Ян Менс
Рембранд (63)

V

Всичко замръзваше, ледени сталактити бяха провиснали по капчука. По Канала на Розите се пързаляха деца и техните радостни викове отекваха между къщите, които изглеждаха зиморничави и слепи, защото малцина обитатели на този беден квартал се отопляваха тъй силно, че прозорците им да се размразят. Торфът и дървата струваха скъпо.

Рембранд зле понасяше студа. Навлякъл изтъркана астраганена дреха, той бе седнал в ателието, което не можеше да се затопли от слабия торфен огън. Ковчежето беше празно и не можеше да се напълни с пари. Ето защо Титус бе излязъл да се опита да осребри няколкото офорти, които бе пласирал тук-там. Колко мъчителни бяха подобни излизания! Рембранд приближи още повече до огъня краката си, обути в стари пантофи, после повдигна яката на дрехата си и потърка небръснатата си брада. Струваше му се, че тук е по-студено, отколкото на Голямата улица. Там никога не бе изпитвал хлад. Разбира се, онази къща беше солидна, докато къщурката на Канала на Розите беше замък от карти, разклащан от всяко подухване на вятъра.

Художникът очакваше връщането на Аерт, който бе отишъл у Вердонк да вземе платно, само десет она. Дали Вердонк щеше да му го даде на кредит? Ах, винаги тези парични грижи! Колко му липсваше Хендрикие! Тя умееше да подрежда нещата тъй, че поне в къщи всичко да върви горе-долу добре. А въпреки това, когато умря, разполагаха с тъй малко пари в брой, че се бе наложило да продадат гробницата на Саския, за да осигурят на новопочиналата прилично погребение.

Можеше ли Рембранд да постъпи другояче, въпреки мъката, която бе изпитал в този момент?

Художникът поразръчка, доколкото можеше, загасващия огън. За кухнята долу събираха съчки от пътя.

Най-сетне Аерт ван Гелдер, със зачервен нос от студа, влезе. Под мишницата си носеше руло платно.

— Вердонк пита кога ще му платите за „Цивилис“, майсторе?

Да, да плати, винаги да плаща!

— Същата цена ли, Аерт?

— Не, цената на платното се е покачила. Вердонк казва, че за това са виновни Генералните щати, които забраняват вноса на лен и на вълна от Англия.

Рембранд не бе обърнал никакво внимание на този отговор. Беше щастлив, че има материал.

— Какво ще рисувате, майсторе?

— Омир.

Рембранд му показа един гипсов бюст.

— Според традиционното схващане, Омир е бил сляп. Аз искам да направя един виждащ Омир. Нали разбираш?

Аерт потвърди, но в действителност нищо не разбираше.

— Нали Омир е страдал много по време на своята старост? — попита той. После, без преход:

— Видяхте ли как се пързаля Корнелия, майсторе? Научила се е вече много добре.

— Ще ида да я видя след малко. Ако искаш да отидеш при нея, позволявам ти.

— Трябва да приготвя супата. Пък и няма вече торф.

— Аз ще се заема с това! Често съм наблюдавал майка си, докато приготвяше храната. Ще се справя много добре.

Титус се прибра към обед, премръзнал и огладнял, с разстроено лице, защото работите бяха вървели зле този предобед. По-голямата част от клиентите, които бе посетил, или не си бяха в къщи, или още не бяха направили своя избор. Той се надвеси над огъня, върху който вреше тенджера, пълна с ряпа и лук. Силната миризма на супата го облъхна.

Рембранд бъркаше в тенджерата с дървена лъжица. Силуетът му, обгърнат с дрехата от протрита кожа, изглеждаше по-голям под светлината на огъня. Титус изпита силна тъга, виждайки баща си да се занимава с подобна работа: налагаше се на всяка цена да бъде намерена прислужница.

— Днес бях при господин Бекер на Канала на Императора. Каква великолепна къща. Той ме попита как си и аз отговорих, че си добре.

— Но това е истина — отвърна Рембранд, надвесен над желязната тенджера.

— Хм! Нещата биха могли да вървят по-добре. Не ми е приятно, че се занимаваш с готвене.

— Една прислужница струва скъпо; ние не можем да си позволяваме да пилеем пари.

Титус направи няколко крачки из стаята, колебаейки се.

— Ами ако пишем на нашето семейство във Фрисландия?

