Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (21)

Двадесета глава

— Тогава Мик трябва да е оставил двата телефона в апартамента на Тина Когин — рече Сейнт Джеймс. — На Тренъроу и на „Айлингтън“. Това обяснява защо Тренъроу не знае коя е Тина.

Линли не отговори, докато не сви по Бофорт Стрнйт, за да се насочи към Падингтън. Току-що бяха оставили Котър в къщата на Сейнт Джеймс на Чейни Роу. Когато спряха пред нея, той поздрави тухлената сграда като блуден син и влезе бързо вътре е по един куфар във всяка ръка, а нескритото искрено облекчение придаваше лекота на стъпките му. Беше един и десет следобед. Шофирането в града от летището в Съри се затрудняваше от задръстването, резултат от някакъв летен празник близо до Бъклънд, който очевидно бе привлякъл огромни тълпи.

— Мислиш ли, че Родерик е замесен в тази работа?

Сейнт Джеймс забеляза не само безстрастния тон на Линли, но и това, че той нарочно избегна думата „убийство“. В същото време видя и как шофираше приятелят му, докато говореше — с ръце високо на волана и очи, насочени право напред. Знаеше малко подробности за предишните отношения на Томас с Тренъроу, но всички те се въртяха около общата антипатия заради продължителната връзка на лейди Ашъртън с доктора. Линли имаше нужда от нещо, което да компенсира тази неприязън, ако Тренъроу бе дори косвено замесен в двойната смърт в Корнуол, и явно бе избрал лицемерното безразличие като средство за уравновесяване на враждебността в отношенията си с него.

— Предполагам, че може и да е така, дори и само несъзнателно. — Сейнт. Джеймс му разказа за срещата си с Тренъроу и за интервюто, което Мик Камбри бе взел от него. — Но ако Мик е работил по тема, която е довела до неговата смърт, Тренъроу може просто да му е подал нишката; вероятно името на някого от „Айлингтън-Лондон“, който е притежавал нужната му информация.

— Но ако, както казваш, не е имало никакви бележки за статия, свързана с Родерик, в офиса на вестника… — Линли заби спирачките на светофара. Естествено беше в този момент да погледне към Сейнт Джеймс, но той не го направи. — Какво ти говори това?

— Не съм казал, че няма никакви бележки за това, Томи. Казах, че нямаше статия за него. Или за каквото и да било, свързано с изследването на рака. Това е по-различно от липсата на бележки. Може да има стотици бележки. Хари Камбри преглеждаше файловете на Мик. Аз нямах тази възможност.

— Значи информацията може още да е там, само че Хари да не е успял да забележи важността й.

— Точно така. Но самата статия — каквато и да е била тя, дори и да е свързана със смъртта на Мик — може да няма нищо общо директно с Тренъроу. Той може да е само източникът.

Тогава Линли го погледна.

— Ти не пожела да му се обадиш по телефона, Сейнт Джеймс. Защо?

Саймън гледаше как една жена бута бебешка количка през улицата. Малко дете се държеше за края на роклята й. Светофарът светна зелено. Колите и камионите потеглиха.

— Мик може да е бил по следите на статия, причинила смъртта му. Много добре знаеш, че не е нужно да известяваме, когото и да било, че и ние сме по следите й.

— Значи все пак мислиш, че Родерик е замесен.

— Не е необходимо. Вероятно изобщо не е. Но би могъл неволно да се изпусне пред някого, който е замесен. Защо да му се обаждаме и да му даваме шанс?

Линли каза, сякаш изобщо не бе чул думите на Саймън.

— Ако е замесен, Сейнт Джеймс, ако е замесен…

Той сви надясно по Фулъм Роуд. Минаха покрай магазини за дрехи и антикварни стоки, покрай бистра и ресторанти в луксозната част на Лондон, където улиците бяха претъпкани е модно облечени купувачи и достолепни дами, тръгнали на срещи.

— Все още нямаме всички факти, Томи. Недей да се тормозиш предварително.

Думите на Сейнт Джеймс като че ли отново останаха нечути.

— Това ще съсипе майка ми — рече Линли.

Продължиха към Падингтън. Дебора ги посрещна в малкото фоайе на апартаменти „Шрюзбъри Корт“, където очевидно ги бе чакала, крачейки напред-назад по белите и черни плочки. Отвори им, преди да успеят да докоснат звънеца.

