Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (2)

Първа глава

Лейди Хелън Клайд беше заобиколена от сцени на смъртта. По масите лежаха веществени доказателства от местопрестъпления; по стените висяха снимки на трупове; страховити образци бяха наредени зад стъклените врати на шкафовете, а между тях имаше един особено отвратителен, който се състоеше от кичур коса с част от скалпа на жертвата. Все пак, въпреки зловещата обстановка, мислите на лейди Хелън постоянно летяха към храната.

За да се поразсее, тя погледна копието от един полицейски доклад на работната маса пред себе си.

— Всичко съвпада, Саймън — каза тя и изключи микроскопа си. — Б отрицателна, АБ положителна, 0 положителна. Столичните здравата ще се зарадват, нали?

— Хммм — беше единственият отговор на събеседника й.

Винаги отговаряше едносрично, когато бе погълнат от работата, но този пъти прозвуча още по-неприятно, тъй като минаваше четири и вече четвърт час тя копнееше за чай. Без да забележи това, Саймън Олкорт-Сейнт Джеймс започна да развинтва капачките на група шишенца, които стояха в редица пред него. В тях имаше миниатюрни влакна, които се готвеше да анализира. По този начин поддържаше нарастващата си репутация на учен по съдебна медицина — резултат от способността му да извлича голямо количество факти от безкрайно мънички, пропити с кръв нишки.

Когато се убеди, че Сейнт Джеймс се готви да прави анализ на плат, лейди Хелън въздъхна и отиде до прозореца на лабораторията. Намираше се на най-горния етаж на къщата му и беше отворен в късния юлски следобед. От него се разкриваше гледка към приятна градина с тухлени зидове. Истинската джунгла от цветя образуваше шарки от непослушни багри. Пътечките и моравата бяха обрасли.

— Трябва да наемеш някого да се погрижи за градината — каза лейди Хелън. Знаеше много добре, че през последните три години градината не е докосвана.

— Да — отвърна Сейнт Джеймс и взе пинцети и кутийка с предметни стъкла.

Някъде под тях в къщата се отвори и затвори врата.

„Най-сетне“, помисли си лейди Хелън и си позволи да си представи как Джоузеф Котър изкачва стълбите от кухнята в мазето, а табличката в ръцете му е отрупана с пресни плоски кифлички, крем, сладкиши с ягодово сладко и чай. За нещастие обаче шумовете, които започнаха да се придвижват нагоре — думкане и блъскане, придружени с тихо ръмжене от усилието, — не подсказваха скорошно пристигане на закуската. Лейди Хелън заобиколи един от компютрите на Сейнт Джеймс и надникна в облицованото с ламперия антре.

— Какво става? — попита Сейнт Джеймс, когато в къщата се чу остър трясък на метал в дърво — шум, който не вещаеше нищо добро за парапета на стълбището. Той стана тромаво от стола си, а пристегнатият му крак се приземи безцеремонно на пода с грозно тупване.

— Котър е. Мъчи се с един куфар и някакъв пакет. Да ти помогна ли, Котър? Какво носиш?

— Справям се — прозвуча уклончивият отговор на Котър от три етажа по-надолу.

— Какво, за бога…

Лейди Хелън усети как Сейнт Джеймс, който беше застанал до нея, се отдръпва от вратата и се връща към работата си, сякаш нищо не я бе прекъсвало и Котър не се нуждаеше от помощ.

Едва тогава лейди Хелън разбра. Докато Котър маневрираше с товара си към първата площадка, един лъч от прозореца освети широката лепенка на куфара. Даже и от най-горния етаж се виждаха печатните букви по нея: Д. Котър, САЩ. Дебора се връщаше, и то — както изглеждаше — доста по-рано от очакваното. Но Сейнт Джеймс продължаваше да се занимава с влакната и предметните си стъкла, сякаш нямаше нищо такова. Той се наведе над микроскопа и нагласи фокуса.

Лейди Хелън заслиза по стълбите. Котър й махна с ръка да се отдръпне.

— Мога да се оправя — каза й той. — Не си правете труда.

— Нямам нищо против да си направя труда. Не по-малко от теб.

