Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (16)

Петнадесета глава

Когато Сейнт Джеймс най-сетне настигна сестра си, тя вече бе стигнала до заливчето, и то доста преди всички останали. Някъде в отчаяния си бяг през парка и горичката беше паднала и кръвта се стичаше по едната ръка и единия й крак. От върха на скалата я видя как се хвърля към трупа на Брук и го сграбчва, сякаш е това можеше да му вдъхне живот. Говореше нечленоразделно — несвързани думи, а не изречения — и се притискаше до него. Главата на Брук висеше под невероятен ъгъл и свидетелстваше за начина, по който беше умрял.

Сидни го постави на земята. Отвори устата му и направи ненужен опит за изкуствено дишане. Дори от върха на скалата Сейнт Джеймс чуваше кратките й неистови викове, след като не получи никаква реакция от това. Започна да го удря по гърдите. Разкъса му ризата. Хвърли се върху него и го притисна, сякаш за да го възбуди, както бе правила преди смъртта му. Това бе безсмислена, гротескна имитация на прелъстяване. Докато гледаше, Сейнт Джеймс почувства как изстива. Изрече името й, след това я извика, но без полза.

Накрая тя вдигна поглед към скалата и го видя. Протегна към него едната си ръка, сякаш в молба, и най-сетне заплака. Това бе ужасен вой, отчасти отчаяние, отчасти мъка; плач, чийто източник бе също толкова първичен, колкото и вечен. Тя покри лицето на Брук с целувки, след това сведе глава и я облегна на гърдите му. И плачеше — от мъка, от гняв, от ярост. Сграбчи трупа за раменете, повдигна го и започна да крещи името му. В отговор безжизнената глава заподскача в зловещ танц на счупения врат.

Сейнт Джеймс стоеше неподвижен и си налагаше да не отклонява поглед от сестра си, за да стане свидетел на най-страшната част от мъката й. Приемаше това като справедливо наказание за греха, че притежава тяло, толкова недъгаво, че не му позволяваше да й се притече на помощ. Слушаше силния вой на Сидни, неспособен да се помръдне, и ругаеше вътрешно с нарастваща ярост, която бързо се превръщаше в паника. Почувства докосване по ръката и се обърна със злост. Лейди Ашъртън стоеше до него, а зад нея бяха градинарят и още половин дузина души от къщата.

— Махнете я от него. — Едва изрече думите, но те накараха другите да се размърдат.

Лейди Ашъртън го погледна разтревожено за последен път и се заспуска бързо по скалата. Другите я последваха с одеяла, импровизирана носилка, термос и навито въже. Въпреки че слизаха бързо, на Сейнт Джеймс му се струваше, че се движат бавно — като в пантомима.

Трима от тях стигнаха едновременно до Сидни. Лейди Ашъртън я издърпа от трупа, който тя продължаваше да разтърсва диво и безплодно. Докато Сидни се мъчеше, пищейки, да се върне при него, лейди Ашъртън извика през рамо нещо, което Сейнт Джеймс не успя да разбере. В отговор един от мъжете й подаде отворен флакон. Тя притегли Сидни към себе си, дръпна я за косата и пъхна флакона под носа й. Главата на момичето се отметна назад и то покри уста с длан. След това заговори на пресекулки на лейди Ашъртън, която посочи нагоре към скалата.

Сидни започна да се изкачва. Градинарят й помогна. Последваха ги другите от къщата. Всички видяха, че тя нито се спъна, нито падна. Не след дълго Сейнт Джеймс я притегли яростно в прегръдките си. Притисна я до себе си, опря буза в темето й и потисна реакциите, които обещаваха да го надвият, ако им отпуснеше юздите. Когато първоначалният й плач постихна, той я поведе към къщата, като я прегръщаше с две ръце, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, ще я остави на истерията и тя отново ще се втурне към трупа на любимия си.

