Ян Менс
Рембранд (72)

XIV

За Корнелия зимата на 1668 година беше извънредно тежка. Тишината, в която бе потънала къщата, започваше да става непоносима. Нямаше го вече Титус, нямаше магазин, нямаше и кому да бъде полезна! Корнелия, която бе на четиринадесет години, знаеше вече доста неща; бе ходила на училище, можеше не само да чете и пише, но също и да смята. Ето защо разбираше, че след смъртта на Титус в къщата не бяха влизали никакви пари. Татко й блуждаеше из собствените си видения. Въпреки че не излизаше от ателието си, той дори вече и не работеше, а се задоволяваше само да мечтае или да прелиства библията. Не знаейки какво да прави, Ребека изпрати девойчето у семейство Ван Лоо; приеха го много добре. Магдалена, която се движеше вече мъчно — раждането наближаваше, — даде на Корнелия няколко златни монети.

— Знам колко помагаше на Титус и никога няма да забравя това — каза тя.

За нещастие, в Амстердам живееше и друг човек, който не забравяше лесно. Хармен Бекер искаше да се възползува от новосъздаденото положение. Нужни му бяха хилядата осемдесет и два флорина, за които Титус бе дал гаранция. Ако нотариусът Меерхут се бе показал небрежен, то той трябваше да се заеме сам с уреждането на въпроса.

— Татко е болен, не може да слезе — отвърна Корнелия, когато Бекер отиде у тях.

— Но той ми дължи повече от хиляда флорина и синът му е гарантирал плащането!

Какво да се прави? Корнелия го изпрати у Ван Лоо; може би жената на Титус щеше да намери някакво разрешение? Бекер си тръгна, но не без да хвърли алчен поглед към стените, покрити с картини.

 

 

Детето на Титус и на Магдалена се роди преди края на зимата. Беше момиче. Нарекоха го Тиция. Когато Корнелия отиде да съобщи новината на Рембранд, отначало не успя да го изтръгне от полудрямката, в която бе изпаднал край огъня. Все пак смисълът на думите малко по малко достигна до съзнанието му. Едно дете, което щеше да наследи Титус, любимия му син!… Следователно животът продължаваше. Колко бе странно това!… И ето че вътрешният мрак, сред който бе живял в последно време старецът, започна да се озарява от светлина.

Госпожа Ван Лоо отвори вратата след дискретното почукване на Рембранд.

— Да, всичко е наред, бебето е чудесно! Тежи почти седем ливри!

Госпожа Ван Лоо плачеше от вълнение.

Магдалена не плачеше, но чертите й бяха изопнати.

— Е, мое дете? — каза просто Рембранд.

Младата майка наподоби усмивка, тези думи й напомниха времето, когато художникът я бе облякъл със странни, почти кралски дрехи.

Рембранд седна близо до леглото, край което бе поставена малка люлка. Дядото, чиито челюсти се движеха беззвучно, се загледа дълго в нея. Една люлка! После се приближи, внимателно повдигна завеската и видя малко русо бебе. Тиция! Погали нежната й бузичка.

— Ах, ако Титус можеше да я види! — прошепна той, докато сълзи се стичаха по лицето му.

 

 

Никой не би могъл да предвиди, че Рембранд дотолкова ще се привърже към внучката си. Той, който бе съвсем престанал да излиза, отиваше всеки ден у Ван Лоо, за да я вижда.

— Днес ще бъде кръщението на Тиция — съобщи той на Ребека с тържествуващ глас.

Усмихнат вървеше покрай Канала на Розите. След неделното спокойствие пролетта обгръщаше дърветата с леко було от зеленина. Малката групичка около Тиция влезе в старата църква на Волска улица. Магдалена бе придружена от своя зет Франц ван Билерт, Рембранд вървеше край госпожа Ван Лоо, която сияеща носеше детето. Вярващите, дошли за литургията, гледаха с учудване към едрия старец, облечен в черно кадифе, чиито сиви къдри падаха върху безупречно бяла яка.

— Майстор Рембранд — зашепнаха наоколо.