Котър се усмихна на отговора й, защото усилията му бяха породени от бащинска любов към завръщащото се дете и лейди Хелън знаеше това. Той й подаде широкия плосък пакет, който се мъчеше да носи под мишница. Все пак не пожела да пусне куфара.

— Да не би Дебора да се връща у дома? — попита тихо лейди Хелън.

Котър отвърна по същия начин:

— Да. Тази вечер.

— Саймън не ми е казал и дума.

Котър нагласи по-удобно дръжката на куфара.

— Нищо чудно, нали? — отговори мрачно той.

Изкачиха останалите стъпала. Котър замъкна куфара в стаята на дъщеря си отляво на площадката, а лейди Хелън се поспря пред вратата на лабораторията. Тя опря пакета на стената и забарабани замислено с пръсти по него, докато наблюдаваше приятеля си. Сейнт Джеймс не вдигна поглед от работата.

Винаги използваше професията си като ефективна защита. Работните маси и микроскопите се бяха превърнали в бастиони, които никой не можеше да прескочи, а непрестанната работа — в наркотик, който притъпяваше болката от загубата. Лейди Хелън огледа лабораторията и за пръв път я видя не като центъра на професионалния му живот, а като убежището, в което се бе преобразила. Беше голяма стая с лека миризма на формалдехид; анатомични таблици, диаграми и рафтове по стените; с под, покрит със скърцащи дъски от широколистен материал, и прозорец на тавана, през който проникваше безличната топлина на млечното слънце. За мебелировка служеха изподраскани маси, високи столчета, микроскопи, компютри и най-различно оборудване за изследване на какво ли не — от кръв до куршуми. Вратата от едната страна водеше към тъмната стаичка на Дебора Котър. Беше стояла затворена през всичките години на отсъствието й. Лейди Хелън се запита какво ли би направил Сейнт Джеймс, ако изведнъж я отвореше и по този начин открехнеше подстъпите към сърцето му.

— Дебора се връща тази вечер, Саймън. Защо не си ми казал?

Сейнт Джеймс махна едно предметно стъкло от микроскопа, замести го с друго и нагласи на по-голямо увеличение. След това погледа известно време новия си образец и си записа нещо.

Лейди Хелън се наведе през работната маса и изключи лампата на микроскопа.

— Връща се у дома — каза тя. — Цял ден не си ми казал и дума за това. Защо, Саймън? Кажи ми.

Вместо да отговори, Сейнт Джеймс погледна над рамото й.

— Какво има, Котър?

Лейди Хелън се обърна. Котър стоеше намръщен на вратата и бършеше чело с хубава ленена кърпичка.

— Няма нужда да взимате Деб от летището, господин Сейнт Джеймс — рече бързо той. — Лорд Ашъртън ще отиде. И аз ще ида с него. Позвъни ми преди няма и час. Всичко е уредено.

Тиктакането на стенния часовник бе единственият незабавен отговор. Някъде навън въздухът се огласи от яростен детски плач.

Сейнт Джеймс се размърда и каза:

— Добре. Това дори ме устройва повече. Имам цяла камара работа.

Лейди Хелън почувства онова объркване, което обикновено биваше съпровождано от недоволен вик. Светът, какъвто го познаваше, придобиваше нова форма. Копнеейки да зададе очевидния въпрос, тя погледна от Сейнт Джеймс към Котър, но обичайната й резервираност я възпря. Все пак й се стори, че на Котър му се иска да каже още нещо и очаква другият да направи някаква допълнителна забележка, която да му го позволи. Ала Сейнт Джеймс само прокара ръка през разбърканата си черна коса. Котър пристъпи от крак на крак.

— Тогава ще вървя да си върша работата.

Той кимна и напусна стаята, но раменете му бяха приведени, сякаш носеха някакъв товар, а стъпките му бяха тежки.

— Как да разбирам това? — попита лейди Хелън. — Томи ще докара Дебора от летището. Томи. Не ти?