Минаха през горичката. Сейнт Джеймс едва забелязваше изминатия път. Не чуваше бързия шум на реката, не усещаше наситения мирис на зеленина, нито пък меката глинеста земя под краката си. Дрехите му може и да се закачаха за храстите около пътеката, но той не го забеляза.

Когато стигнаха до зида около Хауенстоу и минаха през портата, въздухът вече бе натежал от мириса на надвисналата буря. Листата на дърветата шепнеха на засилващия се вятър, а една катеричка пробяга нагоре по ствола на близкия ясен и изчезна сред клоните му, търсейки убежище. Сидни вдигна глава от гърдите на брат си.

— Ще вали — каза тя. — Саймън, той ще се намокри!

Сейнт Джеймс я прегърна още по-здраво и я целуна по главата.

— Не, няма нищо. — Опитваше се да говори като по-големия брат, когото тя познаваше, който се беше грижил за нощните й кошмари и прогонвал лошите й сънища. Но не и този, Сид. — Те ще се погрижат за него. Ще видиш.

Големи тежки капки запляскаха шумно по листата. Сидни потрепери в прегръдките му.

— Как ни крещя мама! — прошепна тя.

— Крещяла ли ни е? Кога?

— Ти отвори прозорците на детската стая, за да видиш колко дъжд може да влезе в стаята. А тя крещя, крещя. И те удари. — Тялото й се разтърси от ридания. — Не можех да понасям, когато мама те удряше.

— Килимът беше съсипан. Несъмнено си го заслужавах.

— Но това беше моя идея! И допуснах ти да поемеш наказанието. — Сидни вдигна ръка към лицето си. Между пръстите й се процеждаше кръв. Тя отново заплака. — Съжалявам!

Сейнт Джеймс я погали по косата.

— Няма нищо, миличко. Всичко е забравено. Повярвай ми!

— Как можах да ти сторя такова нещо, Саймън? Ти беше любимият ми брат. Най-много теб обичах. Бавачката ми казваше колко е лошо да обичам теб повече от Андрю или Дейвид, но аз не можех да направя нищо. Най-много теб обичах. След това позволих да те набият и това беше по моя вина, а аз никога не казах и дума.

Тя вдигна лице, нашарено от сълзи, за които Сейнт Джеймс знаеше, че нямат нищо общо с детските им спорове.

— Ще ти кажа нещо, Сид — каза заговорнически той, — но искам да ми обещаеш, че никога няма да кажеш на Андрю или Дейвид. И ти ми беше любимката. Всъщност все още си.

— Наистина ли?

— Абсолютно!

Стигнаха до къщичката на портиера и влязоха в градината. Вятърът се надигаше, късаше листенцата на розите и обсипваше пътя им с тях. Не ускориха крачка, макар дъждът да бе запердашил здраво. Когато приближиха входната врата, и двамата вече бяха мокри до кости.

— Сега мама ще ни се кара — каза Сидни, докато Сейнт Джеймс затваряше вратата. — Да се скрием ли?

— Засега сме в пълна безопасност.

— Няма да й позволя да те набие!

— Знам, Сид. — Сейнт Джеймс поведе сестра си към стълбището и я хвана за ръката, когато тя се озърна, видимо разколебана и объркана. След това я насърчи: — Насам.

Горе видя Котър да се приближава към тях с малък поднос в ръце. Когато го видя, Сейнт Джеймс отправи благодарствена молитва за способността му да чете мисли.

— Видях ви да идвате — рече Котър и кимна към табличката. — Това е бренди. Тя… — Той кимна с глава към Сидни и сбърчи чело при вида й.

— След малко ще се оправи. Помогни ми, ако обичаш, Котър. Стаята й е насам.

За разлика от стаята на Дебора, тази на Сидни нямаше нито пещерен, нито гробовен вид. Гледаше към малката, обградена със зид градинка зад къщата, а боята и тапетите по стените й бяха комбинация от бяло и жълто. На пода имаше килим в пастелни тонове. Сейнт Джеймс сложи сестра си на леглото и отиде да спусне завесите, а Котър наля бренди и го поднесе към устните й.