— Татко ми се обади да ми каже, че сте тръгнали насам. Томи, добре ли си? Татко каза, че все още няма никакви новини за Питър.

В отговор Линли изрече името й като въздишка и я притегли към себе си.

— Какъв ужас беше този уикенд за теб! Съжалявам, Деб!

— Всичко е наред. Няма нищо.

Сейнт Джеймс извърна поглед от тях. Забеляза, че думата „портиер“ е написана калиграфски, но неопитната ръка е замазала една от буквите. Той изучаваше бавно и старателно всяка от тях, без да откъсва очи от табелата, докато Дебора не проговори:

— Хелън ни чака горе.

След това тръгна с Линли към асансьора. Завариха лейди Хелън на телефона в апартамента на Дебора. Не говореше нищо, само слушаше. Когато погледна към Сейнт Джеймс и остави слушалката, той разбра от изражението на лицето й на кого се е обаждала.

— Сидни? — попита я.

— Не мога да я открия, Саймън. От нейната агенция ми дадоха списък с имената на приятелите й. Но никой не е чувал нищо за нея. Опитвах многократно в апартамента й. Нищо. Позвъних и на майка ти, но и оттам не ми отговори никой. Да продължа ли да й звъня?

По гръбнака на Сейнт Джеймс се спусна студена тръпка.

— Не, само ще я разтревожиш.

Лейди Хелън отново заговори:

— Започнах да си мисля за смъртта на Джъстин Брук.

Нямаше нужда да казва повече. Мислите и на самия Сейнт Джеймс бяха направили скок натам още в момента, в който лейди Хелън му каза, че сестра му не се е появявала. Отново се изруга, задето е оставил Сидни да напусне сама Корнуол. Ако се беше натъкнала на някаква опасност, ако й се беше случило нещо лошо… Усети как пръстите на дясната му ръка се впиват в дланта. Наложи си да ги отпусне.

— Тина Когин върнала ли се е?

— Още не.

— Тогава може би трябва да пробваме ключа. — Той погледна Линли. — Донесе ли ги?

— Да ги е донесъл ли? — попита изненадано лейди Хелън.

— Хари Камбри успя да вземе ключовете на Мик от Боскоуън — обясни Линли. — Искахме да проверим дали някой от тях не отключва вратата на Тина.

Очакването им трая само колкото да отидат до съседния апартамент, да пъхнат нужния ключ в ключалката и да го завъртят. Вратата се отвори и влязоха вътре.

— Добре, значи е имал свой ключ — рече лейди Хелън. Но наистина, Томи, къде ни отвежда това? Едва ли е изненада. Вече знаехме, че е идвал тук. Дебора ни го каза. Така че засега ни е известно само, че е бил достатъчно важен в очите на Тина, за да заслужи ключ от вратата й.

— Това променя естеството на връзката им, Хелън. Очевидно не е като между проститутка и клиента й. Проститутките обикновено не дават ключове от апартаментите си.

От мястото си до малката кухничка Сейнт Джеймс оглеждаше стаята. Мебелите бяха скъпи, но говореха малко за обитателката. Не се виждаха никакви лични вещи — фотографии, спомени или някакви колекции. Всъщност цялата стая изглеждаше така, сякаш е била наредена от декоратор за някой хотел. Той отиде до бюрото.

Червената лампичка на телефонния секретар мигаше, показвайки, че има съобщение. Той натисна бутона. Един мъжки глас каза:

— Колин Сейдж. Обаждам се във връзка с обявата. — След това даде номера си.

Второто съобщение бе почти същото. Сейнт Джеймс си записа номерата и ги даде на лейди Хелън.

— Обява ли? — попита тя. — Едва ли си намира клиенти по този начин.

— Не ми ли каза, че има и спестовна книжка? — рече в отговор Сейнт Джеймс.

Дебора се доближи до него.

— Ето — каза тя. — И това също.

Измъкна от едно чекмедже спестовната книжка и кафявата папка. Сейнт Джеймс взе първо папката и се намръщи, докато преглеждаше спретнатата колонка от имена и адреси. Най-вече в Лондон. Най-далечният беше в Брайтън. Чу как Линли преглежда скрина зад него.

