Ян Менс
Рембранд (8)

VIII

Майстор Якоб Исаакзон де Сваненбурх имаше патрицианско жилище. То се виждаше веднага щом човек навлезеше в Голямата улица на Лайден, над която се спускаше сянката на кметството.

Охолен буржоа, ценен и уважаван, външността му никога не би подсказала, че е художник. По-голямата част от младостта си бе прекарал в Италия и вече бе преминал четиридесетте, когато се завърна в Нидерландия, придружен от своята съпруга, срамежлива млада жена, срещната в Неапол и носеща звучното име Маргарита ла Кордона. Нейният баща беше истински благородник, но съвсем разорен от войните. Докато някои разказваха, че хубавата италианка е била очарована от таланта на Якоб, други не се колебаеха да подхвърлят, че богатството и положението на стария Ван Сваненбурх, бащата на художника, са изиграли решаваща роля.

Якоб Исаакзон де Сваненбурх беше образцов съпруг. Никога не посещаваше кръчми и когато му се приискваше да пийне чаша хубаво вино, предпочиташе да направи това у дома, в компанията на жена си и баща си. Много уважаваше своя баща. Баща му бе съумял да бъде едновременно художник, търговец на картини и кмет. Само някой недостоен син би могъл да не почита един толкова забележителен човек.

Хармен ван Рейн обичаше да сочи за пример едновременно бащата и сина.

Ето защо, когато разбра, че Рембранд никога няма да се откаже от живописта, той реши да повери подготовката на сина си на артиста-буржоа от Голямата улица. При него поне няма да е както би било, ако го прати при някой от художниците Ван Гойен, Байли, Адриан ван Тетроед и Йорис ван Шутен! Хармен решаваше като добър баща.

Всичко бе започнало една вечер, през която Хармен и Нели бяха останали сами в къщи.

— Ако нашият Рембранд няма влечение към науката, — беше започнала майката, — защо да упорствуваме? Естествено, детето трябва да слуша родителите, но не е там въпросът. Представи си, че Рембранд довърши следването си и че след тия седем години се окаже, че нищо не е научил? Ще остане да ни тежи издръжката на един голям син, който няма да е научен да си служи с ръцете и чийто ум няма да съдържа кой знае колко нещо.

— Съгласен съм с теб — бе отговорил мелничарят. — Но ако Рембранд се откаже и от художеството, както се отказа от следването? Ами ако това е само детски каприз, породен от желанието да подражава на сина на Ливен Хендрикс? Според мен тоя Ян не струва повече от баща си и е твърде възможно да е повлиял зле на малкия ни син. Тогава? В деня, когато Рембранд няма да иска вече да му се говори и за художество, ще трябва ли да му кажа: „Както искаш! Сега какво избираш?“

— Разбира се, че не! Рембранд е във възраст, когато става ясно, че животът не е игра. Иска му се да стане художник; е, хубаво, нека да стане добър художник! Припомни си, той не е лошо дете. Дори ни е създавал по-малко грижи от Корнелис и Адриан. Характерът му е добър и не може лесно да бъде отклонен от правия път.

Така Нели спомогна да се вземе решение в полза на Рембранд. Тя бе успяла дори да защити семейство Хендрикс. Наистина бащата беше фламандец, но нима можеше да се отправи някакъв упрек към жена му? Да се отгледат десет деца съвсем не е лесна работа. А изхранването на такова семейство сигурно често създава трудно разрешими задачи. В края на краищата нима не се говори, че Ян вече започва да си изкарва хляба! Нали току-що е успял да продаде една картина на кмета? Наистина здравето му е крехко, по това прилича на майка си, но той е добро момче, което…

С помощта на множество „което“, „тъй като“ Нели успя лека-полека да убеди своя съпруг. Не всички художници вече бяха голтаци. Съществуваха и почтени хора между тях, като например стария Ван де Велде и като Якоб ван Сваненбурх.

Най-сетне една сутрин Хармен ван Рейн заповяда на Рембранд да се облече, като му каза, че ще го представи на сина на бившия кмет.

Работата се оказа трудна. Художникът се колебаеше, като изтъкваше, че вече има трима ученици и че това създава много грижи и на жена му. Освен това, той се съмняваше в таланта на Рембранд. Какви доказателства можеха да се дадат за неговите дарби? Мелничарят отвърна, че сам не може да прецени, но че синът му е направил вече няколко скици и би могъл да ги покаже веднага.