— Малко от туй, госпожице Сидни — рече утешително той. — Хубавичко ще ви затопли.

Тя отпи послушно и попита:

— А мама знае ли?

Котър хвърли тревожен поглед към Сейнт Джеймс.

— Хайде, пийнете още мъничко — рече той.

Саймън порови из едно чекмедже за нощницата й. Намери я под купчина пуловери, бижута и чорапи.

Трябва да съблечеш тези мокри дрехи — каза й той. — Котър, би ли намерил някаква кърпа да й избърша косата? И нещо за порязаните места?

Котър кимна, погледна предпазливо Сидни и напусна стаята. Когато остана сам със сестра си, Сейнт Джеймс я съблече и хвърли мокрите дрехи на пода. Нахлузи нощницата през главата й, като измъкна внимателно ръцете й през тънките сатенени презрамки. Тя не каза нищо и като че ли не забелязваше присъствието му. Когато Котър се върна с хавлия и пластир, Сейнт Джеймс й разтри грубо косата и се погрижи за краката, ръцете и пръските кал по прасците й. След това я сложи да легне и я зави с одеялата. Тя му се подчиняваше като дете, като кукла.

— Сид — прошепна той и я докосна по бузата. Искаше да поговорят за Джъстин Брук. Искаше да разбере дали са били заедно през нощта. Искаше да знае кога Брук е отишъл на скалата. И най-вече искаше да знае защо.

Тя не отговори. Гледаше право в тавана. Каквото и да знаеше, то трябваше да почака.

 

 

Томас паркира роувъра в най-отдалечения край на двора и влезе в къщата през северозападната врата, между оръжейната и стаята за прислугата. Беше видял редицата коли на алеята — две полицейски, една немаркирана лимузина и линейка с все още включени чистачки, — затова не бе напълно неподготвен да се сблъска с Ходж, когато премина бързо през жилищното крило на къщата. Срещнаха се пред килера.

— Какво има? — попита Линли стария иконом. Опита се да говори с разумна загриженост, без да издава нарастващата си паника. Когато зърна колите през носения от вятъра дъжд, първата му мисъл бе за Питър.

Ходж му даде доста охотно информацията, но по начин, предназначен да не разкрива собственото му отношение по въпроса. Каза на Линли, че се е случило нещастие с господин Брук и са го сложили в старата учебна стая.

В начина, по който Ходж предаде информацията, имаше мъничко основание за надежда: едва ли бе прекалено лошо, след като не бяха откарали Брук направо в болницата — надежда, която се разпадна няколко минути по-късно, когато Томас влезе в учебната стая в източното крило на къщата. Трупът лежеше, увит в одеяла, върху дългата, покрита с белези маса в средата на стаята; същата маса, на която поколения млади Линли бяха подготвяли детските си уроци, преди да бъдат изпратени в училище. Около нея стояха група мъже и разговаряха тихо, а между тях бяха инспектор Боскоуън и цивилният сержант, който бе дошъл за арестуването на Джон Пенелин предната вечер. Боскоуън говореше на всички и даваше някакви нареждания на двама мъже от оперативната група с кални панталони и мокри от дъжда якета. Полицейската патоложка беше с тях и можеше да бъде различена по медицинската чанта в краката й. Не беше отворена и тя като че ли не възнамеряваше да прави предварителен оглед на трупа. Мъжете от оперативната група в момента също не изглеждаха подготвени за каквато и да било работа. А това доведе Линли до единственото възможно заключение: където и да беше умрял Брук, то не бе в учебната стая.

Видя Сейнт Джеймс да стои до един от малките прозорци, насочил вниманието си към това, което можеше да се види от градината през нашареното от дъжда стъкло.