Това бе достатъчно разумен въпрос. Томас Линли, лорд Ашъртън, бе стар приятел както на Сейнт Джеймс, така и на лейди Хелън; нещо като колега, тъй като през последните десет години работеше в отдел „Криминални престъпления“ на Ню Скотланд Ярд. В качеството си и на двете бе чест посетител в къщата на Сейнт Джеймс на Чейни Роу. „Но кога, за бога — почуди се лейди Хелън, — е успял да опознае Дебора толкова добре, че да я посреща на летището при завръщането й у дома след следването? Обажда се най-хладнокръвно на баща й с вече уредени неща, сякаш й е… какъв, за бога, е Томи на Дебора?“

— Той ходи в Америка да я види — отвърна Сейнт Джеймс. — Няколко пъти. Никога ли не ти е казвал, Хелън?

— Боже господи! — възкликна слисано лейди Хелън. — Откъде знаеш? Едва ли Дебора ти е казала. Колкото до Томи, той знае, че винаги си…

— Котър ми каза миналата година. Предполагам, че доста време се е чудил за намеренията на Томи, както би направил всеки баща.

Сухият му, безстрастен тон говореше много повече от всяка друга многозначителна забележка. Сърцето й се сви.

— Чувстваше се ужасно през последните три години без нея, нали?

Сейнт Джеймс придърпа друг микроскоп и се съсредоточи върху една прашинка, която сякаш се беше залепила упорито за стъклото на окуляра.

Лейди Хелън го наблюдаваше и ясно виждаше как времето и окаяният му недъг правят всичко възможно, за да го накарат с всяка изминала година да изглежда все по-малко мъж в собствените си очи. Прииска й се да му каже колко невярна и нечестна е тази преценка, колко малко значение има това. Но ако го направеше, щеше да стигне опасно близо до съжалението, а нямаше намерение да го наранява със състрадание, което той не желаеше.

Входната врата се затръшна и й спести думите. Чуха се бързи стъпки, които преминаха по стълбите, без притежателят им да спре да си поеме дъх, и издадоха единствения човек с достатъчно енергия да изкачи толкова стръмни стъпала за толкова кратко време.

— Това ми звучи като Сидни — каза Сейнт Джеймс секунди преди по-малката му сестра да връхлети в стаята.

— Знаех си, че ще те намеря тук — съобщи Сидни Сейнт Джеймс, целуна го набързо по бузата, стовари се върху един стол и каза вместо поздрав на лейди Хелън: — Страхотна рокля, Хелън. Нова ли е? Как успяваш да изглеждаш толкова спретната в четири и петнадесет следобед?

— Като говорим за спретнатост… — Сейнт Джеймс измери необичайното облекло на сестра си.

Сидни се засмя:

— Кожени панталони. Как ви се струва? Имаше и кожа, но я оставих при фотографа.

— Доста топла комбинация за лято — рече лейди Хелън.

— Не е ли страхотна? — съгласи се радостно Сидни. — От десет сутринта стоя на Албърт Бридж по кожени панталони, кожено палто и нищо повече. Кацнала върху такси от 1951 година, а шофьорът — бих искала някой да ми каже откъде ги намират такива манекени — гледа похотливо нагоре към мен като някой перверзник. О, да, и тук-там се показва по малко плът. Моята плът, ако трябва да бъдем точни. Всичко, което трябва да прави шофьорът, е да изглежда като Джак Изкормвана. Взех назаем тази тениска от един техник. Сега сме в почивка и си помислих, че мога да се отбия да те видя. — Тя огледа любопитно стаята. — Значи така. Минава четири. Къде е чаят?

Сейнт Джеймс кимна към пакета, който лейди Хелън бе облегнала на стената.

— Този следобед ни заварваш в неразбория.

— Дебора се връща довечера, Сид — каза лейди Хелън. — Знаеше ли?

Лицето на Сидни грейна.

— Най-сетне! Тогава това трябва да са някои от нейните снимки. Прекрасно! Хайде да им хвърлим един поглед.

Тя скочи от стола, раздруса пакета, сякаш бе подранил коледен подарък, и започна най-спокойно да сваля опаковката му.

— Сидни! — сгълча я Сейнт Джеймс.

— Уф! Нали знаеш, че няма да има нищо против. — Сидни хвърли настрана дебелата кафява хартия, развърза връзките на черната папка и вдигна най-горния портрет от купчинката вътре. Огледа го и подсвирна през зъби. — Боже, това момиче е станало по-ловко с фотоапарата от когато и да било!