Рембранд се отдръпна рязко.

— Не — викна той, — свършил съм с Фрисландия. Веднъж завинаги ти казвам, не ми говори повече за тия хора, Титус!

Сепнат от резкостта на баща си и затруднен от лютивия дъх на лука, Титус силно се закашля. Нима това беше подходяща храна за всеки ден? Без да каже нещо повече, той премина в съседната стая. Там цареше силен студ, всички прозорци бяха заледени. Духайки, успя да разчисти малка част от едно стъкло, тъкмо колкото да може да погледне през него. Каналът беше твърде оживен: децата се пързаляха и играеха с шумни викове. Между начинаещите, които напредваха несръчно, се движеха младежи и девойки, някои от които се държаха за бастуни, а други бяха с ръце скръстени на гърдите; всички се плъзгаха по гладката повърхност и понякога минаваха покрай един старец, който повтаряше монотонно: „Не забравяйте метача на пистата!“ Точно срещу къщата имаше барака за напитки; нейните флагчета се вееха над тръстиковия й покрив.

Титус не можа да потисне обзелото го чувство на завист. Защо трябваше да живее само в грижи? Беше тъй млад, би трябвало да се пързаля, вместо да губи времето си у клиенти, често с напразната надежда да продаде няколко гравюри. Наистина, това беше търговия с произведения на изкуството, но все пак търговия. И как Хендрикие успяваше да изкарва от магазина повече от него? За да може работата да върви по-добре, му бяха необходими повече пари в брой. При всички разпродажби най-добрите неща му се изплъзваха и той беше принуден да се задоволява с малоценни предмети, от които не можеше да се печели. Ако успееше да натрупа повече стока, работата щеше да му харесва повече, защото макар че нямаше истински художнически талант — той все пак рисуваше доста добре — беше голям любител на хубавото. Отлично долавяше онова, което вдъхновяваше и вълнуваше творците; тъкмо поради това страдаше, като виждаше положението, в което баща му беше изпаднал. И така, какво му беше казал тази сутрин господин Бекер? Ах да, Бекер го бе посрещнал с разбиране и бе запитал за най-новите творби на художника. Това любопитство се видя подозрително на Титус; несъмнено опитният посредник би желал да притежава картина от Рембранд, но без да я плаща…

Размишленията на Титус бяха прекъснати от завръщането на Аерт и на Корнелия. Тя оживено започна да разказва как са се пързаляли по канала от укреплението чак до Харлемския площад. Да, наистина дотам. И тя беше огладняла!

— Скоро ли ще сядаме да ядем, Титус?

Като се усмихна, Титус погали русите коси на сестра си.

— Надявам се, че татко скоро ще бъде готов с яденето. Влез, мила.

Няколко дни по-късно в заледената къща неочаквано се появи Хармен Бекер. Тъй като Титус бе излязъл, наложи се посетителят да повика няколко пъти, преди Аерт ван Гелдер да си даде труд да му отвори.

— Кажи на майстора, че един от старите му познати е дошъл да го види.

Рембранд веднага позна посредника.

— Отдавна не сме се срещали! — възкликна Бекер приятелски.

— Почти трийсет години, господин Бекер! За последен път се видяхме на една разпродажба в „Гербът на Франция“.

— Как минава времето! Но научих от сина ви, че продължавате да рисувате. Той е симпатично момче, с което можете да се гордеете. Само че не изглежда много як, не би трябвало да излиза в такова време.

Рембранд беше на същото мнение, но тъй като самият той продължаваше да бъде под попечителство, налагаше се Титус да се занимава с всичко. Обаче явното съчувствие на Бекер го трогна и художникът разказа, че от смъртта на Хендрикие, работите бяха тръгнали зле. Бекер веднага разбра всичко и тъй като беше запознат подробно със закона, каза:

— Въпреки че ви е забранено да търгувате, майстор Рембранд, вие имате възможност да давате произведенията си като залог, обезпечаващ новопоети задължения.

Бекер хвърли поглед към стените на стаята, покрити с картини.

— Ако почувствувате нужда да използувате някои от тях по този начин, припомнете си, че продължавам да живея на Канала на Императора. Моля ви да кажете на сина си да идва при мен винаги когато разполага с интересни творби. Макар че съм прост търговец, аз обичам изкуството…