Ян Менс
Рембранд (56)

XI

Отново в къщи имаше малко бебе. Тоя път новороденото беше едро, е къдрави косички, закръглено челце и две малки сиви очи над голямо носле: накратко казано, Корнелия приличаше на Лизбет.

Нищо не можеше да накара Титус да се отдели от нея. Той галеше нежната кожа на детето, носеше завивки и се угрижваше дори при вида на изпоцапаните пеленки. Когато майката беше в кухнята, целуваше бързо бебето по малкото челце, разлюляваше леко люлката и изговаряше всевъзможни ласкави имена. По това време беше тринадесетгодишен, лицето му бе останало слабичко и очите му понякога гледаха някак надалеч. Твърде различен от другите деца, но обичан както от учителите, така и от съучениците си, защото винаги беше готов да услужи на всекиго. „Би дал и ризата си!“ — казваше Хендрикие. Титус, Хендрикие и Корнелия образуваха за Рембранд едно щастливо семейство. Отново художникът можеше да работи, да обяснява на своите ученици смисъла на благородното им дело. Всички те, както и някога, по времето на Саския, се хранеха на общата маса и прекарваха весело следобедите във всекидневната стая.

Хендрикие се бе разхубавила.

— Ей такава ще те нарисувам, мила.

— Като коя?

— Като Батсеба. Струва ми се, че най-сетне имам сили за това.

Развълнуван, той й показа една малка картина, старото копие на „Батсеба“ от Питър Ластман. „Може би един ден ще нарисуваш съвършена Батсеба!“ — му бе казал поклонникът на Италия преди толкова години! Е добре, през 1654 година Хендрикие щеше да му позира и картината щеше да бъде в естествена големина!

Рембранд работеше по-мъчително от всякога, влагаше от себе си във всяко докосване на четката до платното, като скулптор, който се бори с камъка. Не пестеше силите си, защото именно чрез работата си можеше да запази своята къща, своите съкровища, всичко на което държеше. Така се роди неговата Батсеба, съвършена по тяло и по дух. Това беше плаха, целомъдрена творба с благородно вдъхновение, издържана в строг тон, получен от жълтеникаво бяло и матовозлатно.

Един ден Рембранд изпита и друга радост — узна, че го ценят високо и много далеч от неговия домашен кръг. Бе пристигнало писмо от Месина.

— Къде е то, Рембранд?

— В Италия, Хендрикие.

Рембранд погледна редовете, написани по италиански. Хендрикие чакаше, Титус чакаше.

— Дай да го видя, татко! — поиска юношата, който не бе възпитан да спазва прекалено строго външните белези на благоприличието.

Но и Титус не знаеше италиански. Най-сетне той се надвеси над Корнелия, която смучеше пръстчето си в люлката:

— Представи си, сестричето ми — каза той, — получихме писмо от Италия и никой не може да ни го прочете. Нали е смешно?

Към кого да се обърнат? Ами разбира се, към Уйленбург! Той бе пътувал толкова много. И наистина, загадката бързо бе разрешена с помощта на търговеца.

— Е добре, драги мой, каква чест! — провикна се той. — Маркиз Антонио Руфо, издател на Омировите съчинения, поръчва да му нарисуваш едно платно. Той би желал то да бъде високо два она и широко също два она. Трябва да бъде изобразен Аристотел пред бюста на Омир.

— Отлично, Хендрик, аз имам един много хубав бюст на Омир!

— Почакай да ти прочета края. Синьор Руфо ще ти заплати петстотин лири, когато получи картината.

— Аристотел пред бюста на Омир — мърмореше Рембранд, който не бе дочул последните думи на своя приятел — От това може да стане много хубава картина. Хендрик, приемам!

— Но дали е достатъчна цената?

Художникът отново не чу; пред него вече се очертаваше фигурата на великия философ, поставил ръка върху главата на Омир.

И така всичко вървеше добре, поне за момента. Дори изглеждаше, че в Амстердам понякога си спомнят за съществуването на Рембранд; бе получил доста поръчки и ученици се бяха явили. Все пак Рембранд подскочи в деня, когато го посети Ян Сикс. Споменът за дълга му веднага проблесна пред него. Но Ян Сикс не спомена нищо за пари. Напротив!

— Идвам да ви помоля, ако можете, да ми нарисувате портрет в един доста кратък срок, майстор Рембранд. Това е подарък, който искам да направя на бъдещата си съпруга и тя го очаква с нетърпение.

Челото на художника се сбърчи малко, споменаването на доста краткия срок не му се нравеше. Ян Сикс, който сякаш бе доловил това, добави:

— Току-що видях у Йонге вашата гравюра „Трите кръста“. Това е великолепна творба, майстор Рембранд.

— Ще ви изпратя един екземпляр, ако това ще ви е приятно — заяви щедрият художник. — И за колко време горе-долу трябва да бъде завършен вашият портрет?

— Ако е възможно, за петнадесет дни.

— Ще ми е нужна само една седмица.

— Той трябва да бъде в естествена големина и да бъде жив най-вече — уточни Сикс.

— Не се бойте, скъпи приятелю, не за пръв път ще ви рисувам.

— Остарял съм оттогава.

— Могат ли няколко години да променят характера?

— Обстоятелствата влияят върху развитието на човека — отвърна Сикс с пресилена усмивка. — Да не забравя, майстор Рембранд, сега живея в „Къщата на Насау“. Ще ми съобщите, ако трябва да позирам.