Отредиха му място близо до амвона и започнаха да пеят псалми. Рембранд гледаше само малката кръгла главица на Тиция; намираше я очарователна с дългата рокличка, украсена с панделки. Без да го е грижа за словото на пастор Сарториус, протегна ръка да я погали. Но госпожа Ван Лоо го побутна да внимава. Ако Тиция се събудеше! После клисари минаха между редовете, за да събират пари.

Рембранд бе приготвил медна монета, но когато видя, че Франц ван Билерт, Магдалена и госпожа Ван Лоо слагат сребърни монети на дискоса, той бързо извади една златна монета, единствената, която притежаваше.

Проехтя камбана. В последвалата тишина се чу гласът на пастора, който прочете традиционните думи на кръщението. Приканени да се грижат за възпитанието на детето, Магдалена, Франц ван Билерт, госпожа Ван Лоо и Рембранд се изправиха.

— Обещаваме — отвърнаха те в един глас.

Ние, да, ние! Рембранд продължаваше да размисля над това обещание, докато пасторът поръси с вода челото на Тиция. Какво можеше да направи той за нея? За разлика от другите, не можеше дори да й купи някакъв ценен подарък. Но докато гледаше как Магдалена изтрива бебешкото личице с дантелена кърпичка, той се усмихна. „Ще го нарисувам“ — си каза тогава. Успокоен, отново се загледа в ритуала.

Портрет на Магдалена и на Тиция! Това хрумване го занимаваше все повече. Как да разположи изображенията им? Нетърпеливо смачкваше една след друга множество скици. Всичко му се виждаше нарисувано прекалено маниерно, някак си пошло; не му се искаше да направи нещо като някоя от многобройните картини на Богородица с Исус. Целта му беше да изобрази чисто и просто една жена и едно дете, една обикновена жена и едно обикновено дете, но показани по такъв начин, че да въплъщават най-възвишени чувства. Дни наред рисуваше, късаше листове, рисуваше наново и не пускаше никого, дори и Корнелия, в ателието.

Веднъж Магдалена разказа на Корнелия, че при нея е идвал един човек на име Бекер, на когото Рембранд дължал пари. Бекер поискал да му се заплати под формата на четири картини, които да получи веднага, четири други след шест месеца и още четири след една година. Магдалена приела тези условия, без много да спори.

Четири картини! Корнелия не посмя да възрази нищо, тя беше шестнадесетгодишно момиче, което напълно зависеше от вдовицата на Титус.

— Разбира се, мое дете, добре си направила, не бих искал да ти причинявам и най-малки затруднения — каза Рембранд, когато Магдалена му съобщи за спогодбата. — Какво да се прави! И все пак моите картини ще надживеят Бекер. Дай му ги!

Така бе решена съдбата на „Знаменосецът“, „Венера и Купидон“, „Жената край кладенеца“, „Юнона“. Хладният и благоразумен тон, с който младата жена обсъждаше този въпрос, омъчни художника. Други мисли го занимаваха в момента, пред него бе видението на изключителна картина, в която щеше да се съсредоточи цялото му художническо завещание, това би било кулминационната точка, а може би и заключителната точка на неговия живот. Някога бе рисувал с мрачни бои ужасяващи трупове и старци. Сега щеше да изобрази любовта, щастието, доверието. Една майка и едно дете беше нещо много, но не всичко. Необходимо му беше цяло семейство, включващо и бащата, и майката, семейство, съзнаващо смисъла на своята цялост, основата на обществото. Та нали семейството създаваше величието на Нидерландия? Във всяка от малките къщички по тази улица на Цветята, чиито фасади бяха постоянно пред очите му, имаше по едно семейство — също така, както и във всяка от богатите къщи покрай големите канали. Навсякъде надвечер жената и децата очакваха познатия шум от стъпки, предвещаващ завръщането на бащата.

Някои от мъжете умееха да запазват това богатство — семейното огнище; други сами го разрушаваха в името на парите, или по други причини. Но той, Рембранд, с право можеше да мисли, че винаги е умеел да цени това благо, въпреки че бързо му се бе изплъзнало. Бе загубил деца, Саския, добрата Хендрикие. Колко би могъл да бъде щастлив, ако всички тези скъпи същества бяха останали край него, ако можеше животът му да протича заобиколен от младост!

