Ян Менс
Рембранд (58)

XIII

Следващите дни бяха мъчителни. Всичко вървеше от зле към по-зле. Обвиняваха Рембранд, че е фалирал, той, който никога в живота си не бе извършвал наказуема постъпка. От своя страна той беше съгласен да приеме всякакво разрешение на въпросите, стига да бъдеше оставен да работи на спокойствие. Ала господа кредиторите не бяха склонни да приемат никакво разрешение: след като Рембранд бе поискал ликвидацията, нещата трябваше да се развият по-нататък: особено след като бяха узнати подробности по описа. Щом като къщата беше пълна със скъпоценни предмети, трябваше да се извлече максималното от нея. Такъв беше лозунгът. И планът на военните действия се очертаваше бързо: „Да поставим Рембранд под попечителство, в случай на нужда дори да го затворим, само за да си получим парите, и то, разбира се, със съответна лихва!“ По това време неколцина доблестни мъже доказаха, че може да се разчита на тях. Ван Людик откупи от Орниа дълга на Рембранд. От своя страна Даниел Франсен не поиска нищо. Той бе сключил с художника договор, по силата на който Рембранд обещаваше, че ако кредиторът му не бъде задоволен изцяло с полученото от разпродажбата на движимите имущества, ще изплати дълга си чрез няколко картини.

Един следобед на Голямата улица се появи посетител. Беше доктор Арнолд Толинкс, известен амстердамски лекар, чийто портрет Рембранд бе гравирал преди няколко години. Отначало разговорът между двамата мъже не вървеше.

Майстор Рембранд е доста остарял, мислеше си докторът.

Доктор Толинкс има доста лош вид, установи Рембранд, но главата му е още по-интересна, отколкото преди няколко години.

Толинкс изтри потното си чело. Изморяваше се бързо и сърцето му не беше в ред.

— Ето защо — иронизира сам себе си той, — преди да спре окончателно, бих искал отново да ме нарисувате. Ще може ли?

— Знаете ли, господин Толинкс — отвърна с горчивина художникът, — че съм поставен под попечителство? Името ми е опетнено, всеки има право да ме обижда.

— Вие се лъжете, майстор Рембранд. Никой не може да ви обиди, без да попадне под санкциите на закона. Господин Франсен ми обясни вашето положение и в поведението ви няма нищо укоризнено. Вие не сте във фалит.

— Не зная, докторе, но сигурно е, че моите кредитори се боричкат за плячката. Те се боят, че движимите ми имущества няма да съберат достатъчна сума, ако се разпродадат на търг. Знаете ли какво би станало тогава? Къщата ми би трябвало да се продаде и това би било краят на майстор Рембранд от Голямата улица.

Към края на изречението гласът на художника беше станал почти недоловим.

Доктор Толинкс се чудеше какво би могъл да направи, за да помогне. Беше стар, болен и от опит беше установил, че е безполезно да се очаква приятелско отношение от който и да било богат амстердамец към майстор Рембранд.

— За това, че е разорен — му бяха отговорили, — вината си е само негова. Не водеше ли разгулен живот? Къщата му на Голямата улица прилича на вавилонски храм…

— Художнически нрави — възразяваше Толинкс, — но не забравяйте неговия талант.

— О, да — иронизираха почтените търговци и магистрати. — Има една картина от него в залата на Сдружението на алебардиерите, каква цапаница! Властите би трябвало да я свалят оттам. Това е един опасно свободомислещ човек, а може дори и да е розенкройцер. В долната част на платното от залата на алебардиерите имаше нарисувана една роза, която властите поискаха да се заличи. Помислете си само, фалирал, свободомислещ, розенкройцер, кабалист и живее със своята прислужница! Той не вярва нито в бога, нито в закона, отказано му е причастие. Как се осмелявате да ни говорите за такъв човек? Не, доктор Толинкс. Ако се отнасяше до някой почтен художник, до някой добродетелен и достоен за помощта ни човек, отговорът щеше да бъде различен.

Прогонвайки тези възпоминания, Толинкс отново заговори:

— Не бива да гледаме нещата откъм най-лошата им страна, майстор Рембранд. Хората, които ви желаят доброто, са повече, отколкото си мислите. И така, ще приемете ли да нарисувате портрета ми, когато имате време и желание?

— Време не ми липсва. Колкото до желанието… Но трябва да ви предупредя! Това няма да бъде официален портрет.

Доктор Толинкс се усмихна с усилие.

