Ян Менс
Рембранд (62)

IV

Рембранд получи второ писмо от общинския съвет, което съдържаше молба неотложно да се заеме за работа; той пренебрежително го мушна в джоба си, после се приближи към Аерт ван Гелдер, който допираше близо до прозореца едно от последните платна на майстора. То представляваше стар капелан от манастира до канала на Липите, потънал в четене на красиво изписан ръкопис. Рембранд изпитваше съчувствие към тези достойни монаси, чийто живот преминаваше без радост или тъга. Понякога дори изпитваше желание да бъде един от тях. Не отиват ли и те без нетърпение и без ужас към последния си час, далеч от несъвършенството на всекидневието?

Докато той беше винаги измъчван от всекидневните грижи, вечно в плен на дребнавото.

Междувременно настоятелите на сукнарския еснаф поискаха от него да ги нарисува. Как им беше хрумнало това, след като целият град вече знаеше, че картината му за общината не е била приета? Той недоумяваше. Вилхелм ван Дойенбург, Волкерт Янс, Якоб ван Луун, Арнолд ван дер Мейн и Йоаким де Неве сякаш не обръщаха никакво внимание на този шумен неуспех. Естествено, те все пак бяха дали на художника да разбере, чрез посредничеството на Ван Дойенбург, че не биха могли да отделят кой знае колко големи суми за тази картина…

Петима граждани, настоятели на сукнарите, заедно с техния прислужник Томас Принс; другояче казано, петима скромни жители на могъщия и живописен град Амстердам, чийто герб в черно и червено, с три свети андреевски кръста, бе познат из целия свят! Черно, червено, и бяло… Рембранд композираше във въображението си съотношенията между тези три цвята, чиято хармония трябваше да създаде атмосфера на сериозност и спокойствие. Така, мислеше си той, шапките и дрехите ще бъдат в бляскаво черно, главите ще стоят солидно върху плоските яки в чисто бяло… Да, ето как! Ще ги настаня и петимата около маса с дебела покривка в червено и ансамбълът ще се откроява върху фон от масивни линии: дървена ламперия от позлатен дъб, позлатен като амстердамските канали под слънчевите лъчи. Петима почтени граждани на крепостта Амстел, нарисувани от художник, за когото властите не искат да знаят нищо, от човек, поставен под попечителство, и който живее без църковен брак с Хендрикие Стофелс!…

Хендрикие, въздъхна Рембранд, бедната жена! Какъв печален живот! От много време насам тя не се беше засмивала. А някога беше тъй весела, постоянно пееше и играеше с Титус. Някога… Това беше на Голямата улица! По онова време нейното присъствие представляваше същинско благодеяние, спокойно щастие, топла интимност. Особено след годините, прекарани в компанията на Герти. Старата икономка сега беше настанена в старчески приют в Гуда. Като освободи художника от тази груба жена, Хендрикие спаси неговото изкуство. А ето че сега той едва обръщаше внимание на преданата си другарка. Тя се грижеше за търговията заедно с Титус; той беше само нещо като сътрапезник в къщата, старец, неспособен да им даде сигурност. По-строго преценено, той беше просто ненужен. Един ненужен егоист. Не беше ли приел даровете на нежността, без да даде нищо в замяна? Докато всички около него работеха напрегнато, той се забавляваше да рисува картини, които не интересуваха никого. Все едно бе да хвърли палитрата и четките в някой ъгъл и да тръгне да разхожда безделието си из града! Сега бе на петдесет и шест години, възраст в която уважаваните хора ставаха кметове или общински съветници. Тулп, Висен, Де Граф, които бяха по-възрастни от него, нямаха намерение да се оттеглят! Напротив! Те достигаха върха на кариерата си.

 

 

Но да видим дали Аерт ван Гелдер бе направил сполучливо своето копие! Той беше спокоен момък, който вървеше право по своя път, или по-точно по един заимствуван път; изглежда, че най-голямото му желание беше да подражава на своя майстор. Като него работеше с агресивни замахвания на четката, опитвайки се да нанася боите на дебели пластове върху платното. Художникът пък не се осмеляваше да му забрани този чужд за характера му начин на работа, за да не го лиши напълно от самоувереност.