— Какво е това? — попита замислено Сейнт Джеймс повече себе си, но Дебора отговори.

— Първо си мислехме, че са клиенти. Само че, разбира те, едва ли са такива. В списъка има и жени. А дори и да нямаше, трудно е да си представиш, че някой ще успее да…

Тя се поколеба. Сейнт Джеймс вдигна поглед. Бузите й бяха пламнали.

— Да обслужи толкова мъже? — попита той.

— Е, разбира се, на етикета е обозначила, че те са само възможни, нали? Така че отначало си помислихме, че използва списъка, за да… Преди още да отворим папката и да видим… Искам да кажа, как точно си събира клиентела една проститутка? Чрез устни препоръки? — Лицето й почервеня още повече. — Господи! Не се ли получи ужасен каламбур?

Той се подсмихна на въпроса й.

— Какво смяташ, че е правила с този списък, изпращала е брошури ли?

Дебора се засмя тъжно:

— Направо съм безнадеждна в тези неща, нали? Стотици следи, които крещят да бъдат забелязани, а аз не мога да проумея нито една.

— Мислех, че си решила, че не е била проститутка. Според мен всички мислехме така.

— Просто е заради начина, по който говореше, а и външният й вид…

— Може би ще трябва да се абстрахираме от външния й вид — каза Линли.

Беше застанал в другия край на стаята, пред гардероба до лейди Хелън. Беше извадил четирите кутии за шапки от най-горната лавица и ги бе подредил в редица на пода. Наведе се над тях и разтвори меката бяла хартия. От гнездото, което образуваше хартията, измъкна перука. Дълги черни коси, тънък бретон. Той я постави върху юмрука си.

Дебора зяпна. Лейди Хелън въздъхна.

— Прекрасно — каза тя. — Значи тази жена в действителност носи перука? Така че и малкото, което знаем за нея — без да споменаваме описанието на Дебора, — вероятно е напълно безполезно. Тя е една химера, нали? Фалшиви нокти, фалшива коса. — Погледна към скрина. Като че ли нещо й хрумна, защото отиде до него, отвори едно от чекмеджетата и порови из бельото. Вдигна черен сутиен. — И всичко останало е фалшиво.

Сейнт Джеймс отиде при тях. Взе перуката от Линли и я занесе до прозореца, където разтвори завесите и я поднесе на дневна светлина. По структурата си личеше, че е направена от истинска коса.

— Знаеше ли, че носи перука, Деб? — попита Линли.

— Не, разбира се, че не. Откъде можех да зная?

— Високо качество е — рече Сейнт Джеймс. — Нямала си основания да смяташ, че е перука.

Огледа я отблизо и прокара пръст по вътрешната мрежа. Един косъм се отдели, но не от онези на перуката, а друг, откъснал се от главата на притежателя й и захванат в мрежата. Сейнт Джеймс го извади напълно, поднесе го към светлината и подаде перуката обратно на Линли.

— Какво има, Саймън? — попита лейди Хелън.

Той не отговори веднага, а се втренчи в косъма между пръстите си, докато осъзнаваше и свикваше с това, което намекваше той. Имаше само едно разумно обяснение за изчезването на Тина Когин. Все пак той се позабави малко, за да подложи теорията си на изпитание.

— Носила ли си я, Дебора?

— Аз ли? Какво те кара да мислиш така?

Сейнт Джеймс взе от най-горното чекмедже на бюрото лист бяла хартия, сложи косъма върху него и отново го занесе до прозореца.

— Косъмът — каза той. — Червеникав е.

Той вдигна поглед към Дебора и видя как изражението й се променя от недоумение към разбиране.

— Възможно ли е? — попита я Сейнт Джеймс, тъй като тя беше единствената, която бе виждала и двамата, и единствена можеше да го потвърди.

— О, Саймън, никак не ме бива в тези работи! Не зная. Не зная.

— Но ти си я виждала. Разговаряли сте. Дала ти е напитката.

— Напитката — каза Дебора и изхвръкна от стаята.

След секунди другите чуха как вратата на апартамента й се блъска в стената. Лейди Хелън каза:

— Какво има? Едва ли мислиш, че Дебора има нещо общо с това. Жената е инкогнито. Това е всичко чисто и просто. Тя с под прикритие.

