бях на седемнадесет. Знаеш ли какво ми беше? Имаш ли представа, след като толкова те е грижа за мен? — Тя отиде развълнувано до другия край на стаята и отново се обърна към него. — В продължение на месеци всеки ден стоях и чаках като идиотка, тъпа малка глупачка, да получа някаква вест от теб. Отговор на писмата ми. Каквото и да е! Бележка. Картичка. Съобщение, изпратено от баща ми. Нямаше значение, стига да е от теб. Но не пристигна нищо. Не знаех защо. Не можех да разбера. И в крайна сметка, когато успях да се примиря, просто зачаках новината, че си се оженил за Хелън.

— Да се оженя за Хелън? — попита невярващо Сейнт Джеймс. Не се спря да помисли защо разговорът им толкова бързо се превръща в спор. — Как, за бога, е могло да ти хрумне такова нещо?

— Какво друго можех да си помисля?

— Би трябвало да притежаваш достатъчно разум, за да започнеш с това, което беше между нас, преди да напуснеш Англия.

В очите й се появиха сълзи, по тя премигна ядосано няколко пъти, за да ги спре.

— О, да, мислих си за това. Всяка нощ, всяка сутрин си мислех за това, Саймън. Докато лежах в леглото си и се опитвах да намеря поне една причина, за да продължа да живея. Живеех в празнота. Живеех в ад. Радваш ли се да го чуеш? Доволен ли си? Липсваше ми. Желаех те. Това беше мъчение. Болест.

— А Томи се оказа лечението.

— Абсолютно! И слава богу! Томи се оказа лечението. Затова се махай оттук. Веднага! Остави ме на мира!

— Добре, ще се махна. Едва ли ще е добре да бъда в любовното гнездо, когато Томи дойде да си получи това, за което е платил. — Той посочи грубо всеки предмет в стаята, докато говореше. — Хубаво подреден сервиз за чай. Свири тиха музика. А ето я и дамата, готова и чака. Виждам, че ще се пречкам. Особено ако той бърза.

Дебора отстъпи назад.

— Това, за което е платил? Затова ли си тук? Това ли си мислиш? Че съм прекалено безполезна и глупава, за да се издържам сама? Че това е апартаментът на Томи? Коя съм аз тогава, Саймън? Коя, по дяволите, съм аз? Неговата играчка? Някаква чистачка? Държанка? — После прибави, без да дочака отговора му: — Махай се от апартамента ми.

„Още не — реши той. — Бога ми, още не.“

— Много хубаво говориш за терзания, нали? И какво, по дяволите, си мислиш, че са били тези три години за мен? Как си представяш, че съм се чувствал снощи, докато те чаках час след час, след трите проклети години, и да знам, че през цялото време си с него?

— Пет пари не давам какво чувстваш! Каквото и да е, изобщо не може да се доближи до нещастието, което ми стовари на главата.

— Какъв комплимент за твоя любовник! Сигурна ли си, че точно „нещастие“ е думата, която би искала да използваш?

— Дойдохме си на думата, така ли? Всичко опира до секса. Кой чука Деб. Е, ето го твоя шанс, Саймън. Давай! Можеш да ме имаш! Наваксай за пропуснатото време. Ето го леглото. Хайде! — Той не отговори. — Хайде. Чукай ме! Направи набързо едно. Това искаш, нали? Проклет да си, нали това искаше?

Понеже той продължаваше да мълчи, Дебора посегна в яростта си и взе първия предмет, който й попадна под ръка. Хвърли го към него с всички сили и той се разби в стената близо до главата му. И двамата забелязаха твърде късно, че в яда си е унищожила подаръка за един от рождените й дни преди много години — порцеланов лебед.

Това стопи гнева.

Дебора понечи да заговори, притиснала устните си с юмрук, като че ли търсеше първите ужасени думи на извинение. Но Сейнт Джеймс не бе в състояние да чуе нито дума повече. Той погледна към парчетата на пода и ги смачка с пета — едно-единствено рязко движение, с което показа, че любовта, както и порцеланът, може да бъде крехка и жалка.

Дебора нададе вик и се втурна през стаята, където извън обсега му лежаха няколко парчета. Тя ги вдигна.

— Мразя те! — По бузите й най-сетне се затъркаляха сълзи. — Мразя те! Точно такова нещо е в стила ти! И защо не, след като всичко около теб е осакатено? Ти си мислиш, че е само глупавият ти крак, нали, но си осакатен отвътре и — за бога! — това е много по-страшно!

Думите й пронизаха въздуха и всички кошмари оживяха. Сейнт Джеймс трепна от силата им и тръгна към вратата. Чувстваше се безжизнен, слаб и усещаше ужасната тромавост на походката си, която сякаш бе увеличена хиляди пъти за пред нейните очи.

— Саймън! Не! Съжалявам!

Беше протегнала ръце към него и той забеляза с интерес, че се е порязала на едно от порцелановите парченца. От дланта до китката й вървеше тъпка като косъм линийка кръв.