— Джаспър го е намерил в заливчето — каза тихо той, когато Томас дойде при него. Не се обърна от прозореца. Линли видя, че дрехите му са били измокрени наскоро, а по ризата му има кървави линии, разредени от дъжда като акварелна боя. — Прилича на нещастен случай. Изглежда като подхлъзване от скалата. Загубил е равновесие. — Той погледна над рамото на Линли към групата около трупа, след това отново към приятеля си. — Поне така смята Боскоуън засега.

Сейнт Джеймс не зададе въпроса, който Линли усети зад предпазливото твърдение. Беше благодарен за отсрочката, която му отпускаше приятелят му. Той попита:

— Защо е преместено тялото, Сейнт Джеймс? Кой го е преместил? Защо?

— Майка ти. Започна да вали. Сид стигна до него преди всички ни. Страхувам се, че в онзи момент никой от нас не разсъждаваше трезво, най-малко аз.

Тисово клонче, блъскано от порива на вятъра, задраска по прозореца пред тях. Дъждът образуваше остри фигурки по стъклото. Сейнт Джеймс отиде по-близо до прозореца и вдигна поглед към горния етаж на крилото срещу учебната стая, към спалнята в ъгъла, съседна на тази на Томас.

— Къде е Питър?

Отсрочката наистина бе кратка. Линли почувства внезапна нужда да излъже, да предпази брат си по някакъв начин, но не успя да го направи, нито пък можеше да каже какво го е подтикнало към истината — педантичният морал или неизречената молба за помощ и разбиране от страна на другия.

— Няма го.

— А Саша?

— Също.

— Къде са?

— Не знам.

Реакцията на Сейнт Джеймс се изрази в една-единствена дума, по-скоро въздъхната, отколкото изречена:

— Страхотно! — След това: — От колко време? Спал ли е в леглото си тази нощ? А тя в нейното?

— Не.

Линли не прибави, че е видял само толкова в седем и половина сутринта, когато отиде да говори с брат си. Не каза, че в осем без петнадесет е изпратил Джаспър да го търси. Нито пък му описа ужаса, който изпита, щом видя полицейската кола и линейката пред Хауенстоу и си помисли, че Питър е намерен мъртъв, както и че — освен страха си — почувства и съвсем леко облекчение. Сейнт Джеймс оглеждаше замислено покрития труп на Брук.

— Питър няма нищо общо с това — каза Томас. — Било е нещастен случай. Ти сам го каза.

— Чудя се дали Питър е знаел, че Брук е говорил с нас снощи — каза Сейнт Джеймс. — Дали Брук би му казал? И ако го е направил, защо?

Линли усети мисълта, която предизвикваше тези въпроси. Беше същата, която се въртеше и в неговата глава.

— Питър не е убиец. Знаеш това.

— Тогава по-добре го намери. Убиец или не, има доста да обяснява, нали?

— Джаспър е излязъл да го търси от рано тази сутрин.

— Чудя се какво е правил на заливчето. Мислел е, че Питър е там?

— Там. В мелницата. Търсеше навсякъде. Също и извън имението.

— Вещите на Питър още ли са тук?

Линли познаваше Сейнт Джеймс достатъчно добре, за да усети какъв е изводът след този отговор. Ако Питър беше избягал от имението, без да има време за губене, знаейки, че животът му е в опасност, вероятно щеше да остави вещите си. От друга страна, ако беше тръгнал след извършването на убийство, за което знаеше, че няма да бъде открито още няколко часа, щеше да има достатъчно време да си събере нещата. По този начин щеше да се измъкне в нощта, без никой да разбере чак до намирането на трупа на Брук. Ако той го беше убил. Ако Брук изобщо бе убит. Линли се опита да се съсредоточи върху факта, че наричаха това нещастен случай. А хората от оперативната група със сигурност знаеха какво са видели при огледа на мястото. По-рано същата сутрин мисълта, че Питър е откраднал фотоапаратите на Дебора, за да ги продаде и да си купи кокаин, му се струваше отблъскваща, предизвикваше недоверие и отрицание. А сега мечтаеше за нея. Дали бе възможно брат му да е замесен едновременно в кражбата на фотоапаратите и в смъртта на Джъстин Брук? И ако съзнанието на Питър беше съсредоточено върху нуждата на тялото му от кокаин, защо му бе трябвало да спира пътя си към дрогата, за да премахва Брук?

