Ян Менс
Рембранд (52)

VII

От много седмици насам Рембранд не смееше да мине покрай огледало. Лесно бе да се дават добри обещания, но да се изпълняват беше друго нещо. Все пак той наистина бе имал намерение да се ожени за Хендрикие и да смаже Амстердам под разкоша на церемонията. Но ето че Хендрикие все още носеше моминското си име и тъгата, причинявана на Рембранд от това, беше по-силна от грижите, създадени от разправията с Герти. Бившата му икономка наистина не се беше държала добре. Възможно ли бе една обичана жена да се промени тъй, виждайки, че мъжът й се изплъзва? Рембранд беше сигурен, че би се държал съвсем другояче, ако Хендрикие изразеше някой ден предпочитания към друг мъж. Герти бе отнесла въпроса пред брачния съд. Призован, той не се бе явил два пъти. Третият път, в негово присъствие, Герти бе заявила, че той й е направил устно предложение за женитба и че е имал полова връзка с нея. Какво би могъл да отговори един мъж при подобно положение?

— По първата точка отговарям не. По втората отказвам да отговоря, благородни господа.

Това бе разсмяло магистратите, които се придържаха строго към буквата на закона. Но нямаше буква, предвидена за случая Герти — Рембранд. Накрай те решиха, че художникът ще изплаща на ищеца двеста флорина годишно, вместо сто и шестдесет. Добре! Но беше ли необходимо да се дискредитира един мъж и да бъде разкарван пред съдилищата, за да се получи този резултат?

Двеста флорина!… Той плащаше вече хиляда флорина на Адриан и двеста на Лизбет. Някак щеше да се справи, но какво щеше да стане с разкошната каляска и с великолепния празник? Отсега нататък беше вече невъзможно да се мине без парите от Фрисландия. Винаги парите се противопоставяха на неговите желания и му попречваха да уреди по-добре живота си! Каква ирония на съдбата! Десет години по-рано хората умоляваха майстор Рембранд да се съгласи да нарисува портретите им. Тогава той беше художник на мода, виртуоз, който печели къщата си с помощта на своята четка… Своята къща, уви! Преди седмица беше получил писмо от собственика Кристоф Тиис. Не можеше да се каже, че този човек бе проявил прекалено нетърпение! Но все пак това писмо припомняше на Рембранд, че продължава да дължи цялата сума, неизплатена при покупката — осем хиляди четиристотин и седемдесет флорина. Парите… те се изплъзваха из ръцете, топяха се като сняг върху езика!… Като си помислеше, че беше време, когато ковчежето беше натъпкано със златни монети! За да бъде погубен художникът, се бе оказала достатъчна голямата творба „Нощната стража“. Тогава негодниците бяха започнали да му се присмиват и да казват, че той вече не е в крак със своето време.

Наистина, той не вървеше в крак със своето време, защото мислеше за бъдещето. Бе се отказал да създава смели творби от вида на „Нощната стража“. Бе започнал да търси сантиментални сюжети като „Жертвоприношението на Аврам“ или „Ослепяването на Самсон“. Занапред се насочваше към по-висока цел. Искаше да проникне чак до вътрешната същност на нещата и да пресъздаде отражение на действителността, по-дълбоко от самата действителност. Рембранд разбираше трудността на задачата; седнал пред масата, тъй че светлината да пада от север върху медната плоча, покрита с пласт от восък, почернен с дим, той работеше усилено всеки ден. Скиците се трупаха около него, докато погледът му се вдигаше от време на време към една гравюра от Лукас Лайденски — „Оздравяването на слепеца от Йерихон“, или се спираше върху библията, разгърната на разказа за чудото на любовта върху Галилейската планина.

Рембранд знаеше, че амстердамските пастори, не споделят тази религия. Според тях Исус беше инструмент на отмъщението, преследващо жестоко и най-малкото отклонение от вярата. Проповедите, произнасяни в неделните дни по църквите, говореха само за изкупление и грях, за прегрешение и възмездие, за ад и проклятие. Докато художникът искаше да се присъедини към тълпата от страдащи и недъгави, които бяха следвали Исус. Всеки от тях бе дал своя принос от благотворителност, от себеотрицание и от жертвоготовност. Беше ли и той изпълнен с такива чувства? Ами слепците, сакатите, немите и парализираните бяха ли заслужили да бъдат излекувани от Христос? За художника това не беше теологически проблем. „Моята гравюра — мърмореше той с резец в ръка, — трябва да изрази съчетанието между светлина и мрак с помощта на нежни линии, деликатно издълбани в медта. В нея трябва да може да се съзре чудото на човешката любов.“