— Добре, да ги видим! — каза художникът и протегна ръка.

Листовете преминаха един по един пред неговите очи.

— Не е лошо… Наистина не е лошо… Но нека да не преувеличаваме!

Той промърмори тази преценка, докато с малкия си пръст упорито поглаждаше една и съща част от брадата си, която бе подстригана по испански. Това беше негов тик.

Рембранд попадна в небрано лозе. Изпитваше желание да извика, че господин Порет и Ян Ливенс много харесват тези произведения, че аптекарят беше истински познавач, а Ян — художник. Но, естествено, вместо това мълчеше и се ядосваше, че се чувствува тъй непохватен край своя баща.

Влизането на Маргарита ван Сваненбурх бе за него истинско спасение. Тя имаше големи кадифени очи и закръглено лице; изглеждаше сякаш човек би могъл да чете до дъното на сърцето й. Още от първия миг Рембранд изпита благоговение към нея.

— Нов ученик ли? — осведоми се тя с напевен глас, но на безупречен нидерландски.

После побърза да се наведе над рисунките.

— Нима той е рисувал това? — провикна се тя при третия лист. — Но то е много хубаво! Какъв живот! Какъв усет за изразителност. Тази глава на vecchio е изключителна! Ами този пейзаж в черно и червено!… Виж, Джакомо!

С няколко думи художникът обясни докъде са стигнали в разговора.

Какво, тя — уморена? Защо? Един ученик повече или по-малко не би променил нищо. Би трябвало да приемат този младеж. И то веднага! Когато човек е талантлив…

Тя му отправи окуражителна усмивка. Той отвърна с поздрав, като се постара да бъде колкото е възможно по-малко неловък. И в края на краищата, трябваше да се вярва, че е успял, защото дамата, се приближи и го погали по бузата.

— Как се наричаш? Малкото ти име?

— Рембранд, госпожо.

— Е, добре, сигурна съм, че един ден всички твои съотечественици ще казват Рембранд, както ние в Италия казваме Леонардо и Рафаел…

Комплиментът беше италиански, т.е. преувеличен. Но все пак той трогна младия ученик.

 

 

Като точен човек майстор Ван Сваненбурх изискваше работата да започва веднага щом градският часовник отбие шест часа. Тогава Рембранд тичаше в кухнята да помогне на прислужниците, отиваше за вода и за дърва, лъскаше обувките. Едва след като свършеше всичко това, можеше да се качи в ателието.

Тук ролята му на прислужник продължаваше. С часове стриваше бои, докато те станеха достатъчно мазни, почистваше четките и палитрите с терпентин; междувременно го изпращаха за покупки. Нима за това баща му трябваше да плаща сто флорина годишно? Не му предоставяха дори да разтваря лепилото, нито да подравнява и подготвя платната. Тази работа бе запазена за Корнелис Вос, който бе постъпил при майстора шест месеца преди Рембранд.

Четиримата ученици на Якоб ван Сваненбурх спяха на тавана и животът им по нищо не се различаваше от живота на всеки слуга в богатска къща. Но понякога настроението беше много весело, до такава степен, че Рембранд — затворен по природа — най-сетне започна да се привързва. Той се смееше от сърце дори и когато му се подиграваха, че е бил накаран да почиства сандъчето на котките или че младата Мариет го предпочита пред другите. Между четиримата другари се установи искрено приятелство, незасенчвано от никаква завист.

Рембранд нямаше възможност да вижда често майстора. Ван Сваненбурх работеше в голямо ателие, разположено на последния етаж на къщата и в тази светая светих никой не можеше да влиза, нито дори Маргарита ла Кордона. Той си спомняше за съществуването на своя ученик само когато имаше да му поръча нещо или когато откриваше за беда някаква грапавина в своята рисунка. За него това бе истинска катастрофа, защото полагаше съвсем тънки пластове боя, без да прахоса нито капчица. Изискваше четките му винаги да са меки като копринени и ръцете му оставаха съвсем чисти, независимо от това колко часа е прекарал пред статива. Рембранд не разбираше как е възможно това. На него му бе достатъчно да почисти една-единствена четка, за да изпоцапа с боя не само дрехите, но и косите си.

Така преминаха есента и началото на зимата. Един ден, когато вече се смрачаваше, майстор Якоб помоли Рембранд да се качи в неговото ателие. Видът му бе много тържествен.