Знаеше отговора, разбира се. Но този отговор свързваше Питър със смъртта на Мик Камбри — смърт, която никой не наричаше нещастен случай.

— Смятаме да изнесем трупа. — Цивилният полицай се беше приближил до тях. Въпреки дъжда, миришеше силно на пот и челото му беше покрито с капчици. — С ваше позволение.

Линли кимна рязко в съгласие и закопня за малко алкохол, който да успокои нервите му. Сякаш в отговор на мисълта му, вратите на учебната стая се разтвориха. Майка му влезе, като буташе количка за сервиране с два самовара, три пълни гарафи с алкохол и няколко чинии с бисквити. Дънките и обувките й бяха покрити с кални петна, бялата й риза беше скъсана, а косата — разрошена. Но тя заговори и привлече вниманието на всички, сякаш външността бе най-малката й грижа:

— Не мога да претендирам, че познавам вашия правилник, инспекторе — обърна се тя към Боскоуън, — но ми се струва разумно да ви се позволи нещичко, за да се постоялите. Кафе, чай, бренди, уиски. Каквото желаете. Моля, заповядайте.

Боскоуън кимна с благодарност и след като получиха това позволение, полицаите наобиколиха количката. Боскоуън се приближи до Линли и Сейнт Джеймс.

— Той пиеше ли, милорд?

— Не го познавам толкова добре. Но снощи пи. Всички пихме.

— Пиян ли беше?

— Не изглеждаше. Не и когато го видях за последен път.

— И кога беше това?

— Когато приемът свърши. Около полунощ. Може би малко по-късно.

— Къде?

— В дневната.

— Пиеше ли?

— Да.

— Но не беше пиян?

— Може и да беше. Не знам. Не се държеше като пиян.

Линли усети намерението на тези въпроси. Ако Брук е бил пиян, значи е паднал и е намерил смъртта си. Ако е бил трезвен, значи е бил бутнат. Но Томас имаше нужда смъртта да бъде приета като нещастен случай, независимо от състоянието на Брук предишната вечер.

— Пиян или трезвен, никога преди не е ходил там. Не познаваше околността.

Боскоуън кимна, но нищо в маниера му не изразяваше убеденост.

— Несъмнено аутопсията ще ни каже всичко.

— Беше тъмно. Скалата е висока.

— Било е тъмно, ако е излязъл през нощта — рече Боскоуън. — Може да е излязъл сутринта.

— Как беше облечен?

Инспекторът повдигна леко рамене, сякаш за да признае точността на въпроса.

— Във вечерно облекло. Но не може да се каже дали не е бил до ранните часове на сутринта с някого от участниците в приема. Докато не разберем часа на смъртта, не можем да бъдем сигурни в нищо. Освен във факта, че е мъртъв. А в него сме сигурни. — След това кимна и отиде при хората си до количката.

— Хиляда и един въпроса, които не ни зададе, Сейнт Джеймс — рече Линли.

Другият ги изброи:

— Кой го е видял за последен път? Някой друг липсва ли от имението? Кой е присъствал на приема? Кой друг е бил в имението? Има ли някаква причина, поради която някой би искал да му стори нещо лошо?

— И защо не ги зададе?

— Чака да излязат резултатите от аутопсията, предполагам. По-изгодно му е да е нещастен случай.

— Защо?

— Защото е намерил своя извършител на убийството на Камбри. А Джон Пенелин не би могъл да убие Брук.

— Намекваш, че има връзка?

