Ян Менс
Рембранд (70)

XII

За Титус настъпи странен период; безпокойството постоянно се редуваше с радост; безпокойство за здравето на Рембранд, радост за доверието, с което Магдалена скланяше глава върху рамото му.

И безпокойството, и радостта пречистват човека. Рембранд, който лежеше болен, също изпитваше тяхното въздействие. Доктор Франсен му пусна кръв няколко пъти. Скоро след това се почувствува по-добре и отново се зае с платното „Блудния син“.

Сега вече творбата започваше да добива очертания. Рисувана без взискателност към подробностите, тя беше очертана с огненочервено и жълта охра върху фон от тъмнокафяво и ръждивозелено. Сега вече художникът беше задоволен…

Отново камбаните радостно ехтяха над града. След славната експедиция на Де Руйтер в Чатъм, с Англия беше подписан почетен мир. Малката Нидерландия показваше на учудения свят какво може да се постигне с храброст и мъдрост. След като „Актът за корабоплаването“ бе променен, пристанището на Амстердам отново се задръсти от неизброими търговски кораби, чиито товари изпълваха складовете. В борсата отекваше шумът на оживена тълпа. Капиталите се пускаха в обръщение и Амстердам отново процъфтя. Но външният вид на града не изглеждаше както по-рано; децата на забогателите търговци презираха простия и грубоват вкус на своите бащи, тъй че всичко започваше да изглежда по-кокетно. Духът на Версай бе полъхнал чак до Нидерландия.

Магазинът на Титус беше редовно посещаван от богати амстердамци, които купуваха всевъзможни предмети за украса, а също и накити, като пръстени и брошки, тъй както и гравюри от Рембранд.

— Защо да отлагаме още нашата сватба, Магдалена? — попита веднъж Титус.

А тя, застанала пред прозореца на магазина, загледана в сивите зимни облаци, отвърна:

— Нека бъде, когато ти кажеш, Титус!

Той я прегърна.

— Тогава бързо да съобщим новината на татко! Той ще бъде много доволен.

Рембранд, загърнат в старата си кожена дреха, бе седнал близо до огъня с библията върху колене.

— Добър ден, мое дете — каза той на Магдалена, — много мило е от твоя страна, че идваш да видиш стареца.

— Искаме да ти съобщим нещо, татко! Магдалена и аз…

Но художникът бързо го прекъсна:

— Това не е трудно да се отгатне. Бъдете щастливи, мои деца!

Той прегърна и двамата едновременно.

— Току-що прочетох историята на Рут и Бооз. Това е историята на една щастлива двойка. Бих искал да нарисувам картина по нея и да ви я подаря. Това ще бъде подаръкът на един старец, който няма нищо друго, освен палитра и четки. Елате да ми позирате, мои деца.

— Как, татко, веднага ли?

— Да, Титус, светлината е добра, дори великолепна за такъв зимен ден.

Току-що приготвено платно бе опънато на статива. Художникът накара Титус и Магдалена да застанат един до друг. Със свенливо движение младежът леко обгърна с ръка раменете на своята годеница, докато другата му ръка бе отправена към корсажа й.

След като нахвърли с нервна ръка няколко линии върху бялата повърхност, Рембранд изпроводи младите до вратата.

— Вървете и не идвайте насам! Нужно ми е да остана сам.

Бракосъчетанието на Титус ван Рейн и на Магдалена ван Лоо бе извършено в тесен семеен кръг. Рембранд стоеше малко настрана, докато по-развеселените членове на семейството на младоженката го разглеждаха скритом. Госпожа Ван Лоо имаше величествен вид с черната си рокля; зачервена от вълнение, тя правеше безуспешни опити да поддържа общ разговор. За щастие, мълчанието се запълваше благодарение качеството на поднесените ястия и на доброто вино. Рембранд, обикновено твърде сдържан, яде и пи повече, отколкото би трябвало.

Когато се прибираше късно вечерта, край Канала на Розите водата блестеше мрачно.

Церемонията, на която бе присъствувал, не носеше нищо радостно за него. Титус щеше да се пренесе в „При златния поднос“, ставаше дума да премести там и своето магазинче. Такова беше желанието на Магдалена. Така за в бъдеще къщата на Канала на Розите щеше да потъне в тишина. Там щеше да остане само Корнелия — още малка, за да присъствува на сватбата — под грижите на Ребека.

Рембранд се движеше тежко и неуверено. Край него минаваха сенки на хора, с фенери, които осветяваха за миг втвърдения под стъпките сняг. Той ревнуваше, ревнуваше Титус, ревнуваше от Магдалена, която му беше отнела сина. Нямаше ли Титус да забрави този баща, който не разполагаше със средства дори да му направи подарък, който непрекъснато му бе в тежест и му причиняваше само грижи? Защо пък не! Един художник, за когото никой не се сещаше, от когото никой не очакваше нищо. Целият му живот беше неудача, Амстердам му се присмиваше, защото по платната му боите просто преливаха: наричаха го художникът на калта и на тъмнината; разправяха, че изкуството му се стреми към образи, лишени от солидна основа. Поне такива бяха изразите, с които го преценяваше Жерард де Лерес, художникът, който се ползуваше в момента с височайше благоволение. Той рисуваше портрети на видни личности, беше същински герой, добродетелен глава на семейство.

Внезапно Рембранд усети, че някой го блъсна силно; някакъв глас му казваше да гледа къде стъпва. Докато се опита да протестира, бе блъснат повторно и се простря върху снега.

Колко време бе останал в безсъзнание? Една минута? Един час?

Когато дойде на себе си, звездите блестяха измежду голите клони на един бряст. Рембранд с мъка се изправи и се отдалечи от брега на канала, търсейки убежище близо до къщите. Прибра се пипнешком, премръзнал и убит духом. Корнелия и Ребека вече спяха. Запали една свещ в кухнята и дълго пи на големи глътки от ледената вода. Толкова беше жаден! Веднага след това се изкачи да си ляга. Никога стълбището не му бе изглеждало толкова стръмно.

Изкачи се на един стол и запали всички свещи на полилея, окачен на таванските греди с медна верига. Ателието се изпълни със светлина. Художникът приближи статива, за да бъде добре осветен, после се отдръпна и започна да съзерцава своята творба. Рут и Бооз, чудото на любовта! Рембранд се унесе в мечти пред тези петна от злато, от кармин, и от тъмночервено. Един мъж и една жена сред атмосфера на вълнуваща чистота, изживяваха чудото, сътворено от вдъхновена ръка.