— Не исках да кажа това. Саймън, знаеш, че не съм искала!

Сейнт Джеймс се учуди, че всичкият му предишен гняв е изчезнал. Вече нищо нямаше значение, освен нуждата да избяга.

— Знам, Дебора.

Отвори вратата. Излизането от стаята му се струваше като спасение.

Кръвта се надигаше като вълна в мозъка му — обичайният предшественик на непоносимата болка. Седнал в стария си автомобил пред „Апартаменти Шрюзбъри Корт“, Сейнт Джеймс се бореше с нея. Ако й дадеше власт дори за момент, агонията би била толкова смазваща, че нямаше да е в състояние да се прибере до Челси без помощ.

Положението беше нелепо. Нима наистина щеше да се наложи да позвъни на Котър за помощ? И за какво? Заради петнадесетминутния разговор с двадесет и една годишно момиче? Със сигурност той, с единадесет години по-голям и с огромен опит зад гърба си, трябваше да излезе победител от срещата им, а не както в момента — разнебитен, болен, с омекнали колене. Страхотно.

Затвори очи срещу слънцето — жар, която пронизваше нервите му. Знаеше, че тя не съществува, а е само плод на потиснатия му от жегата мозък. Изсмя се подигравателно на кривата маса от мускули, кости и сухожилия, която от години представляваше неговия съд, затвор и окончателна разплата за греха, че е бил млад и пиян на едно лъкатушещо шосе в Сърп преди много време.

Въздухът, който пое, беше горещ и вонеше на дизелово гориво. Все пак го вдиша с пълни гърди. Най-главното бе да потисне болката в зародиш. Не се спря да помисли, че ако я победи, ще може да премисли обвиненията, които му бе отправила Дебора, и още по-лошо — да признае верността на всяко от тях.

Наистина три години не й бе изпратил вест — нито писмо, нито какъвто и да било знак. И ужасното бе, че не можеше да намери извинение или обяснение, което тя поне донякъде да разбере. Но дори и да го разбереше, каква полза, ако знаеше, че е чувствал всеки ден без нея като крачка към нищото? А докато си бе позволявал малко по малко да умира, Линли бе завладял позиции в сладката периферия на живота й и го бе направил с обичайния си маниер — грациозно и спокойно, напълно уверено.

При мисълта за другия Сейнт Джеймс си наложи да се размърда и попипа джобовете си за ключовете на колата. Бе твърдо решен Линли да не го завари да скимти като ученик пред сградата, в която се намираше апартаментът на Дебора. Потегли и се вля в пиковото движение на Съсекс Гардънс.

Когато на ъгъла на Пред и Лондон Стрийт светофарът светна червено, Сейнт Джеймс удари спирачки и зарея погледа си с униние, което съответстваше на състоянието на духа му. Очите му се насочиха невиждащо към разнообразните фирми, които се бутаха една в друга по Падингтън стрийт, подобно на деца, нетърпеливи да грабнат вниманието на хората по пътя към метрото. Малко по-нататък, под бяло-синия му знак, стоеше една жена и купуваше цветя от продавачка, чиято количка беше закрепена коварно е едното колело извън тротоара. Жената отметна назад късо подстриганата си коса, взе букета летни цветя и се засмя на нещо, което продавачката беше казала.

Когато я зърна, Сейнт Джеймс изруга непростимата си глупост. Защото това беше гостът на Дебора. Не Линли, а собствената му сестра.

 

 

Само няколко секунди след като си отиде Саймън, на вратата се почука, но Дебора не обърна внимание. Клекнала до прозореца, тя държеше парчето набраздено крило и го натискаше в дланта си, така че да пусне още кръв. Само капчица тук-там, където ръбовете бяха най-остри, след това по-силна струйка, когато натисна по-силно.

Нека ти разкажа за лебедите, бе казал някога той. Когато си изберат другар, го избират веднъж завинаги. Научават се да живеят заедно в хармония, птиченцето ми, и се приемат един друг точно такива, каквито са. В това има поука за всички нас, нали?

Дебора прокара пръст по нежното парче, останало от подаръка на Саймън, и се запита как е възможно да извърши такова предателство. Какво бе успяла да постигне, освен краткия заслепяващ триумф от отмъщението, целящо пълното му унижение? И какво в крайна сметка бе успяла да докаже ужасната сцена между тях? Само това, че детинската й философия — издекламирана тъй уверено пред него на седемнадесет години — не е издържала изпитанието на времето. Обичала те — бе казала тя тогава. — Нищо не може да промени това. И нищо няма да го промени. Но твърдението й се бе оказало погрешно. Хората не бяха като лебедите. Най-малко пък тя.

Дебора се изправи и избърса грубо бузите си с ръкава на роклята, без да я е грижа, че трите копчета на маншета могат да я одраскат. Дори се надяваше да стане така. Влезе със залитане в кухнята, намери парче плат и го уви около ръката си. Счупеното крило сложи в едно чекмедже. Знаеше, че няма смисъл, но го напрани с нелепата вяра, че лебедът може някой ден да бъде залепен.