Сейнт Джеймс постави парчето хартия на бюрото и косъма върху него. В главата му отново и отново звучеше онази дума. Инкогнито, инкогнито. Каква странна шега.

— Боже мой! — рече той. — Та тя е казвала на всеки, с когото се е срещала. Тина Когин. Тина Когин. Проклетото й име е анаграма.

Дебора влетя в стаята със снимката от Корнуол в едната си ръка и малка картичка в другата. Подаде и двете на Сейнт Джеймс.

— Обърни ги — каза тя.

Не му бе нужно да прави това. Знаеше, че почеркът и на двете ще бъде еднакъв.

— Това е картичката, която тя ми даде, Саймън! Рецептата за нейната напитка. А на гърба на снимката на Мик…

Линли отиде при тях и взе картичката и снимката от Сейнт Джеймс.

— Всемогъщи боже! — промърмори той.

— Какво става, за бога? — попита лейди Хелън.

— Според мен това е причината, поради която Хари Камбри градеше на Мик репутация на голям мъжкар — отговори Сейнт Джеймс.

 

 

Дебора наля вряла вода в порцелановия чайник и го отнесе до малката дъбова маса, която бяха преместили в дневната на апартамента й. Настаниха се около нея — Дебора и Линли на канапето-легло, а лейди Хелън и Сейнт Джеймс на столовете. Саймън вдигна спестовната книжка, която лежеше между останалите неща, свързани с живота и смъртта на Мик Камбри: кафявата папка с етикет „Възможни“; картичката, на която беше записал телефонния номер на „Айлингтън-Лондон“; хартийката от сандвич от кафене „Талисман“; снимката му и рецептата за напитката, дадена на Дебора в деня, в който се бе появил като Тина Когин на вратата й.

— Тези десет тегления от сметката — каза лейди Хелън, като ги посочи — съвпадат със сумите, които Тина… които Мик е плащал за наем. А и времето съвсем точно потвърждава фактите, Саймън. От септември до юни.

— Дълго преди с Марк да започнат търговията с кокаин — рече Линли.

— Значи не оттам е имал пари за апартамента? — попита Дебора.

— Не и според Марк.

Лейди Хелън прокара пръст надолу по страницата с вноските. След това каза:

— Само че в продължение на цяла година е внасял суми два пъти седмично. Откъде, за бога, са идвали?

Сейнт Джеймс прелисти книжката до първата й страница, като огледа всичко написано.

— Очевидно е имал друг източник на доходи.

Саймън виждаше, че сумите на вноските не са последователни. Понякога бяха значителни, понякога недотам. Това отхвърляше втората възможност, изникнала в ума му, когато забеляза редовността на вноските в сметката на Мик. Не можеше да бъдат приходи от шантаж. Изнудваните обикновено увеличаваха цената, за да пазят в тайна опасна информация. Апетитът идваше с яденето: веднъж спечелил лесни пари, човек започваше да иска все повече и повече.

— Освен това — рече Линли, — Марк ни каза, че двамата са вложили печалбите си във втора, по-голяма покупка. Вземането на „Дейз“ в неделя потвърждава това.

Дебора наля чая. Сейнт Джеймс си сипа обичайните четири лъжички захар. Лейди Хелън потрепери отвратено и подаде захарницата на Дебора. След това вдигна кафявата папка.

— Мик сигурно е продавал своя дял от кокаина в Лондон. Със сигурност, ако го беше правил в Нанрънел, някой в крайна сметка щеше да разбере. Госпожа Суон например. И през ум не ми минава, че нещо би могло да й убегне.

— Това звучи разумно — съгласи се Линли. — В Корнуол е имал репутация на журналист. Едва ли би я рискувал, като продава кокаин там, когато би могъл съвсем лесно да го прави и тук.

— Но аз останах с впечатлението, че е имал репутация и в Лондон — рече Сейнт Джеймс. — Преди да се върне в Корнуол, е работил тук, нали?

— Но не и като Тина Когин — забеляза Дебора. — Сигурно е продавал наркотиците като жена.