— Досега — започна той — бях те оставил да се оправяш сам. Крайно време е вече да заучиш нещо.

— Да зауча ли, учителю? — учуди се ученикът.

— Да, Рембранд, да заучиш!

Една книга бе поставена върху тясната и дълга маса, чиито крака бяха свързани с желязо, по испански. Ван Сваненбурх прочете полугласно заглавието: „Принципи на перспективата“ и подаде книгата на своя ученик:

— Ето — каза той, — алфата и омегата на живописта. Надявам се, че ще четеш това произведение, влагайки цялото си сърце и цялата си душа.

— Да, учителю! — обеща юношата.

— Ще помня това твое обещание. И тъй като ти, изглежда, притежаваш добри качества, и тъй като ателието ми е спокойно в тоя момент, ще ти предложа нещо. Искаш ли да рисуваш?

— О, да, учителю!

С широк жест художникът му посочи цяла колекция от модели: глави, ръце и крака от гипс.

— Тогава започни оттук. Когато завършиш, ще ми покажеш работата си.

— Да, учителю.

Тонът бе станал изведнъж твърде студен. Не, не по този начин Рембранд си бе представял началото на своето чиракуване. Той нямаше друго желание, освен да рисува, но живи неща. Не това!

Дали Ван Сваненбурх отгатна неговото разочарование?

— Гледай! — каза той като се отправи към една картина с позлатена рамка, сякаш се готвеше да показва нещо. Тази творба представлява площад „Свети Петър“ в Рим. Смяташ ли, че бих могъл да я нарисувам, ако баща ми не ме бе научил да владея основно правилата на перспективата?

Рембранд разглеждаше картината, която бе тъй подобна на своя автор: точна, ясна, подредена. Нито едно петно не замърсяваше земята; човек би казал, че площадът току-що е бил основно почистен. Колоните създаваха представа за добре подредени свещи. А куполът сякаш бе очертан с помощта на компас. Наистина това беше добре извършена работа — и Рембранд беше достатъчно опитен, за да я оцени; и все пак оставаше безразличен. Пред това възпроизвеждане, което би събудило възторг у някой архитект, той не изпитваше вълнението, изживяно някога пред „Страшният съд“ от Лукас Лайденски, или дори пред малкия пейзаж от Йорис ван Шутен у аптекаря.

Рембранд не каза нищо, тъй като приличието го изискваше. Ученикът не бива да критикува учителя. Ван Сваненбурх прие мълчанието му като безмълвно одобрение. Изпадайки в доверителен тон, той разказа, че е донесъл със себе си това платно като спомен от своя престой в Италия — десетте най-хубави години от живота му. Според него нищо не стоеше по-високо от италианската живопис. Нидерландците бяха само ученици в сравнение с художниците от Венеция, Флоренция и Рим. Също така нищо не би могло да се сравни с великолепието на тази слънчева страна. Нидерландия, съвсем плоска, със своите дворци от червени тухли, с дъжда и вятъра, каква разлика, стига да си помисли човек за мраморните черкви, за големите патрициански жилища, подредени прекрасно, които се срещаха там и в най-малкото градче! И ето че от четири години насам, откакто се е завърнал в Лайден, той е неспособен да нарисува дори пейзаж, преследван от спомена за един свят от светлина и от камък.

В полумрака, в който вече бе потънало цялото ателие, Рембранд слушаше внимателно. Със своята увереност, със своя логичен дух и с тържествения тон, който смяташе, че трябва да употребява, майстор Якоб му напомняше професор Хейнзиус. На младежа му се искаше да отговори, че художническият занаят не се учи от книгите и че сюжетът на една картина — както му бе казал Порет — е нещо второстепенно. Главното оставаше в начина на рисуването. Въпросът не беше в това да се възпроизведат старателно, един по един, всички камъни на тази или онази постройка, но да се твори. Уви, как да изрази тези тъй очевидни неща?

С главня от огнището Якоб ван Сваненбурх бе запалил две свещи. Той беше в добро настроение, понеже ученикът му изглеждаше послушен, понеже обичаше да говори за своя опит, без да е заплашен от риска някой да му противоречи. Ах, ако само можеше да се намира в тоя миг в Рим, а не в Лайден! Тогава всичко би било съвършено…

Стиснал под мишница книгата с „Принципите“, Рембранд излезе на пръсти от стаята.