— Разбира се, знам добре колко е сериозно моето състояние; ще си замина, запазвайки в дъното на ноздрите си хубавия аромат на този живот. Уверявам ви, че в своята практика съм имал случаи да видя смъртта под най-различни форми. Нито една не е привлекателна.

Развълнуван, Рембранд се замисли какво би могъл да каже на стария лекар.

— И аз намирам, че смъртта е ужасна — прошепна той, — и не виждам никакво оправдание за човешките мъки. Необходими ли са те наистина?

— Майстор Рембранд, няма съмнение, че човек трябва да страда, за да може по-добре да изпита божествената радост на живота.

Добрите приятели се познават в нещастие. Доктор Толинкс бе разбрал, че най-ефикасният начин за подпомагане на Рембранд бе да му се създаде работа. Работата съсредоточава вниманието и изморява, а този вид умора е добра. С помощта на братята Франсен — двама лекари и един аптекар — Толинкс най-сетне определи лечението на болестта.

През коя година точно Рембранд бе нарисувал „Урокът по анатомия на професор Тулп“? Да, това беше през 1632 година… Двадесет и пет години по-късно, една сутрин художникът отново се изкачваше по тухлените стъпала, водещи към Theatrum Anatomicum. Изпитваше нужда да остане сам в залата, откъдето славата му бе тръгнала, за да завладее целия Амстердам. По онова време го чествуваха и се възхищаваха от него.

Приближи се към голямото платно, върху което доктор Тулп продължаваше своята демонстрация. Под студената светлина, навлизаща от прозорците, картината беше хубава, но урокът по анатомия на доктор Дейман, когото щеше да рисува сега, щеше да бъде съвсем различен. Беше отишъл по-далеч от този начин на работа… Любопитно бе все пак, че Дейман се бе обърнал към него точно в този момент…

Когато Рембранд бе нарисувал трупа на своя отдавнашен другар от Лайден Адриан Адриаенс, бе сполучил да създаде декоративно и живописно изображение, параден труп, както и цялото платно беше парадно платно, изработено с плавни замахвания на четката. Разбира се, той нямаше защо да се срамува от тази картина, която свидетелствуваше за добро владеене на занаята. Но в своята изтънченост тя не разкриваше мрачната трагедия на смъртта, ужаса, който очаква всеки човешки живот при неговия край. При сегашното състояние на духа си той смяташе, че един труп трябва да изразява ужасяващото безпокойство по повод на загадката, която съпътствува човека от люлката до гроба. Първата му картина напомняше за неделна проповед, за хубави думи, идващи от богато украсен амвон, за поетични изречения, подредени в хармоничен ритъм. В действителност смъртта не се изчерпваше с този хубаво нарисуван труп, смъртта носеше в самата себе си едно откровение, което художникът трябваше да направи видимо за ония, които бяха способни да го съзерцават.

Размисълът му го задържаше пред картината, окачена от четвърт век насам на стената на „Цитаделата на резачите“. В продължение на двадесет и пет години труповете на престъпници бяха слагани върху тази дълга маса. Всъщност имаше ли чак толкова голяма разлика между живия човек, тоест, самия него, и онзи труп, който щеше да изобрази? Беше трупът на Йорис ван Динст, някакъв убиец, чието вкочанено тяло се подаваше под белия чаршаф, с който набързо го бяха загърнали. Но и той самият беше повален, легнал върху маса за дисекция, и бяха тършували в гърдите му! И само бог знаеше дали бе имал сърце!

Южната църква отброи осем часа и прекъсна унеса му.

Доктор Йохан Дейман влезе, последван от осем ученици, които щяха да позират заедно с него. Да, художникът виждаше…

„Урокът по анатомия на доктор Дейман“ — картината, която щеше да се роди от тези сеанси, щеше да бъде паметник на смъртта, могъщо видение, каквото може да се яви само пред човек, жестоко измъчен от живота. Тук вече не ставаше въпрос да се нарисува портрет на елегантно облечени господа. Тук щяха да се виждат осем младежи и един хирург около труп, предаден за изследване от господа съдиите. Гръдта беше разтворена, черепът разкрит; човек би казал, че това е някакъв призрак, едновременно величествен и всяващ ужас. „Да се изпълни с мрачни бои — мърмореше си Рембранд. — Трябва да се нанасят дебели пластове боя, грубо, трябва средищната фигура да бъде масивна като гранитен блок, на който някакъв художник е дал форма.“