— Той е станал Тина през септември — рече лейди Хелън. — Наел е този апартамент през септември. Започнал е да продава през следващия март. Достатъчно време, за да натрупа списък с купувачи. — Тя почука с пръст по папката. — Чудехме се какво може да означава това „възможни“, нали? Може би вече знаем. Да проверим ли какви всъщност са тези възможни!

— Ако са вероятни купувачи на кокаин — каза Линли, — едва ли ще си го признаят.

Лейди Хелън се усмихна ведро.

— Не и на полицията, Томи, скъпи. Разбира се.

Сейнт Джеймс знаеше какво означава тази ангелска усмивка. Ако някой можеше да измъкне информация от напълно непознат човек, то това бе лейди Хелън. Лековатите разговори, водещи по пътеката на удоволствията към издаване на информация и съдействие, бяха неин изключителен талант. Вече го беше доказала и в „Шрюзбъри Корт“. Получаването на ключа от апартамента на Мик за нея бе детска игра. Този списък с възможни бе просто крачка напред, съвсем умерено предизвикателство. Щеше да се превърне в сестра Хелън от Армията на спасението; в Хелън Спасената от програма за лечение на наркомания; в Хелън Отчаяната, търсеща поредната си доза. Но в крайна сметка, по един или друг начин, щеше да измъкне истината.

— Ако Мик е пласирал в Лондон, може някой от купувачите да го е последвал до Корнуол — каза Сейнт Джеймс.

— Но ако е продавал като Тина, как би могъл някой да знае кой всъщност е той? — попита Дебора.

— Може да е бил разпознат. Вероятно някой купувач, който го е познавал като Мик, го е видял да се представя за Тина.

— И да го е последвал до Корнуол? Защо? Шантаж?

— Какъв по-добър начин за доставяне на кокаин? Ако купувачът е имал трудности с парите, защо да не изнудва Мик за кокаин? — Сейнт Джеймс вдигна всяко от нещата, огледа ги внимателно, повъртя ги между пръстите си и отново ги постави на масата. — Но Камбри не е пожелал да рискува репутацията си в Корнуол, като се поддаде на шантажа. Затова с клиента му са се скарали. Бил е ударен. След това си е ударил главата и е умрял. Купувачът е взел парите от дневната. Всеки човек, отчаяно нуждаещ се от наркотици — и то такъв, който току-що е убил човек, — няма да се откаже да вземе пари, които лежат на открито.

Линли се изправи рязко, отиде до отворения прозорец, облегна се на перваза и се загледа надолу към улицата. Сейнт Джеймс осъзна твърде късно чий портрет е рисувал със серията си от предположения.

— Възможно ли е да е знаел за Мик? — попита Линли.

Отначало никой не отговори. Вместо това, всички се заслушаха в нарастващия шум от уличното движение в Съсекс Гардънс. Пътуващите към къщи служители започваха да се насочват към Едгуеър Роуд. Забръмча двигател. В отговор изскърцаха спирачки. Линли повтори въпроса, без да се обръща от прозореца:

— Възможно ли е брат ми да е знаел?

— Възможно е, Томи — каза Сейнт Джеймс. Когато Линли се обърна рязко към него, той продължи неохотно: — Той е бил част от мрежата за пласиране на наркотици в Лондон. Сидни го видяла неотдавна в Сохо. През нощта. В една уличка.

Той се спря замислено, спомняйки си информацията, която му беше дала сестра му, и описанието й на жената, нападната от Питър. Облечена цялата в черно, с развята черна коса.

Остана с впечатлението, че и лейди Хелън си е припомнила същото, защото заговори с — както изглеждаше — твърда решеност да избави Линли от тревогата, като насочи вниманието към престъплението от друг ъгъл:

— Смъртта на Мик може да се върти около нещо съвсем друго. Отначало си го помислихме и не виждам защо трябва да го отхвърляме сега. Все пак е бил журналист. Може да е пишел някаква статия. Може дори да е пишел нещо за травеститите.

Сейнт Джеймс поклати глава:

— Не е пишел за травеститите. Той е бил травестит. Разходите по този апартамент го доказват. Мебелите. Женският гардероб. Не е имал нужда от всичко това само за да събере информация за статия. А и не бива да забравяме, че Хари Камбри е намерил бельо в бюрото на Мик в офиса на вестника. Без да споменаваме това, че са се скарали.

— Хари е знаел?

