Ян Менс
Рембранд (64)

VI

„Щом настъпи пролетта, животът става по-приятен“ — заяви госпожа Ван Лоо на Титус, който бе дошъл тоя ден да си побъбрят. Ана ван Лоо беше едра петдесет и две годишна жена с мощна гръд, докато съпругът й имаше невзрачна външност и се страхуваше от лошото време. През зимата Ян ван Лоо почти никога не излизаше от къщи; оставаше по цял ден да работи в своето златарско ателие. Титус обичаше да сяда край него и да гледа известно време как чевръстите пръсти оформят в купа или във ваза тънкия сребърен лист. Непрестанният шум от малкото чукче не го дразнеше повече от тиктакането на някой часовник. Той дори не го чуваше. Майстор Ван Лоо, спокоен и търпелив човек, мислеше само за децата си и най-вече за най-младата си дъщеря Магдалена. Тя приличаше по черти на майка си, но беше по-стройна. В израза на лицето й имаше нещо пренебрежително, нещо господарско и недостъпно, което държеше на разстояние младите й почитатели.

Беше на двадесет и три години, на колкото бе и Титус. Въпреки че Титус бе привикнал да има успех сред по-слабия пол, Магдалена го смущаваше. Синът на Рембранд често се бе запитвал от кого е наследила своя аристократичен вид дъщерята на Ана Хубрехтс и на Ян ван Лоо. Човек би казал, че през целия си живот тя се бе движила само из мраморните коридори и по луксозните паркети, каквито се срещат из благородническите къщи покрай Канала на Императора. А всъщност тя никога не бе излизала от родната си къща, в чиято предна част се намираше магазинът към улицата, докато ателието беше откъм двора. Тя бе родена в стаята, намираща се над ателието, и първото й бебешко изплакване бе съпроводено от шума на златарското чукче.

Да, госпожа Ван Лоо имаше право! През пролетта вече не се палеше огън в кухнята и вратата на магазина можеше да остава отворена. От друга страна, в Несе не беше толкова студено, колкото покрай Канала на Розите, тъй като къщите бяха построени от по-солиден материал. И така, младежът спокойно разговаряше с майката, поглеждайки към дъщерята, чиито изящни ръце галеха меката козина на кучето, свито в скута й. Титус беше развълнуван от движението на ръката, която излизаше от син ръкав, украсен с дантелена маншета. Магдалена умееше да се облича с учудващ вкус.

— Сигурен съм, че баща ми би искал да ви нарисува, Магдалена — провикна се той внезапно, поставяйки на масата своята халба с топла бира.

Госпожица Ван Лоо се задоволи да се усмихне, но майка й отвърна живо:

— Това би било голямо удоволствие за нас; веднага ще ида да поприказвам с мъжа ми.

Оставайки насаме с девойката, Титус възкликна със смях:

— Най-малкото дете е най-обичано, особено ако е момиче.

Магдалена се изчерви.

— Мислите ли — отвърна тя, продължавайки да милва своето куче, — че дъщерята е за предпочитане пред сина?

— Разбира се.

— Вие искате да ви противореча!

— Съвсем не.

Той отпи глътка бира, чиято топлина се разля по цялото му тяло, после продължи след кратко мълчание:

— За какво говорехме?

— Имате много лоша памет, господин Ван Рейн.

— Кълна ви се, че…

— Не се кълнете, това не е вярно.

— Съмнявате ли се в думите ми?

— Твърде малко са думите, на които човек може да разчита.

— Въз основа на опита си ли говорите, Магдалена?

— Не, въз основа на разсъждения.

— Би трябвало да слушате повече чувствата си, отколкото разсъжденията.

Ана ван Лоо се върна.

— Мъжът ми ще бъде възхитен — каза тя, — да има портрет на дъщеря си, нарисуван от майстор Рембранд. Също тъй би се радвал много да види баща ви отново в нашия дом.

— Не мисля, че татко би се отдалечил тъй много от къщи, но ако Магдалена пожелае да дойде чак до Канала на Розите, ще бъде добре дошла там.

— Не се съмнявам, Титус. Но все пак много бих се радвала да видя баща ви в Несе; по времето, когато майка ви беше още жива, той беше един от добрите ни клиенти.

— Значи вие я познавахте?

— Дали съм я познавала! Тя беше очарователна и толкова красива. Баща ви беше като някакъв рицар край нея! Често съм завиждала на Саския, Титус, защото беше обсипвана с подаръци. Нищо не беше достатъчно хубаво за нея. Господин Ван Рейн излизаше от нас с пълни ръце, защото не искаше да губи време дори за изпращане на покупките по нарочен човек. Сребърни съдове, подноси за сладкиши, лъжички, чинии, той купуваше, без да прави сметка. Всички бижутери се радваха, когато майстор Рембранд прекрачваше прага на дюкянчетата им. Това беше хубаво време!

— Каква меланхолия има в упадащата слава! — въздъхна Магдалена.

— Но славата на баща ми не е отминала — протестира Титус.

Малко по-късно младежът се сбогува.

Намери баща си в магазина, зает да опакова картини с помощта на Аерт.

— Да не би да се пренасяме? — пошегува се Титус.

Рембранд, без да отговори, мина пред сина си във всекидневната стая.

— Не, няма да се пренасяме; само няколко от платната ми ще заминат.

И тъй като Титус мълчеше:

— Бекер дойде и ми предложи пари — петстотин флорина като начало. Моите творби ще му служат за гаранция.

— Необходимо ли беше това? — запита Титус.

Рембранд вдигна ръце в знак на безпомощност.

— Знаеш, че нямам избор, не можем да живеем от въздуха…

— И аз печеля тъй малко!

— Не е там работата, мое дете — продължи тъжно Рембранд. — Дадоха ми да разбера, че вече не желаят моя „Клавдий Цивилис“, дори и да се съглася да го почна наново. И знаеш ли кой е получил вместо мен тази почетна поръчка? Юриан Овенс!

— Юриан Овенс, този ласкател, този цапач? Наистина, тия господа стават за смях!

— Само че не повтаряй тази си преценка, Титус, защото би попаднал под ударите на закона. Впрочем, и аз не бих се заел да ти противореча…

— Би трябвало да се разтръби за този скандал!

— Защо? Тия господа не могат да ме понасят. Прекалено често казвам онова, което мисля. И тъй като мисля онова, което ми харесва…

— Но това не пречи на тяхната несправедливост да те убива!

— Не — отвърна Рембранд със сериозен глас. — Въпреки разочарованието си, не съм сломен. Ще покажа величието си на света, моето момче. Падението ми… Цялата гордост и мизерия, които се съдържат в него, всичко ще изразя върху едно платно. Не се безпокой, Титус! В края на краищата, ние с теб сме по-силните. Ще видиш!