След това подаде снимката на лейди Хелън и продължи да разглежда останалите.

Аз и банята. Трите думи бяха надраскани с небрежен почерк до долния ръб. Беше актов етюд със самата Дебора, нагласена в три четвърти профил към фотоапарата. Обстановката беше композирана доста хитро: плитка вана; деликатната извивка на гръбнака й; масичката наблизо, върху която имаше глинена кана, четки за коса и гребен; меката светлина, която падаше върху лявата й ръка, левия крак и извивката на рамото. Използвайки себе си за модел, бе копирала „Ваната“ на Дега. Беше прекрасно.

Лейди Хелън вдигна поглед и видя Сейнт Джеймс да кима, сякаш с възхищение. После той се върна до масата и започна да се рови в купчинка доклади.

— А вие? Вие знаехте ли? — попита нетърпеливо Сидни.

— Какво да сме знаели? — рече лейди Хелън.

— Че Дебора ходи с Томи. Томи Линли! Каза ми го готвачът на мама, ако щете вярвайте. От това, което ми съобщи, може да се съди, че Котър здравата се е наежил. Честно, Саймън, трябва да му поговориш и да му налееш малко ум в главата! А щом говорим за това, би трябвало да налееш малко ум и в главата на Томи. Мисля, че е ужасно нечестно да избере Деб пред мен. — Тя отново седна на стола. — А, да не забравя. Трябва да ви кажа за Питър.

Лейди Хелън усети леко облекчение при тъй неочакваното сменяне на темата.

— Питър ли? — попита услужливо тя.

— Представете си само! — Сидни разпери драматично ръце. — Хванахме Питър Линли с проститутка, облечена цялата в черно и с развята черна коса като туристка от Трансилвания, на местопрестъпление то в една уличка в Сохо!

— Питър, брата на Томи? — опита се да изясни лейди Хелън, защото знаеше склонността на Сидни да пропуска важни подробности. — Не може да бъде! Той е в Оксфорд това лято, нали?

— Изглежда зает с далеч по-интересни неща от учението си. А историята, литературата и изкуствата да вървят по дяволите.

— За какво говориш, Сидни? — попита Сейнт Джеймс, докато тя ставаше от стола и започваше да тършува из кабинета като кутре.

Сидни включи микроскопа на лейди Хелън и погледна в него.

— Леле боже! Какво е това?

— Кръв — отговори лейди Хелън. — А Питър Линли?

Сидни нагласи фокуса.

— Беше… чакайте да видя. Петък вечерта. Да, точно така, защото в петък трябваше да отида на един щур купон в Уест Енд и това беше вечерта, когато видях Питър. На земята в една уличка. Боричкаше се с проститутка! Няма ли да се зарадва Томи, като го чуе?

— Томи от една година не е доволен от Питър — каза лейди Хелън.

— Все едно че Питър не го знае! — Сидни погледна жално брат си. — Ами чаят? Има ли надежда?

— Винаги. Довърши си сагата.

Сидни направи гримаса.

— Няма много друго за казване. С Джъстин се натъкнахме на Питър, който се боричкаше с тази жена в тъмното. Всъщност я удряше по лицето и Джъстин го издърпа. А пък жената — ето това е най-странното — започна да се смее и смее. Разбира се, вероятно беше изпаднала в истерия. Само че преди да успеем да видим дали е добре, тя избяга. Закарахме Питър в дома му. Мизерен малък апартамент в Уайтчапъл, Саймън, а момиче с пожълтели очи и мръсни дънки очакваше Питър на стъпалата пред вратата. — Сидни потрепери. — Както и да е, Питър не спомена и дума за Томи, Оксфорд или каквото и да било. Сигурна съм, че последното нещо, което е очаквал, е някой приятел да се спъне в него, докато се търкаля в уличката.

— А ти какво правеше там? — попита Сейнт Джеймс. — Или Сохо беше идея на Джъстин?

Сидни избегна погледа му.

— Мислиш ли, че Деб ще иска да ми направи няколко снимки? Сега, след като косата ми е подстригана, трябва да започна работа върху новия си бук^[1]. И дума не си ми казал за новата ми прическа, Саймън, а е по-къса и от твоята.

