Ян Менс
Рембранд (51)

VI

Есента отново бе оцветила Амстердам в червено и златно. Сухите листа се сипеха над вътрешната градина, където Титус въртеше пумпалче с камшик върху гладките мраморни плочи. Там играта вървеше много по-добре, отколкото върху неравните павета на улицата.

— Хендрикие! Гледай колко хубаво завъртам моя пумпал!

Младата жена надникна през прозореца.

— Наистина, никога не съм виждала пумпал, който да се върти толкова! Слушай, Вибеке — викна тя на прислужницата, — наглеждай тенджерата, ще видя дали още мога…

— О, госпожата сигурно е забравила! — прекъсна я момичето.

Токовете на Хендрикие затропаха по камъните, тя протегна ръка към камшичето. Въртейки се, пумпалът очерта златиста следа. Ван Хоогстратен, един ученик на Рембранд, го бе боядисал в жълто. Камшикът изплющяваше с металически отблясък, а острието оставяше следи по плочите.

— Сега е мой ред — провикна се скоро Титус, подскачайки от нетърпение.

— Ето, но побързай!

Титус отново грабна камшика. Върхът на езичето му се подаваше между зъбите и малки капчици пот проблеснаха около нослето му.

Внезапно Вибеке извика, за да съобщи на госпожата, че юфката е увряла! Трябваше бързо да се връща в кухнята! Там Хендрикие се зае да приготви вечерята: печени филии с масло и змиорки, както и млечница с юфка — едно евтино, но все пак хранително меню. Защото бе крайно време да се пести в дома на майстор Рембранд. Значителни суми бяха заминали за Лайден. Рембранд на драго сърце се притече на помощ на своя брат, въпреки че последният не беше приятен човек! Художникът му бе нарисувал странен портрет, за който Адриан се бе съгласил да позира с тежка стоманена каска. Залисана, Хендрикие сипваше в юфката много захар, за да се услади на Титус, и не чу неколкократното почукване на вратата.

Тя подскочи, когато видя че в кухнята нахълтва Герти Диркс.

— А сега, Хендрикие Стофелс — заяви тя без друг поздрав, — трябва да получа онова, което искам. Няма да си отида, преди то да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно майстор Рембранд ти го е обяснил, както ти е обяснил и други неща.

В тоя миг в стаята влезе Титус, зачервен и оживен от играта. Като забеляза посетителката, той се опита да побегне, но Герти го задържа, като го хвана за края на дрехата.

— Мили малък Титус, целуни Герти.

— Не — викна Титус, опитвайки се да се отскубне. — Не. Ти ми причиняваш болка и ако не ме оставиш на мира, аз ще, аз ще… ще те бия, Герти Диркс.

— Я гледай, ти добре ме помниш, щом ме назоваваш с цялото ми име. Защо не искаш да ме целунеш? Нима и ти, моето момче, ме отблъскваш? Някога баща ти искаше…

— Да, ще извикам татко — викна детето с острия си гласец. — Той е силен, той ще те изпъди.

Титус се изкачи тичешком по стълбището към ателието. Знаеше че никой, освен Хендрикие, няма право да безпокои баща му. Но толкова по-зле. Почука, не получи отговор, почука пак, след това забарабани с юмруци по вратата.

Накрай се дочуха стъпки, в които се долавяше раздразнение. Но загриженото лице на Титус възпря упреците върху устните на баща му.

Винаги когато влизаше в ателието, Титус се чувствуваше обзет от странно смущение, поради особената тишина, която цареше там. Този път детето забеляза, че близо до огъня е седнал един стар евреин, който често служеше за модел.

— Е, Титус, какво търсиш тук?

Малкият си пое силно дъх, за да набере смелост:

— Герти Диркс е в кухнята, татко.

Овладявайки гнева си, Рембранд изтри ръцете си в работната дреха. Без да каже нито дума, заслиза по стълбите, тъй че Титус помисли, че има право да остане там, където беше. Върху почти завършеното платно видя двама старци, една жена с чекрък и мъж близо до огъня, където вреше гърне. През отворения прозорец надничаше разцъфтяло крушово дърво. На Титус му се стори, че от изрисуваната повърхност се откроява някакво дихание, дихание което би го отнесло като малко зрънце, отвяно от вятъра. Моделът бе изобразен от баща му в същото положение, в което още се намираше, със скръстени ръце и затворени очи, но светлината не падаше от същата страна, от която идваше в ателието.

Помисли си, че е чудесно да може човек да създава такива картини! Ако би могъл, той би нарисувал портрета на Хендрикие, портрет с хубави цветове в златна рамка и би й го подарил, защото тя беше тъй добра; дори и мама Саския не би могла да бъде по-добра. Във всеки случай още утре щеше да направи за нея една хубава рисунка: малката къщичка в Рансдорп, ниска и малко изкривена, с нейната зелена врата и с жълт невен по перваза на прозореца.

Откъде се бе взело това вълнение у Титус? От съзерцанието на картината, от заспалия старец, от странната светлина или от всички тези неща, взети заедно? После вълшебството се разпръсна; старецът започна да хърка и звукът бе грозен, като гласа на Герти Диркс, тази вещица, сякаш излязла от приказките, които детето понякога искаше да чуе от Хендрикие.

Само дано не стори зло на Хендрикие — си каза то. — Тя е тъй лоша! Я да видим! Може би татко, макар и тъй силен, не може да се справи сам?

Детето излезе от ателието и се плъзна по перилата на стълбите. За миг се поколеба, преди да влезе. Естествено, не беше хубаво да се подслушват чужди разговори. Но гласът на Герти Диркс достигаше до него и, без да иска, той чу:

— Казвам ти, Рембранд, че не е свършено! Мислиш ли, че можеш да се отървеш от мен със сто и шейсет флорина, след като бях на твоите заповеди ден и нощ? Една жена като мен…

— Но Герти…

Хендрикие се бе обадила. Титус се разтрепера тъй, че нямаше сили да се отдалечи. Ах, ако беше голям! После се намеси баща му, повишавайки тон.

На вратата се почука; детето побягна в малката тъмна стаичка, където Рембранд отпечатваше своите гравюри. То разпозна провлечените стъпки на Вибеке, която отиваше да отвори, после гласа на Октав Октавсон, обущаря, който често позираше на художника. Този глас беше още по-силен от гласа на Рембранд, и човекът носеше винаги, заедно със своите дрехи, силна миризма на кожа.

Вибеке придружи Октав до кухнята. Не, Титус нямаше да слуша повече, знаеше, че това е нередно. Очите му бяха привикнали на тъмнината на стаята, където пресата простираше шестте си заплашващи ръце. Във въздуха миришеше на сярна киселина, примесваха се и други неприятни миризми; не позволяваха на детето да влиза там, всичко в стаичката бе опасно, бутилките съдържаха отрова.

Прогонен от липсата на въздух, Титус, без да иска, се върна отново при кухненското стълбище. „Я гледай, някой плаче — учуди се той полугласно. — А, това е Герти; щом е тя — нищо. След като викаше така срещу татко и срещу Хендрикие“.

Почти едновременно с това се чу гласът на Октав:

— Хайде, Герти, бъди разумна и подпиши.

— Няма да подпиша.

Тя крещеше и на моменти стенеше тъй, сякаш умираше. Беше ужасно. С разстроено лице, Титус влезе във всекидневната стая, където малко по-късно Хендрикие го намери в състояние на силен нервен шок.