— Очевидно се е досетил.

Лейди Хелън повъртя между пръстите си хартийката от кафене „Талисман“, сякаш твърдо решена да направи още едно усилие да успокои Линли.

— И все пак Хари беше сигурен, че е заради статия.

— Може и да е било статия. Все още имаме връзката с „Айлингтън-Лондон“.

— Може би Мик е разследвал някакво лекарство — предположи Дебора. — Лекарство, което още не е било готово за пускане на пазара.

Лейди Хелън поде мисълта й:

— Някое със странични ефекти. До което лекарите вече са имали достъп. А компанията е пренебрегвала възможността за евентуални проблеми.

Линли се върна до масата. Спогледаха се, изненадани от правдоподобността на това случайно предположение. Талидомид. Изчерпателните тестове, правила и ограничения вече бяха изключили възможността за пореден тератологически кошмар. Но хората бяха алчни за бързи печалби. Винаги бяха такива.

— Ами ако, разследвайки нещо съвсем различно, Мик се е натъкнал на нещо подозрително? — предположи Сейнт Джеймс. — Следил го е тук. Разпитвал е хора от „Айлингтън-Лондон“. И това е довело до смъртта му.

Въпреки усилията им, Линли не се присъедини към тях.

— Ами кастрацията? — Той се отпусна на канапето и потърка челото си. — Като че ли не можем да се насочим към нищо, което да обяснява цялата работа.

Сякаш за да подчертае безплодността в думите му, телефонът звънна. Дебора отиде да отговори. В момента, в който заговори, Линли скочи на крака.

— Питър? Къде си, за бога?… Какво?… Не разбирам… Питър, моля те… Къде си се обадил?… Почакай, той е тук.

Линли се хвърли към телефона.

— Дяволите да те вземат, къде беше? Не знаеш ли, че Брук… Млъкни и ме слушай поне веднъж, Питър. Брук е мъртъв, Мик също… Вече не ме е грижа какво искаш… Какво? — Линли млъкна и замръзна. Тялото му се скова. Гласът му изведнъж прозвуча напълно спокойно: — Сигурен ли си?… Чуй ме, Питър, трябва да се стегнеш… Разбирам, но не бива да докосваш каквото и да било. Разбираш ли ме, Питър? Не пипай нищо. Остави я… А сега ми дай адреса си… Добре. Да, записах. Идвам веднага.

Той постави слушалката. Като че ли минаха цели минути, докато се обърна към останалите:

— Нещо е станало със Саша.

— Мисля, че е взел нещо — каза Линли.

„Което обяснява — помисли си Сейнт Джеймс — защо Томи настоя Дебора и Хелън да не идват. Не иска някоя от тях да види брат му в това състояние, особено Дебора.“

— Какво се е случило?

Линли насочи колата към Съсекс Гардънс и изруга, когато едно такси му препречи пътя. Отправи се към Бейсуотър Роуд, зави през Раднър Плейс и безброй странични улички, за да избегне най-натоварената част от следобедните задръствания.

— Не знам. Само пищеше, че тя е на леглото, че не се движи и че според него е мъртва.

— Не му ли каза да позвъни на „Бърза помощ“?

— Господи, та той халюцинираше, Сейнт Джеймс! Звучеше ми като човек, изпаднал в делириум. По дяволите проклетото движение!

— Къде е той, Томи?

— В Уайтчапъл.

Отне им почти час, докато стигнат там, като си проправяха с мъка път през страхотни задръствания от коли, камиони, автобуси и таксита. Линли познаваше града достатъчно добре, за да минава през безброй странични улички, но всеки път, когато се покажеха на някоя от главните артерии, отново биваха забавяни. На половината път по Ню Оксфорд Стрийт Линли каза:

— Вината е моя. Аз направих всичко, само дето не ходех да му купувам наркотиците.

— Не ставай смешен!

— Исках да има най-доброто. Никога не съм го оставял да бъде самостоятелен. И в резултат той се превърна в това. Аз съм виновен, Сейнт Джеймс. Аз съм ненормалният тук.