Но Сейнт Джеймс не можеше да бъде отклонен толкова лесно.

— Не ти ли писна вече от Джъстин Брук?

— Хелън, какво мислиш за косата ми?

— А ти какво ще ми кажеш за Брук, Сидни?

Сидни отправи безмълвно извинение към лейди Хелън, преди да укроти брат си с поглед. Приликата между тях беше забележителна — едни и същи къдрави черни коси, орлови черти и сини очи. Изглеждаха като изкривени огледални образи: жизнеността в единия беше заменена с примирено спокойствие в другия. Представляваха картини на преди и сега, на миналото и настоящето, свързани с неопровержима кръвна връзка.

Все пак думите на Сидни като че ли се опитаха да отрекат последното.

— Недей да се отнасяш с мен като с дете, Саймън — рече тя.

 

 

Ударите на часовника в стаята стреснаха Сейнт Джеймс от сън. Беше три и половина сутринта. В един мъгляв момент — полузаспал, полубуден — той се почуди къде се намира, докато схванатият му мускул, превърнал се в болезнен възел на врата му, не го накара да се събуди напълно.

Размърда се на стола и стана бавно. Чувстваше тялото си като огънато. Протегна се предпазливо, отиде до прозореца на кабинета и погледна към Чейни Роу.

Луната оцветяваше листата на дърветата в сребърно, като докосваше реставрираните къщи отсреща, музея „Карлайл“ и църквата на ъгъла. През последните няколко години тук беше настъпил ренесансът и водеше квартала до реката от бохемското минало към неизвестно бъдеще. Сейнт Джеймс го обожаваше.

Върна се на стола си. На масата до него в голяма тумбеста чаша все още имаше пръст бренди. Пресуши го, изгаси лампата в кабинета и се отправи по тесния коридор към стълбите.

Изкачи ги бавно, като придърпваше недъгавия си крак и се хващаше здраво за парапета, за да удържи непосилното бреме. Поклати вяло глава, корейки се заради самотното си необичайно суетене по случай завръщането на Дебора.

Котър се беше върнал от летището преди няколко часа, но дъщеря му остана в къщата само за малко, като през цялото време се вря в кухнята. Сейнт Джеймс чуваше от кабинета си смеха й, гласа на баща й и лая на кучето. Дори си представяше как домашният котарак скача от перваза на прозореца, за да я поздрави. Това продължи половин час. След това, вместо Дебора да се качи да го види, Котър влезе в кабинета и съобщи неловко, че Дебора отново е излязла с лорд Ашъртън. Томас Линли. Най-стария приятел на Сейнт Джеймс.

Притеснението на Котър от поведението на Дебора само обещаваше да влоши и без това неудобното положение.

— Каза, че няма да се бави дълго — заекна Котър. — Каза, че се връща направо тук. Каза, че…

На Сейнт Джеймс му се прииска да спре думите му, но не можеше да измисли как. Реши проблема, като погледна часовника си и каза, че смята да си ляга. Котър го остави на мира.

Понеже знаеше, че сънят няма да дойде, остана в кабинета си и се опита да почете някакво научно списание, докато часовете се изнизваха. Чакаше завръщането й. Разумната част от съзнанието му твърдеше, че няма никакъв смисъл да се срещат сега, но глупавата — изнервена до болка — копнееше за това.

„Каква идиотщина“, помисли си Сейнт Джеймс и продължи да се качва по стълбите. Само че тялото му искаше да противоречи на интелекта и той се отправи не към своята спалня, а към тази на Дебора на най-горния стаж. Вратата беше отворена.

Стаята беше малка, с безразборно подбрани мебели. Стар дъбов гардероб, лакиран с любов, стоеше на неравните си крака до стената. Върху подобна тоалетка имаше ваза от фина керамика с розови ръбове. На пода лежеше овално многоцветно килимче, ръчно изработено от майката на Дебора десет месеца преди смъртта й. Тясното пиринчено легло, на което спеше още от детството си, стоеше до прозореца.

Сейнт Джеймс не беше влизал в тази стая през всичките три години на отсъствието й. Сега го направи неохотно. Отиде до отворения прозорец, където от лекия ветрец потрепваха белите перденца. Дори и от тази височина се усещаше уханието на цветята долу в градината — съвсем леко, като ненатрапчив фон на платното на нощта.