Портретът беше изключително сполучлив. При това Ян Сикс бе позирал само два пъти; човек би казал, че картината е нарисувана с един-единствен замах, толкова сполучливо беше всичко. Излъчващ типично холандска атмосфера, това беше благороден портрет на една благородна личност. Веднага личеше, че Ян Сикс беше също и поет, любител на красотата, покровител на изкуството. Но благородството задължава! Скоро след като старият Херман Думер постави рамка на картината, за да я окачи в голямата зала на „Къщата на Насау“, Ян Сикс изпрати писмо до Рембранд. В него учтиво му напомняше, че датата на изплащането на неговия дълг е преминала и че сумата от хиляда флорина трябва незабавно да бъде изплатена, в противен случай гарантът Луис ван Людик ще бъде държан отговорен.

Прочитайки това писмо, Рембранд остана зашеметен, сякаш ненадейно е бил ударен от крилото на въртяща се мелница. Ударът беше тежък.

Като излезе набързо от къщи, той заскита мрачно из града. Избягваше оживените улици и търсеше близостта на обикновените хорица, живущи по бедните улички около Южната черква.

Несъзнателно стъпките му го отведоха към укреплението на алебардиерите. За миг се поколеба върху моста на канала, съвсем близо до „Къщата на Насау“. Там живееше неговият приятел, благородния Ян Сикс, господар на Вименум и на Вромаде. Налагаше се да му говори, писмото не можеше да бъде нищо друго, освен някаква грешка. Как можеше да се предположи, че подобно писмо ще бъде изпратено от човек с тъй изтънчен дух? От тъй страстен поклонник на неговото творчество? Та нали Рембранд, изработвайки неговия портрет, току-що му бе придал блясъка на безсмъртието?

Да влезе ли? Минавайки покрай голямата фасада на сградата, той хвърли поглед към съседната къща, където живееше Ана, майката на Сикс. Внезапно го порази нейният мрачен и мълчалив изглед. Затворените прозорци бяха закрити с тежки завеси. Да не би някой да беше умрял? Той почука леко на вратата. Отвори му старата гърбава прислужница, която не можа да го познае. „Да, госпожа Сикс, родена Виимер, издъхна тази нощ. Бог да я прости“!

Заедно със зимата и с гарваните пристигнаха и други лоши новини. Адриан бе умрял и жена му се намираше в бедствено положение.

— Ние не можем да я изоставим, Хендрикие.

— Имаш право, трябва да си помагаме взаимно.

Наистина, дълг на всеки бе да помага на ближните си. Но какво трябваше да се прави, когато липсваха средства? Нямаха пари както за да поддържат Лизет, вдовицата на Адриан, така и да заплатят на многобройните търговци, които чакаха отдавна. Дори и най-дребните дългове, събрани, образуваха учудващо голяма сума!

— Колко ще получиш за платното на синьор Руфо, Рембранд?

— Петстотин лири, Хендрикие.

— А колко прави това в наши пари?

— Колко ли? Не знам.

— Каква е уговорката ти с Ян Сикс за неговия портрет?

— Нямаме никаква уговорка.

Хендрикие въздъхна.

— Ами картината на дъщерята на Диего д’Андраде, която нарисува тази година, платиха ли я?

— Не, Хендрикие. Господин д’Андраде намери, че няма прилика и ми поиска да я поправя. Няма да я пипна. Разбираш ме, нали?

Кога Рембранд щеше да сложи ред в работите си? Имаше картини и гравюри, изложени почти навсякъде: у Уйленбург, у Клеменс де Йонге, у братя Данкертс и дори в Париж. В ателието бяха разхвърляни многобройни платна, оставени наполовина, до които художникът не се докосваше. Дори не знаеше кои са заплатени и кои не са, защото не си държеше никаква сметководна книга. Като си дадоха сметка, че така не може да продължава, решиха за в бъдеще Хендрикие и самият той да обръщат по-голямо внимание на сметките. Но пари им бяха необходими веднага. Ян Сикс искаше да му се плати и погасяването на този дълг беше въпрос на чест.

Уви, откъде да вземе назаем? Един търговец на име Герит Болисен бе му заел осемстотин флорина с лихва четири и половина на сто — той нямаше да загуби. Но откъде да се вземе останалото? Абрахам Франсен, аптекарят от улица Агнес, пожела да услужи на художника. Познаваше Рембранд, който не много преди това бе пресъздал образа му в гравюра. Самият магазин на приземния етаж напомняше за спомените на художника от Порет. Но Франсен не беше богат.

— Ще поговоря за това на брат си Даниел — обеща той.

Доктор Франсен, едноименникът му от улица Карамфил, също се съжали над Рембранд.

— Аз не мога да направя много — призна той, — тъй като не съм меценат, а почтен хирург, и клиентелата ми е бедна. Но все пак ще бъда щастлив, ако мога да ви намеря малко пари.

Рембранд беше трогнат от тази симпатия.

— Вие сте велик художник — продължи лекарят, — най-великият, когото познавам. Би трябвало да бъдете богат. Но уви, какво биха могли да разберат търговците от вашето творчество? И така, позволете на един беден хирург да ви предложи своя мехлем.

Като каза това, той сипа вино в чашите, надраска няколко цифри на едно листче и накрая предложи да намери най-малко три хиляди флорина, разбира се, без лихва.

— Не искам да ми бъде заплатено в картини и гравюри — каза той тогава, — но ако някой ден имате подходяща мъничка картина, която… О, има време за това!

По пътя за дома Рембранд имаше чувството, че пристъпва в някакъв сън. Отново бе възвърнал доверието си в хората.