— Много добре, Аерт, отлично! Когато довършиш работата си, ще ми подготвиш платното за онези господа от сукнарския еснаф. Рамката е донесена, ще я намериш в мазето.

— Добре, майсторе! Но какво смятате да правите с Цивилис?

Рембранд махна нетърпеливо с ръка.

— Не ми говори за него, имам си достатъчно други грижи.

Като каза това, той се наведе към своя ученик и прибави доверително:

— Решил съм да направя хубава картина от този портрет на настоятелите, Аерт!

— Ще бъда щастлив ако мога да ви помогна с нещо, майсторе! — отвърна пламенно Аерт.

Още веднъж ателието се изпълни със скици и рисунки. Не, еснафът на сукнарите не би могъл да се оплаче, че художникът се отнася леко към своите задължения!

— Виждаш ли, Аерт, трябва да се прави десетки пъти една и съща глава, докато човек я опознае както трябва.

И на своите клиенти:

— Да, разбира се, всеки от вас ще има добро място. Ще бъдете изобразени един до друг, а прислужникът малко по-назад… Не, Принс няма да бъде с шапка.

Този път Рембранд бе разбрал твърде добре: „Създателят“ е очертал разликата между класите веднъж завинаги. Амин!

После той направи скица на групата, разгледана критично от моделите, защото всички знаеха, че Рембранд е чудак. Те биха предпочели да бъдат нарисувани от Бол или от Ван дер Хелст, но майстор Бол водеше живот на голям благородник, а Ван дер Хелст искаше два пъти повече пари от Рембранд. А шестдесет флорина на човек за обикновени сукнари беше значителна сума.

През есента Рембранд най-сетне започна да рисува платното. Титус, който бе останал в къщи, защото Хендрикие не се чувствуваше добре, се изкачи да го види.

Рембранд разсеяно изслуша неговите обяснения.

— Добре, добре! — промърмори той. — Щом тя е изморена, няма нужда да се готви ядене. Ще се задоволим със суха храна! Какво от това! Кажи на Хендрикие, че след малко ще ида да я видя, след половин час.

Колко хубаво бе да се работи така! Да се мисли само за багрите и за светлината — сдържана светлина, подобна на онази, която докосваше задните стени на къщите по улицата на Цветята. Черното, червеното и бялото бяха милвани от разпръснатите багри на есента, които придаваха на шестте глави чара на своята загадъчност. Потънал в работата си, Рембранд въобще не мислеше за материалната нужда, която бе го принудила да рисува тази картина.

Когато господа общинските съветници, изморени да чакат посещението на художника, най-сетне навиха платното на „Клавдий Цивилис“ и му го изпратиха, той каза да го сложат в мазето.

— Хвърли го в един ъгъл — каза на Аерт, — ще се заема по-късно с него!

Няколко дни по-късно Ван Людик искаше да му прочете новия договор относно неговия дълг. Но и сега той нямаше време да слуша.

— Дайте, Ван Людик, ще подпиша!

Не искаше да губи нито час, нито дори четвърт час. Нали всички сме смъртни? А платното трябва да бъде довършено преди началото на зимата.

Всички сме смъртни!… Рембранд беше тъй погълнат от своята творба, че му бе необходимо известно време, за да забележи сериозното състояние на Хендрикие.

— Остани в леглото, мила! — я посъветва той, докато мисълта му беше другаде. — Почивката ще те облекчи.

Зад гърба му Титус направи знак на Аерт ван Гелдер. Двамата приятели се разбраха. Още същата вечер, преди да се хранят, бяха взели необходимите мерки. Преди всичко да се извика доктор. После да се намери някой, който да се грижи за Корнелия.

В Несе живееше семейството Ван Лоо, с което се познаваха още от времената на Голямата улица. Титус помисли, че там биха могли да приемат момиченцето за през деня. И наистина, въпросът беше бързо разрешен още на следния ден. Госпожа Ван Лоо имаше най-голямо желание да услужи на майстор Рембранд.

