Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La vie passionnee de Rembrandt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус(2014)

Издание:

Ян Менс. Рембранд

Холандска. Второ издание

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Величко Маринов, 1981

Художник-редактор: Веселин Христов

Техн. редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Виолета Славчева

 

Дадена за набор на 10.I.1981 г.

Излязла от печат на 30.X.1981 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 18,50

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

 

Jan Mans

La vie passionnee de Rembrandt

Intercontinentale du Livre

Paris, 1956

История

  1. —Добавяне

IX

Портретът на Магдалена Ван Лоо бе отнесен в Несе, но не остана там за дълго. Ян ван Лоо умря през зимата и бе погребан в Старата черква. Откакто заглъхна шумът на неговото чукче, малката къща остана като бездушно тяло. Ана ван Лоо реши да се преместят в квартала срещу Ябълковия пазар. Тъй като много търговци бяха разорени вследствие на неблагоприятната икономическа политика на Англия, жилищата се продаваха на безценица и малкото семейство можа да спре избора си върху една хубава къща, наречена „При златния поднос“, Магдалена не можеше да сдържа радостта си. Откакто бащата на Титус бе нарисувал портрета й, тя почна да мечтае за красиви неща, защото Рембранд просто я бе накарал да разбере сама себе си. Докато обикаляше заедно с майка си големите празни стаи, тя мечтаеше как ще изяви новото си самочувствие. Тя, дъщерята на един занаятчия, щеше да бъде почитана наравно с най-уважаваните личности, когато щеше да приема своите приятели във великолепна обстановка.

Прозорецът на голямата стая имаше изглед към площада, където ставаше пазарът; дузина тежко натоварени шлепове се опираха до кея; коли тръгваха и се връщаха, докато безброй кошници с червени ябълки очакваха купувачи под навеси от кафяво платно. Колко бяха хубави тези зрели плодове, докарани от малките села покрай бреговете на Лек, Лексмонд, Вианен и от още по-далеч… Гледката изглеждаше на Магдалена много по-интересна от изгледа, който имаха от Несе.

Тя си казваше, че ще бъде щастлива в това ново жилище. Потънала в мечти, прибра нагоре къдрицата, която майстор Рембранд обичаше да смъква върху челото й, когато я рисуваше. После мислите й взеха друга насока. Бащата на Титус беше нещо повече от оригинален художник. Изглежда като че ли беше малко нещо вълшебник. Не беше ли успял да извади на показ най-съкровената й същност, като я нарисува в празнично облекло? Във въображението си тя виждаше отново малката къща край Канала на Розите, не по-голяма от тяхната в Несе… Тук, „При златния поднос“, тя и майка й щяха да живеят в къща, достатъчно голяма за настаняване на цяло семейство. Титус сигурно щеше да идва у тях, Титус, който имаше големи черни очи с галещ поглед… Щеше ли да разглежда заедно с нея този пазар и тези листати дървета? Той беше толкова горд! Как категорично бе отказал, дори с известно раздразнение, да получи пари за портрета, нарисуван от баща му!

— Има неща, Магдалена, които нямат търговска стойност!

А тя знаеше, че семейство Ван Рейн съвсем не живее в охолство! Известно й беше, че майстор Рембранд е много задлъжнял и че търговията на Титус не процъфтява. Бегъл израз на нежност проблесна в погледа й. Наистина тя не беше безразлична към чара на този скромен момък с буден и пъргав ум, чувствителен като дете, импулсивен като момиче.

Ала какво щеше да представлява животът й, ако се омъжеше за Титус? Навярно щеше да бъде изпълнен с незначителни малки радости? Не е ли по-добре да стане съпруга на някой охолен мъж, със затлъстяло лице, който е навикнал да заповядва?

Магдалена ван Лоо се прибра в стаята си натъжена, защото знаеше, че никой от младите аристократи в града не би се оженил за дъщерята на златар. Семействата Трип, Де Геер, Витсен, Бекер и другите като тях образуваха каста, чиято гордост не можеше да отстъпи и пред най-красивата жена. Тогава? Ах, ако Титус можеше да й предложи нещо, някакво хубаво магазинче за произведения на изкуството, каквито имаше по улица Волска, ако носеше уважавано име… А вместо това, Титус ван Рейн бе син на непризнат художник.

Магдалена ван Лоо се прибра в стаята си натъжена, защото току-що си бе дала сметка, че никога няма да има смелостта да последва в бедността онзи, когото истински обичаше.

Хармен Бекер не беше човек, който би се оставил да го изхвърлят, без да си отмъсти. Но, разбира се, той ни най-малко нямаше намерение да излиза открито срещу Рембранд. Задоволи се да му изпрати чрез своя нотариус един документ, потвърждаващ прехвърлянето на правата на Ван Людик. Рембранд едва погледна този лист. Юридическият език беше по начало неразбираем за него. Също и за Титус прочитането на документ от този вид представляваше същинско мъчение. Той обаче бе разбрал, че занапред Бекер притежаваше оръжие срещу баща му. Налагаше се да бъдат нащрек и по отношение на него.

Междувременно аптекарят Абрахам Франсен бе дошъл да види своя стар приятел. Бе дочул, че Бекер е придобил права над някакво негово задължение.

— Вярно ли е всичко това?

— Да, Ван Людик вече няма доверие в мене.

— И вие изхвърлихте Бекер?

— Изблъсках го през вратата.

— Чудно е — усмихна се Франсен, — че Бекер не е подал тъжба за насилие. Той е способен на такова нещо, негодникът!

Обаче аптекарят не скри своето безпокойство:

— Бих искал да зная какво точно съдържа споразумението между вас и Ван Людик. Спомняте ли си го, Рембранд?

— Да си призная, нищо не помня.

— Бихте ли ми го показали?

— Да, обаче нямам никаква представа къде съм го сложил. Ти знаеш ли, Титус? Ти си ориентиран по-добре от мене за всичко, свързано с разни бумаги.

Не, Титус не знае къде се намира документът, но ще го потърси и ще го занесе у Франсен веднага, щом го намери.

— Добре! Но за в бъдеще ще трябва да бъдете по-внимателни, когато става въпрос за нотариално заверени документи. Писмените текстове са причинили много злини по света!

— Да, що се отнася до мен, аз бих пожелал да се откажем от писмеността. Тя е източник само на неприятности.

— Кой знае, може би някой ден всичко ще се промени, драги Рембранд! Довиждане.

Когато каза, че може да настъпи обрат в хода на събитията, Абрахам Франсен бе изиграл ролята на добър пророк. Оказа се, че в някои изключителни случаи юридическата машина може да даде положителни резултати. Едва бе изтекъл месец януари 1665 година, и едно огромно писмо, подпечатано с множество печати, пристигна от Лайден. Рембранд бе изненадан и не очакваше нищо добро от него. Помоли Титус да го разтвори. О, изненада! Това беше доста дълго съобщение, което Титус предаде накратко така: лайденските власти съобщаваха на Рембранд ван Рейн, че наследява всички имущества на Питер ван Медемблик, отсъствуващ в продължение на петдесет години, без да даде своя адрес или изобщо признак, че е жив, и в резултат на това е обявен за мъртъв. Този братовчед оставяше на Рембранд сумата осемстотин осемдесет и два флорина и няколко петачета.

— Татко — провикна се Титус, — получаваш наследство!

Но художникът вече се бе изкачил в ателието, където го чакаше работата.