Докато се наслаждаваше на изящния аромат, една сребриста кола се плъзна иззад ъгъла на Чейни Роу и Лордшип Плейс и спря до старата градинска порта. Сейнт Джеймс разпозна бентлито и шофьора, който се обърна към младата жена до него и я прегърна.

Луната, която малко преди това осветяваше улицата, сега освети и вътрешността на колата. Докато Сейнт Джеймс наблюдаваше, неспособен да се отдръпне от прозореца — а той не го и желаеше, — русата глава на Линли се наведе към Дебора. Тя вдигна ръка, потърси с пръсти първо косата, а после лицето му, и го притегли към шията и гърдите си.

Сейнт Джеймс си наложи да премести поглед от колата към градината. „Зюмбюли, ралици, игловръх — помисли си. — Бурени, които трябва да се изчистят. Има работа за вършене. Трябва да се погрижа за това. Само дето не мога да използвам градината, за да избягам от сърцето си.“

Познаваше Дебора от деня на раждането й. Тя беше израснала като член на малкото му домакинство в Челси — детето на мъжа, едновременно медицинска сестра, слуга, камериер и приятел на Сейнт Джеймс. По време на най-тъмния период от живота му тя бе постоянната компания, която го спаси от най-страшната част на разочарованието. Но сега…

„Тя е направила своя избор“, помисли си той и се опита да си внуши, че не изпитва нищо, че може да го приеме, че може да бъде победеният, че може да продължи.

Прекоси площадката и влезе в лабораторията си, където включи най-силната лампа. Кръгът светлина падна върху един доклад по токсикология. Прекара следващите няколко минути в опити да чете документа — жалко усилие да подреди мислите си, — преди да чуе двигателя на колата и малко след това стъпките на Дебора долу в антрето.

Запали още една лампа в стаята и отиде до вратата. Усети прилив на трепет, нужда да намери какво да каже; извинение, задето още не си е легнал и се разхожда облечен в три сутринта. Само че не разполагаше с време да помисли, тъй като Дебора изкачи стълбите почти толкова бързо, колкото и Сидни.

Когато стигна най-горната площадка, се сепна при вида му.

— Саймън!

По дяволите реакцията й. Той протегна ръка и Дебора се озова в прегръдките му. Беше естествено. Там си й беше мястото. И двамата го знаеха. Без да помисли, Сейнт Джеймс наведе глава, като търсеше устните й, но вместо тях намери косата й. В нея недвусмислено се усещаше миризмата на цигарите на Линли — горчиво напомняне каква е била Дебора и каква е станала.

Миризмата го накара да се опомни и той я пусна. Видя, че времето и разстоянието са увеличили в съзнанието му красотата й, придали са й физически качества, каквито тя не притежаваше. Призна пред себе си това, което винаги бе знаел. Дебора не беше красива според общоприетите канони. Нямаше гладките, аристократични черти на Хелън, нито пък провокиращото лице на Сидни; а представляваше смес от топлота и обич, усет и остроумие — качества, които се усещаха в жизненото й изражение; в хаоса на медната коса и гъсто обсипания й с лунички нос.

Но изглеждаше променена, прекалено отслабнала и сякаш необясними, илюзорни нишки съжаление лежаха точно под повърхността на спокойствието й. Все пак му заговори, както някога:

— До късно ли работиш? Не си ме чакал, нали?

— Това беше единственият начин да накарам баща ти да си легне. Той си мислеше, че Томи ще те отвлече още тази нощ.

Дебора се засмя:

— Колко характерно за татко. И ти ли мислиш същото?

— Томи е глупак, задето не го е направил.

Сейнт Джеймс се зачуди на явното лицемерие в думите им. С една бърза прегръдка бяха заобиколили ловко първопричината й да напусне Англия, сякаш се бяха договорили да си играят на старите отношения, към които никога нямаше да се завърнат. Все пак в този момент фалшивото приятелство бе по-добро от прекъсване на всякакви връзки.

— Имам нещо за теб.