Саймън се загледа през прозореца, докато търсеше подходящ отговор. Помисли си колко енергия хабят хората в усилията си да избегнат най-очевидните истини. Запълваха си времето, като си отвличаха вниманието и отричаха, но в крайна сметка се озоваваха в дванадесетия час, от който не можеха да се измъкнат. Колко дълго се бе занимавал Линли с такова избягване? Колко дълго той самият бе правил това? То се беше превърнало в навик и за двамата. Старателно избягвайки да си кажат необходимото, се бяха научили на лицемерие в най-важните области от живота си.

— Не всичко на този свят е твоя отговорност, Томи — рече той.

— Майка ми каза почти същото миналата вечер.

— Била е права. Самонаказваш се, когато другите носят също толкова отговорност, колкото и ти.

Линли му хвърли бърз поглед.

— Катастрофата. И това, нали? През всичките изминали години ти се опитваше да свалиш товара от раменете ми, но никога няма да успееш, не и напълно. Аз карах колата, Сейнт Джеймс. Независимо от другите факти, които смекчават вината ми, първоначалният си остава. Аз карах колата онази нощ. И се измъкнах здрав и читав. А ти — не.

— Не съм те обвинявал.

— И няма нужда да го правиш. Аз сам се обвинявам. — Линли сви по Ню Оксфорд Стрийт и започна поредната серия от странични и задни улички, водещи към Сити и Уайтчапъл, който се намираше точно зад него. — Но поне трябва да престана да се обвинявам за Питър, ако искам да не полудея. Най-доброто, което в момента мога да предприема по този въпрос, е каквото и да открием, когато стигнем при него, то да си бъде отговорност на Питър, а не моя.

Намериха сградата в тясна уличка точно зад Брик Лейн, където група крещящи пакистанчета играеха футбол със смачкана топка. Използваха четири найлонови торби с боклук за греди, но едната от тях се беше скъсала и съдържанието й лежеше разпръснато наоколо, изпомачкано от краката на децата.

Видът на бентлито спря играта веднага и Сейнт Джеймс и Линли слязоха от колата в кръг от любопитни лица. Въздухът бе тежък — не само от подозрението, придружаващо появата на непознати в тясно сплотени общества, но и от миризмата на утайка от кафе и гниещи зеленчуци и плодове. Обувките на играещите деца доста допринасяха за тази остра миризма. Изглеждаха целите налепени с органични отпадъци.

— К’во става? — промърмори едно от децата.

— Де да знам — отговори друго. — Ама и кола, а?

Трето, по-предприемчиво от останалите, пристъпи напред и предложи: „Да наглеждам колата зарад вас, господине. Да я пазя от тия тука.“ И кимна към останалите от групата. Линли повдигна леко ръка — знак, който хлапето като че ли прие за съгласие, защото сложи едната си ръка на капака, другата на хълбока, а ожуления си крак — на бронята.

Бяха паркирали точно пред сградата на Питър — тясна и пететажна. Явно някога бе боядисана в бяло, но времето, саждите и безразличието я бяха оцветили в отблъскващо сиво. Дървенията на врати и прозорци като че ли не беше пипвана от десетилетия. На местата, където беше нанасяна синя боя, за да се получи приятен контраст с бялата фасада, бяха останали само точици — лазурни петънца като лунички върху кожа, проядена от старост, фактът, че някой от третия етаж се беше опитал да посмекчи вида й, насаждайки фрезии в нацепено дървено сандъче, не успяваше да направи нищо срещу общото усещане за нищета и разложение.

Изкачиха четирите стъпала към входната врата. Над нея с червена боя бяха изпръскани думите Последните няколко дни. Изглеждаха подходящи за табела.

— Каза, че се намира на първия етаж — рече Линли и се отправи към стълбите.

Евтиният линолеум, който ги покриваше, беше износен по средата чак до черната си подплата, а по все още здравите му краища имаше смес от стар восък и прясна мръсотия. Големи мазни петна оцветяваха стените до стълбището. По тях на местата, където някога е бил монтиран парапет, имаше дупки, които приличаха на следи от дребна шарка. Виждаха се и отпечатъци от ръце, както и огромно петно като от сос, процедило се от горния етаж.

На площадката стоеше ръждясала бебешка количка, килната на трите си колела и заобиколена от няколко чувала с боклук, две тенекиени кофи, метла и почернял парцал на дръжка. Мършава котка, чиито ребра се брояха, с възпалена рана на челото, се промъкна покрай тях, докато се изкачваха, измъчвани от миризмата на чесън и урина.