Оставаше му да изрази онова, което го вълнуваше, да го завещае на Корнелия, на Тиция, на идващото поколение. Да потвърди вярата си в живота, въпреки гробовете, в този живот, често тежък и въпреки това несравним, този живот, през който сме длъжни да създадем нещо ценно — ето какво му предстоеше сега!…

Лятото изгаряше кулите на камбанариите. Рембранд вървеше покрай Канала на Императора под големите дървета, които поддържаха мъничко свежест. Отиваше да види Тиция и Корнелия го придружаваше. Предишният ден Тиция бе капризничила малко повече и госпожа Ван Лоо бе предположила, че може би ще й расте зъбче… Но накъде го водеше Корнелия? Ах, да, тя искаше да купи букет полски цветя за Тиция. Скоро кошничката й бе пълна със синчец, маргаритки, макове. После тя хвана баща си под ръка, а той си помисли, че малката Корнелия почва да става очарователна. Профилът й извънредно много напомняше за горката Лизбет, която бе умряла тъй млада, след като бе загубила разсъдъка си…

Но не беше време да се отдава на тъжни мисли.

Ана ван Лоо им отвори.

— Децата са в градината, да идем при тях!

Магдалена бе седнала на ниско столче и държеше малката Тиция на коленете си. Край тях играеше Бригита, племенницата на Магдалена, двегодишно момиченце със силно зачервени бузички. Корнелия веднага изтича към тях, за да им даде цветята. Развълнуван, Рембранд се загледа в картината, тъй великолепно подредена от случая. В средата бе Тиция с розовата си рокля, докато останалите силуети се очертаваха върху фон от листа.

— Не мърдайте! — викна повелително художникът.

Грабна молив и със сигурна ръка изобрази семейната групичка върху къс дебела хартия. Госпожа Ван Лоо се доближи и погледна през рамото му.

— Колко е трогателно, господин Ван Рейн!

Рембранд я погледна, продължавайки да движи беззвучно челюстите си. Промърмори за сбогуване някаква неразбираема дума и напусна градината, излезе от къщата, тръгна обратно покрай канала. У дома, бързо!

Отиваше да нарисува едно щастливо семейство, весели деца, усмихната майка, заобиколена от обичани същества. Картината щеше да бъде същински празник от багри, като цветята в малката кошница на Корнелия, симфония от червено, розово, зелено, златистожълто върху фона на тъмния листак. Той се движеше колкото му бе възможно бързо с отслабналите си крака и щом пристигна, без да се спира при Ребека, която го попита нещо, бързо се изкачи в ателието, навлече работната си дреха и почна да подготвя платното.

На другата сутрин започна работа. Такъв щеше да бъде подаръкът, предназначен за Тиция, дъщерята на Титус ван Рейн. Това беше подарък от един шестдесет и три годишен мъж, с отпаднало тяло, но със сърце, което оставаше винаги младо. Това платно представляваше усмивката на един човек, който мечтае за миналото, поглеждайки към бъдещето, тъй като по това време вече той достигаше до прага на безсмъртието. Едно щастливо семейство? Изправен пред статива, Рембранд изобрази сериозното лице на Магдалена, вълнуващата крехкост на Тиция, пълничката Бригита и младежкия профил на Корнелия. Алено, тъмнорозово, малиненозелено, кехлибареножълто, човек би казал, че художникът, обхванат от творческо опиянение, разстилаше всички бои на своята палитра, преди да ги събере в могъщия синтез на финалния акорд.

Обаче постигнатото все още не го задоволяваше. Бе успял да покаже щастието на майката, докато усмихнатото дете протягаше малките си ръчички към нея. Но пълнота не бе постигната. Тогава реши да прибави в заден план един мъжки силует, младият баща, облечен в тъмносини дрехи, който, усмихвайки се, гледаше тази сцена. Кой беше този мъж? Посмъртен портрет на Титус? Или самият Рембранд, какъвто би желал да бъде? Мислейки за Титус и за своето собствено изгубено щастие, Рембранд рисуваше тази картина…

Отсега нататък вече можеше да направи равносметка на своя живот. Той бе протекъл като хубав сън, въпреки нещастията.