Той я поведе през лабораторията и отвори вратата на тъмната й стаичка. Дебора посегна към ключа на лампата и ахна от изненада, когато видя новия цветен увеличител, застанал на мястото на стария черно-бял.

— Саймън! — възкликна тя и започна да гризе вътрешната страна на устната си. — Това е… много мило от твоя страна. Наистина… не че е трябвало… И дори ме изчака да се върна.

По лицето й се появиха неприятни морави петна, прилични на отпечатъци от пръсти — припомняне, че Дебора не притежава светски умения, на които да се осланя в неудобен момент.

Бравата в ръката му стана необикновено студена. Сейнт Джеймс беше предполагал, че ще я зарадва с подаръка, въпреки миналото. Но тя не се зарадва. Покупката му като че ли представляваше неволно прекрачване на неписаната граница между тях.

— Исках по някакъв начин да ти кажа „добре дошла“ — рече той. Дебора не отговори. — На всички ни липсваше.

Тя прокара ръка по повърхността на увеличителя.

— Преди да замина, направих изложба на работите си в Санта Барбара. Знаеше ли това? Томи казвал ли ти е? Обадих му се по телефона да му го съобщя, защото… е, човек може само да мечтае да му се случи такова нещо, нали? Хората идват, харесват това, което виждат. Дори купуват… Бях толкова развълнувана. Използвах един от увеличителите в училище и си спомням, че се чудех как ще успея някога да си позволя новите фотоапарати, които искам, както и… Но сега ти го направи заради мен. — Тя огледа тъмната стаичка, шишетата с химикали, кутиите с материали, новите ванички за проявителя и фиксажа. Вдигна пръсти към устните си. — Даже си купил и консумативите! О, Саймън, това е повече от… Наистина не съм го очаквала. Всичко е… точно такова, от каквото имам нужда. Благодаря ти. Ужасно ти благодаря! Обещавам, че ще си идвам всеки ден, за да го използвам!

— Ще си идваш?

Внезапно Сейнт Джеймс млъкна. Осъзна, че е трябвало да се сети какво предстои още когато ги е видял заедно в колата.

— Не знаеш ли? — Дебора изгаси лампата и се обърна към лабораторията. — Имам апартамент в Падингтън. Томи ми го намери през април. Не ти ли е казвал? И татко ли не ти е казал? Утре се местя там.

— Утре ли? Искаш да кажеш, вече? Днес?

— Предполагам, че това означава днес, нали? И двамата ще бъдем в много лоша форма, ако не поспим. Затова сега ще ти кажа лека нощ. И ти благодаря, Саймън. Благодаря ти!

Тя притисна за момент бузата си до неговата, стисна ръката му и си отиде.

„Е, това е“, помисли си Сейнт Джеймс, гледайки след нея като вкаменен.

След това се отправи към стълбите.

 

 

Когато стигна в стаята си, чу го да върви. Застанала на не повече от две стъпки от затворената врата, Дебора се заслуша в стъпките му. Това бе спомен, отпечатан в паметта й — споменът, който щеше да я следва до гроба. Лекото спускане на здравия крак, тежкото тупване на недъгавия. Движението на ръката по парапета, вкопчена толкова здраво, че кокалчетата на пръстите изпъкваха. Спирането на дъха, докато се опитваше да поддържа крехкото равновесие. И всичко това с лице, което не издаваше нищо.

Тя изчака, докато чу вратата му на долния етаж да се затваря, след това се отдръпна от своята и отиде — както не знаеше, че и той е направил преди минути — до прозореца.

„Три години“, помисли си. Изглеждаше по-слаб, по-изпит и болен, с изключително хубаво ъгловато лице, върху което бе гравирана историята на едно страдание. Коса, винаги въздълга. Спомни си мекотата й между пръстите си. Одухотворени очи, които говореха много даже и когато той мълчеше. Устни, които докосваха нежно нейните. Чувствителни ръце, ръце на художник, които проследяваха линията на брадичката й, които я притегляха в прегръдките му.

— Не. Никога повече.

Дебора прошепна спокойно думите пред наближаващата зора. След това се отдръпна от прозореца, отметна покривката от леглото и легна, напълно облечена.

„Не мисли за това — каза си тя. — Не мисли за нищо.“