В коридора на първия етаж, който не бе постлан с пътека, сградата сякаш оживя. Телевизия, музика, спорещи гласове, внезапен плач на дете — нехармоничните звуци на хора, вършещи ежедневните си задължения. Все пак положението в апартамента на Питър бе различно. Откриха го в далечния край на коридора, където едно мръсно прозорче пропускаше малко светлина от улицата. Вратата беше затворена, но не напълно, нито пък й бе пуснато резето, защото щом Линли почука, тя се отвори и разкри една-единствена стая. Прозорците й, затворени и покрити със спални чаршафи, като че ли задържаха вътре миризмите на цялата сграда и ги смесваха с по-силната воня на немити тела и мръсни дрехи.

Въпреки че стаята не беше кой знае колко по-малка от тази в Падингтън, която съвсем скоро бяха напуснали, контрастът бе потресаващ. Нямаше буквално никакви мебели. Вместо тях три големи, покрити с петна възглавници лежаха на пода сред разхвърляни вестници и отворени списания. Вместо гардероб или скрин, на един стол бяха натрупани несгънати дрехи, проточващи се до четирите кашона, в които имаше още. Обърнати с дъното нагоре щайги за плодове служеха за маси, а една настолна лампа без абажур осигуряваше светлината в стаята.

Линли не каза нищо, когато влязоха. За момент остана на прага, сякаш събираше сили да затвори вратата и да се изправи срещу истината.

Накрая бутна вратата и вече нищо не се препречваше пред погледа им. До близката стена протрито канапе беше разпънато на легло. На него лежеше неподвижно частично покрита фигура. На пода зад канапето Питър Линли се беше свил в ембрионална поза, с увити ръце около главата.

— Питър! — Томас отиде до него, коленичи и отново извика името му.

Сякаш събуден от звука, Питър си пое рязко дъх и направи конвулсивно движение. Очите му се нагласиха на фокус и забелязаха брат му.

— Не мърда. — Той натъпка част от тениската в устата си, сякаш за да не заплаче. — Върнах се у дома и тя беше тук, но не мърдаше.

— Какво се е случило? — попита Линли.

— Не мърда, Томи! Върнах се у дома и тя беше тук, но не мърдаше.

Сейнт Джеймс се приближи, до канапето и повдигна чаршафа, който покриваше по-голямата част от фигурата. Под него Саша лежеше гола върху мръсното спално бельо, с протегната напред ръка и пръсти, висящи отвъд ръба на леглото. Рядката коса покриваше лицето й, а онази част от шията, която беше открита, изглеждаше посивяла от мръсотия. Той допря пръсти до китката на протегнатата й ръка, макар предварително да знаеше, че това е чиста формалност. Някога бе работил в една оперативна група към Скотланд Ярд. Не за пръв път виждаше труп.

Изправи се, погледна Томас и поклати глава. Приятелят му се приближи, отмахна разпиляната коса и повдигна внимателно ръката, за да види степента на вкочанясване. След това отстъпи назад при вида на иглата за подкожни инжекции, забита в плътта й.

— Свръхдоза — каза Линли. — Какво е взела, Питър?

Върна се при брат си. Сейнт Джеймс остана при трупа. Забеляза, че спринцовката е празна и буталото е натиснато докрай, сякаш бе вкарала във вените си вещество, което я бе убило на момента. Беше трудно за вярване. Той се огледа за нещо, което да му подскаже какво може да е взела, за да причини такава смърт. На щайгата до леглото нямаше нищо, освен празна чаша с покрита с петна лъжичка в нея и остатъци от бял прашец по ръба. На самото легло нямаше нищо друго, освен трупа. Той отстъпи назад и огледа пода между леглото и щайгата. Точно тогава го видя и почувства прилив на ужас.

Сребърно шишенце лежеше на една страна, почти извън полезрението му. От него се беше изсипал бял прах, несъмнено същият като по ръба на чашата — веществото, причинило смъртта на Саша Нифърд. Неподготвен за гледката, Саймън усети как сърцето му се разтуптява. Заля го внезапна горещина. Не можеше да повярва.

Шишенцето беше на Сидни.