Ян Менс
Рембранд (65)

VII

Рембранд работеше. Докато коледните камбани ехтяха, той не се помръдваше от своя статив. Върху платното избликваха карминени, пурпурни и виненочервени багри: един отчаян цар изтриваше сълзите от лицето си. Докато божият дух обземаше Саул, Давид свиреше на лютия и на Саул му ставаше по-леко от меланхолията, в която бе изпаднал.

Не изглеждаше ли, че Октав, верният обущар, дошъл да позира както винаги, бе отгатнал мислите на художника!

— Тоя Саул — мърмореше той, — е един беден еретик!

Рембранд се усмихна. Самият той не беше ли един беден еретик? Беше се наложило да даде на Бекер четири картини и две великолепни книги върху изкуството, преди да получи петстотинте флорина, необходими за всекидневната храна. И творбите, отнесени от търговеца, бяха измежду най-хубавите! Той беше взел дори и голямото платно „Венера и Купидон“, за което беше позирала Хендрикие… „Но да не мислим повече за това! — утеши се художникът. — Бекер не е вечен, моята «Венера», ще го надживее. Ала, наистина, само един нещастен еретик като мен може да вижда така отвъд днешния ден…“

Със сигурна ръка Рембранд продължаваше да рисува, докато денят бавно си отиваше.

— Би трябвало да спрем за днеска — измърмори Октав, изморен от дългия сеанс. — Утре ще ни има и двамата все още…

— Да се надяваме; и все пак някои дни са по-добри от други, а днес всичко върви тъй добре. Позирайте още малко и изтрийте сълзите си със завесата.

— Аз не плача, майстор Рембранд.

— За мен плачете. Мислете за нещо тъжно и ще сполучите.

За да угоди на Рембранд, Октав си придаде опечален вид. Не беше леко да се спечелят парите, заплащани за позиране!

Неочаквано на вратата се почука и Титус се показа на прага.

— Слез долу, моля ти се. Господин Крейерс те чака.

— Виждаш, че съм зает.

— Налага се непременно да дойдеш — настоя Титус.

Рембранд със съжаление остави палитрата. Луис Крейерс бе назначен за настойник на Титус поради неплатежоспособността на баща му. И, наистина, синът трябваше да бъде защищаван срещу кредиторите на своя баща. Обикновено Рембранд слушаше нетърпеливо четенето на безконечните документи, носени от настойника.

Без да се смути от не особено любезния прием на художника, Крейерс измъкна някакъв документ с триумфиращо изражение.

— Решението на Съда на Холандия, майстор Рембранд! — провикна се той — Ван Хертсбек е осъден да заплати четири хиляди и двеста флорина. Освен това той ще понесе разноските по процеса, както и допълнителна глоба за неоправдано искане на ревизия. Ние спечелихме, майстор Рембранд!

— Значи ще взема повече от четири хиляди флорина! — възкликна радостно Титус.

— Не веднага; Хертсбек още може да обжалва пред Върховния съвет в Хага…

— В такъв случай той положително ще го направи — прекъсна го Рембранд, — и тъй като господата от съвета…

— Да не бъдем песимисти. За него е голям риск да отиде чак до Върховния съвет. Може би ще прояви благоразумие и ще се подчини на решението на Холандския съд.

Въпреки това Исак Хертсбек не се подчини и обжалва пред Върховния съвет. Ако се наложеше, беше готов да отиде и пред най-върховните власти! От друга страна петстотинте флорина на Хармен Бекер бяха изчезнали с учудваща бързина. Титус не знаеше какво да прави. Старата прислужница Ребека не бе получавала заплата от два месеца и не можеше да работи без пари; от друга страна доставчиците също искаха своето. Разбирайки положението, Рембранд отиде у Бекер през една мартенска вечер. Прегърбен вървеше той покрай мрачните води на Канала на Розите, над които дърветата протягаха още голите си клони. Вървейки срещу вятъра, той пое по Канала на Императора, като се ориентираше по светлината на фенерите от ковано желязо, които украсяваха фасадите на хубавите патрициански къщи. Когато колите минаваха близо край него, трябваше да се отстранява, за да не го блъснат. Съвсем близо до улицата на Кожарите той се изкачи по каменни стълби и почака. Един строен младеж, Кристиан Бекер, който никак не приличаше на баща си, отвори вратата. Разбирайки целта на посещението на художника, той попита дали Рембранд не би могъл да дойде на следния ден.

— Не, кажете на господин баща си, че въпросът е спешен.

Малко по-късно той седеше в магазина на Бекер, където се носеха миризми на карамфил, на пипер, на фини кожи и на топло вино. Господарят на къщата, разположен в едно кресло, беше твърде зачервен.

— Какво ви води тук, майстор Рембранд?

— Работите ми вървят зле — призна направо художникът. — Идвам да видя не бихте ли могли да ми услужите още веднъж.

— Ще видим, майстор Рембранд. Колко ще ви трябват, за да се оправите?

— Петстотин флорина биха ми помогнали доста…

— Само толкова ли! В едно тъй несигурно време, когато постоянно ни заплашва война!

След това Бекер помълча и с лукав израз загледа своя събеседник.

— Преди тридесет години, майстор Рембранд, вие се намирахте в много по-добро положение. Защо не ме послушахте тогава? А пилеехте флорините, сякаш бяха обикновени камъчета.

Беше се навел малко напред и пиянският му дъх лъхаше в лицето на художника.

— Но все пак, в известен смисъл вие имахте право — продължи той, придобивайки внезапно весел израз. — Вие се наслаждавахте на всички земни блага, познахте жените в библейския смисъл, възползувахте се от всичко.

Атмосферата беше станала твърде неприятна. В четирите ъгли на спокойния магазин горяха големи свещи, поставени в сребърни свещници. Те осветяваха картината „Венера и Купидон“, окачена на стената. Рембранд дълго я съзерцава. Ако можеше, би я изтръгнал оттук, защото тази творба беше частица от самия него.

— Завършихте ли други картини, майстор Рембранд? Ще мина да ги видя тия дни.

Да, беше завършил един „Капуцин“, една „Жена на кладенеца“, един „Знаменосец“…

— Хм! Това е твърде малко за петстотин флорина.

— Сега работя „Саул и Давид“, но не бих искал да се разделя с това платно.

— Та кой иска да се разделяте, майстор Рембранд? Веднага щом заетата сума бъде изплатена, вашите картини ще ви бъдат върнати. Ами какво стана с платното, което бяхте изработили за общинския съвет?

— „Клавдий Цивилис“? То е в мазето, у нас, ако плъховете още не са го разкъсали!

— Какъв странен човек сте, майстор Рембранд. Да хвърлите в мазето една от своите творби! В края на краищата няма да бъде използувана за гориво, я? Аз бих взел „Клавдий Цивилис“, защото искам само да ви направя услуга. Въпреки че не обещавам сигурно този път. Но стига сме говорили за работа, по-добре да пийнем от това хубаво мискетово вино. Наздраве!