Тръгна към вратата, където продължавате да се чука, като се чудеше какво извинение да измисли пред Сидни Сейнт Джеймс за вида си. Избърса си бузите още веднъж, натисна бравата и се опита да се усмихне, но се получи само жалка гримаса.

— Каква бъркотия. Напълно съм…

На прага стоеше ексцентрично облечена, но все пак привлекателна чернокоса жена. В ръката си държеше чаша с млечнозелена течност, която й протегна без никакво предисловие. Озадачена, Дебора я пое. Жената кимна рязко и влезе в апартамента.

— Всичките мъже са от един дол дренки. — Гласът й беше дрезгав, с провинциален акцент, от който като че ли се опитваше да се отърве. Тя отиде боса до средата на стаята и продължи да говори, сякаш с Дебора се познаваха от години: — Изпий го. Аз пия поне по пет такива на ден. Ще те накара да се почувстваш нов човек, кълна се! И Бог ми е свидетел, напоследък аз имам нужда да се чувствам като нова след всеки… — Жената се спря и се засмя, като показа необикновено бели и равни зъби. — Разбираш какво имам предвид.

Беше трудно да не се разбере какво има предвид. В черния сатенен халат с широки гънки и волани тя бе подвижна реклама на призванието си в живота.

Дебора вдигна натрапената чаша.

— Какво е това?

Звънна домофонът, което означаваше, че някой чака долу на улицата. Жената отиде до стената и натисна бутона за отключвано на вратата.

— Това място е оживено като гара Виктория.

Тя кимна към питието, извади от джоба на халата си една картичка и я подаде на Дебора.

— Нищо друго, освен сокове и витамини. И малко зеленчуци. Освежава. Написах ти рецептата. Надявам се да ми простиш волността, но ми се стори, че ще имаш голяма нужда от него. Хайде, изпий го. — Тя изчака, докато Дебора вдигна чашата към устните си, и отиде до снимките на стената. — Много са хубави. Ти ли си ги правила?

— Да.

Дебора прочете списъка с продукти на картичката. Нищо по-вредно от зеле, от което винаги се беше отвращавала. Тя сложи чашата на плота и приглади с пръсти парчето плат, овързано около дланта й. След това вдигна ръка и оправи косата си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

Жената се усмихна.

— И аз самата съм развалина преди падането на нощта. Никога не си давам много зор денем. Не виждам смисъл. Все пак си идеална гледка, ако питат мен. Как ти се стори питието?

— Досега не съм опитвала нищо подобно.

— Изключително е, нали? Би трябвало да започна да го бутилирам.

— Да. Ами хубаво е. Много хубаво. Благодаря ти. Ужасно съжалявам за караницата.

— Беше страхотна. Не можах да не чуя по-голямата й част — нали ги знаеш какви са стените — и даже за момент си помислих, че може да се стигне до бой. Аз живея в съседния апартамент. — Тя посочи с палец наляво. — Тина Когин.

— Дебора Котър. Нанесох се снощи.

— Значи затова е било цялото думкане и блъскане. — Тина се ухили. — Само като си помисля, че се страхувах да не идва конкуренция! Е, повече няма да има такива приказки. Май не си в играта, а?

Дебора усети, че се изчервява. „Благодаря“ едва ли бе подходящ отговор.

Очевидно считайки, че такъв не е нужен, Тина се зае да оглежда отражението си в стъклото на една от снимките по стената. Оправи си косата, огледа си зъбите и прокара дългия си нокът между предните два.

— Истинска развалина съм. Гримът просто не може да направи всичко, нали? Преди десет години ми трябваше само малко руж. А сега? Часове пред огледалото и накрая все още изглеждам ужасно.

На вратата се почука. „Сидни“, реши Дебора. Почуди се какво ли ще каже сестрата на Саймън за тази неочаквана посетителка, която в момента гледаше фотографията на Линли, сякаш виждаше в нея източник на бъдещи доходи.

— Искаш ли да останеш за чай? — попита Дебора.

Тина се обърна от снимката и повдигна едната си вежда.

— Чай ли? — Изрече думата така, сякаш това вещество не бе преминавало през устата й от години насам. — Много мило от твоя страна, Деб, но не. Трима в такава ситуация са малко множко. Запомни го от мен. Опитвала съм.

— Трима ли? — заекна Дебора. — Но това е жена.

— О, не! — засмя се Тина. — Говорех за масата, скъпа. Нали разбираш, малко е мъничка, а аз съм доста тромава, когато става дума за чай. Просто си изпий питието и ми върни чашата по-късно. Става ли?

— Да. Благодаря. Става.

— И тогава ще си поприказваме хубавичко.

След това Тина махна с ръка, отвори вратата, мина покрай Сидни Сейнт Джеймс с блестяща усмивка и изчезна по коридора.