— Има. Не може да няма.

Неясно движение отвън на алеята привлече вниманието им.

— Джаспър — забеляза Сейнт Джеймс.

Възрастният мъж шляпаше през локвите към западното крило на къщата.

— Хайде да видим какво има да ни каже — рече Линли.

Намериха го точно пред стаята на слугите, където изтръскваше дъжда от протритата си непромокаема шапка. След това направи същото със старата мушама и закачи и двете на закачалката на стената, преди да свали с мъка калните тъмнозелени гумени ботуши. Накрая кимна кратко на Сейнт Джеймс и Линли и ги последва в пушалнята, където прие малко уиски, за да се постопли.

— Не го намерих никъде — каза той на Линли. — Ама неговата лодка я няма в залива Ламорна.

— Какво? — попита Томас. — Джаспър, сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Няма я там.

Линли се втренчи в лисицата над камината и се опита да разбере, но в ума му се въртяха само подробности, които отказваха да се съединят. Семейният десетметров платноход стоеше на док в залива Ламорна. Питър плаваше от петгодишна възраст. Времето през целия ден обещаваше буря. Никой с капка разум в главата или опит нямаше да изкара платнохода.

— Сигурно по някакъв начин се е откъснал от въжетата си.

Джаспър издаде подигравателен звук, но когато Линли се обърна към него, лицето му отново беше безизразно.

— Къде още провери?

— Навсякъде. Между Нанрънел и Трийн.

— Триуф? Сейнт Бъриън? Навлезе ли по-навътре в сушата?

— Аха. Мъничко. Ама нямаше нужда да ходя по-надалече, млорд. Ако момчето е тръгнало пеш, все някой щеше да го види. А никой не каза таквоз нещо. — Джаспър потърка брадясалите си бузи. — Както ми се види, или двамата с неговата се крият някъде тука, или са хванали стоп веднага след като са излезли от Хауенстоу. Или пък са взели платнохода.

— Едва ли го е направил. Не е толкова глупав. Не е напълно… — Линли се спря. Нямаше нужда Джаспър да чува най-големите му страхове. Несъмнено вече ги знаеше до един. — Благодаря ти, Джаспър. Иди да хапнеш нещо.

Възрастният мъж кимна и се отправи към вратата, но все пак се спря на прага.

— Чувам, че Джон Пенелин го арестували снощи.

— Да, така е.

Устата на Джаспър се раздвижи, сякаш искаше да каже още нещо, но се колебаеше.

— Какво има? — попита Линли.

— Не трябва да поема вината на други, ако питат мене — каза Джаспър и ги напусна.

— Какво ли още знае Джаспър? — попита Сейнт Джеймс, когато останаха сами.

Линли гледаше втренчено килима, потънал в мислите си. След малко се окопити и отговори:

— Нищо, предполагам. Просто така му се струва.

— За Джон?

— Да. И за Питър. Ако трябва да се преценява вината, Джаспър знае чия е.

За пръв път Линли се чувстваше толкова неспособен на действия или решения. Струваше му се, че целият му живот се изплъзва от неговия контрол и той е в състояние само да гледа как различните парченца хвърчат напосоки в пространството. Успя само да каже:

— Той не би взел лодката. Не и в това време. Къде може да е отишъл? И защо?

Чу, че Сейнт Джеймс се размърда, и вдигна поглед. По лицето му беше изписано състрадание.

— Може би все още е някъде в имението, Томи. Може би дори не знае какво се е случило и изчезването му ни най-малко не е свързано с Джъстин Брук.

— А с апаратите?

— С тях също.

Линли погледна към фотографиите на стената: към всички поколения Линли, които се бяха вместили в калъпа, обучавали в Оксфорд и заемали местата си в Хауенстоу без дори дума на протест.

— Не го вярвам, Сейнт Джеймс. Нито за момент. А ти?

Приятелят му въздъхна:

— Честно ли? Не.