Ян Менс
Рембранд (57)

XII

Като преминаваше през редиците островърхи кулички на камбанариите, оживявайки цвета на кафявите керемиди и навявайки умора с топлината си у хората, ярката светлина на лятото се лееше над Амстердам. Предната част на къщата на Голямата улица беше хладна. В топлите дни Хендрикие обичаше да се настанява в хола, откъдето виждаше движението на шлюза „Свети Антоний“. По-рано, когато горната част на вратата беше отворена и вътрешността на къщата се виждаше като картина в рамка, минувачите охотно хвърляха поглед вътре, любопитни да узнаят как изглежда жилището на прочутия майстор Рембранд. Тези погледи доставяха удоволствие на Хендрикие, създаваха у нея чувството, че е господарка на всичко отвъд прага, на цялата къща от мазето до тавана — господарка на сградата, господарка на Рембрандовото сърце. От известно време насам през горещите следобедни часове Хендрикие продължаваше да остава в хола, но никой минувач не можеше вече да забележи картините, окачени по стените, нито хубавия полилей на тавана, защото вратата оставаше затворена. Човек би повярвал, че завесите на околните къщи са спуснати и въпреки това се чувствуваше, че от всички страни съседите шпионират къщата, тази къща, на която Хендрикие по-рано бе господарка. По-рано… Нещастието се бе разразило като някаква буря и напомняше на младата жена за деня, в който Зуидерзее се бе нахвърлил върху Ватерланд и солената вода бе заляла отводните площи. Напразно се бяха опитвали да издигнат импровизирани диги срещу тази дяволска сила; плодовете от дългогодишен труд бяха погубени.

Репутацията на един човек може да се разруши като дига. Вече нищо не можеше да спаси Рембранд, освен някакво чудо. Той сякаш бе попаднал в някаква здрава паяжина, чиито краища бяха в ръцете на кредиторите. Достатъчно им бе да подръпнат малко, за да го принудят да се мята като нещастна муха, попаднала в клопка. Хендрикие въздъхна. Едно чудо!… Събитията от последните два дни бяха прекършили всички нейни надежди. Още веднъж си припомни как се бе случило всичко. Една ранна утрин, докато Южната черква отбиваше осем часа, чукчето на вратата бе проехтяло. Някакъв мъж със строго изражение на лицето я бе запитал дали Рембранд ван Рейн е в къщи. Но да, Рембранд си бе в къщи и работеше. Уви, господин Франс Бруйнинг, секретар на службата за открити наследства, не беше лош човек, но бе получил нареждания. Нали Рембранд бе поискал от Върховния съвет право да ликвидира съобразно закона имуществото си, за да задоволи своите кредитори? В резултат на това комисарите на службата бяха посочили господин Хенрикус Торквиниус за куратор с оглед на възможното най-добро управление на тези имущества. Точен и изпълнителен, Франс Бруйнинг изпълни задачата си за два дни. Най-напред бе описал седемдесет и деветте завършени или изработени донякъде картини. После бе обиколил всички стаи, от ателието до стаята със сбирките, от кухнята до тавана. Описът ставаше все по-дълъг, страници се прибавяха към страниците и Рембранд не преставаше да показва на Бруйнинг нови и нови предмети, които един след друг биваха опипвани, оглеждани и записвани. Никога никой служител на закона не би подозрял, че у майстор Рембранд има толкова много събрани богатства: испански кресла, шкафове, украсени със скулптури, полилеи, странни предмети като копия, лъкове, щитове, саби, бляскави стоманени шлемове, цял арсенал, който художникът измъкваше пред него сякаш с помощта на вълшебство. Когато Бруйнинг смяташе, че всичко вече е описано, Рембранд се появяваше с някой сицилийски брокат, бродерия, най-фини дантели, великолепно кадифе, гоблени с повехнали цветове, килими от Смирна и Самарканд, бронзови съдове, прозрачни ветрила от слонова кост, венециански чаши, които човек едва се осмеляваше да докосне, медали, фин порцелан, музикални инструменти, кожи от белки, корали и полускъпоценни камъни, каквито досега никога не беше виждал. Очарован, той описваше, постоянно описваше, докато най-сетне на майстор Рембранд му останаха само всекидневните дрехи, бельото — без онова, което беше приготвено за пране — както и пособията, необходими за неговата работа.

Хендрикие никога нямаше да забрави тези два дни. Тя не разбираше как Рембранд бе успял да остане усмихнат, когато бяха научили, че благородният Сикс е преотстъпил, своето право в полза на някой си господин Орниа, много богат търговец на желязо, а последният от своя страна не се беше поколебал да атакува гаранта на художника Ван Людик. Нима можеше да се допусне, че господин Сикс има належаща нужда от хиляда флорина? Един приятел! Един поклонник! Пред това лицемерие Хендрикие предпочиташе всяка брутална грубост. По едно време бе помислила, че трудностите са преодолени; но кредиторите бяха паразити; щом някой от тях се напиваше с кръв, шест други изгладнели насекоми се появяваха на негово място. Много късно разбраха, че Рембранд е сгрешил, като е прехвърлил — по съвета на Уйленбург — собствеността на къщата си върху Титус, създавайки по този начин впечатление, че иска да се измъкне, заобикаляйки закона. Възмутените кредитори го бяха заплашили със затвор.

Изтощена от преживяното през последните дни, младата жена прекара пръсти по скулптирания шкаф, който се намираше до камината. Тъй като беше нейна лична собственост — Рембранд й го беше подарил — шкафът не бе включен в описа. Благодарение на този дъбов мебел, пълен с хубаво ленено бельо, занапред тя беше по-богата от Рембранд.

След като си помисли това, малко се посъвзе. Макар и лишени от средства, те оставаха свързани чрез взаимни чувства и заедно щяха да насочат отново хода на събитията към по-добър път. Но макар че се опитваше да се окуражава, Хендрикие живееше в потискащ свят, в някакъв кошмар, от който много би искала да се освободи. Често си представяше във въображението си всички стаи на къщата… Като се приближи на пръсти към малкото легло, в което спеше Корнелия, тя погледна през тесния отвор между спуснатите завеси към детето, което й бе дал Рембранд, и на устните й се появи усмивка. Корнелия спеше както всеки следобед. Поне тази собственост не беше описана от господин Бруйнинг! Също и Титус.

„Но тогава ние сме богати! Титус, Корнелия, без да се брои и големият шкаф с бельо! Ще ни вземе ли бог под своето покровителство?“

С леки стъпки тя се изкачи по стълбите към ателието; сега беше сигурна, че ще може да утеши своя велик мъж, своето голямо дете…