 

 

— Дъщеря ми Магдалена също ще се радва, че Корнелия ще бъде при нея!

Магдалена се усмихна и после погледна Титус. Тя не можа да скрие своето учудване, че той се е променил толкова за няколко години. Какво хубаво момче! Но той вече бързаше да си отива. Успокоен за сестра си, вече мислеше за Хендрикие. И ето че заведе в къщи доктор Даниел Франсен, с когото се срещна благодарение на случая. Лекарят беше поразен от отпадналостта на Хендрикие. Само за форма той измери пулса й и обеща, че състоянието й бързо ще се подобри. Защото в действителност знаеше, че храбрата Хендрикие Стофелс е в безнадеждно състояние.

Франсен призна истината на Титус. Ударът беше тежък. Младежът виждаше, че остава единствена подкрепа на баща си. А този мечтател беше тъй погълнат от играта на светлината и на слънцето, че момъкът не смееше да му каже за състоянието на Хендрикие. Рембранд беше щастлив само когато работеше и имаше нужда от спокойствие, за да довърши своето платно „Настоятелите на сукнарския еснаф“.

Творбата предизвикваше учудване със своята простота. Но въпреки че петте лица бяха обърнати в една и също посока, те всички изразяваха пет различни характера. В задния план прислужникът се губеше, лицето му беше почти женствено в контраст с енергичните ръководители на еснафа. Пред него бе седнал председателят Вилхелм ван Дойенбург с десница, здраво поставена върху протоколната книга. Тези мъже бяха сериозни, праволинейни, неподкупни в работата си; Те правеха най-голяма чест на своята професия и на своя град. Да, всичко това бе изразено в картината, която чрез багрите си, проникнати от прозрачна, напомняща блясъка на слонова кост светлина, свидетелствуваха все още за любовта, на майстор Рембранд към Амстердам и неговите обитатели.

Въпреки всичко петимата ръководители на сукнарския еснаф бяха слабо задоволени от своите портрети. Наистина, приликата беше поразителна, но покривката на масата ги дразнеше. Тя би трябвало да бъде тъмнозелена. Кое настоятелство би приело да заседава около маса, покрита с червена покривка? Разбира се, не и настоятелството на сукнарите! Господин Ван Луун предложи да бъде променен цвета. Той не настоя повече, когато видя с какво изражение художникът му отговори:

— Обаче вие не протестирате срещу червения цвят в герба на града, нито срещу червения цвят на вашата кръв!

— Но цвета на нашата кръв не се вижда, майстор Рембранд.

— Именно това е моята роля, господин Ван Луун — да покажа невидимото.

Ван Луун би желал да продължи спора, но се спря навреме. Подобен разговор беше недостоен за него.

Към края на октомври сърцето на добрата Хендрикие изпадна в твърде тежко състояние. Седнал близо до леглото, Рембранд държеше ръката й в своята. Къщата беше съвсем тиха. Титус бе отишъл у клиенти и магазинът бе затворен, а Корнелия, като всеки ден, бе в къщата в Несе. Сам в ателието, Аерт копираше една картина от Рембранд.

Хендрикие внезапно се събуди и погледът й обиколи стаята.

— Търсиш ли нещо, мила? — прошепна художникът.

Незабележима усмивка озари лицето на умиращата.

— Нали винаги съм се грижила за нашата къща, Рембранд? Вярвам, че винаги съм правила каквото съм могла.

Твърде развълнуван, за да може да отговори, той кимна в знак на съгласие и притисна загрубялата малка ръка до устните си. Усмивката изчезна, очите се затвориха.

— Бих искала да спя, Рембранд, толкова съм изморена!

На 28 октомври 1662 година Хендрикие Стофелс беше погребана в Западната църка. Зад ковчега вървяха Рембранд, Титус и доктор Даниел Франсен. По молба на Титус лекарят каза няколко развълнувани думи пред открития гроб.

Защото никой пастор не би приел да извърши погребалния обред на жена, която, според църквата, е водила живот на проститутка. Рембранд остана прав и неподвижен. Само устните му се движеха. Титус ридаеше, сякаш се прощаваше със собствената си майка.