Ян Менс
Рембранд (5)

V

Всекидневният тропот на скърцащите коли из града беше заглъхнал. Най-сетне зимата посмя да се покаже. Цяла нощ бе валял сняг, тъй че сутринта мелницата изглеждаше обгърната от кожуха на дядо Мраз, докато из уличките отекваха звънчетата на първите шейни.

Както всеки път, Рембранд излезе рано с ученическата си чанта на гръб, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на панталоните от дебело сукно. По пътя към училище децата вече правеха пързалки и се спираха понякога, за да замерват със снежни топки гражданите с черни шапки, които внимателно пристъпваха към канторите и магазините. Но всичко това не го занимаваше. Предпочиташе да съзерцава безмълвно Лайден, над който се издигаше по-противен от друг път жълтият дим от комините на работилниците за бира. Без да бърза, той тръгна по улица Локхорст към Съдебната палата.

Двукрилата врата на латинското училище беше още затворена, за голяма радост на хлапаците, пристигнали до един преди определеното време. Когато Рембранд свърна по улицата, битката със снежни топки бе вече в разгара си и дрезгавите гласове на бойците се чуваха отдалече. Повечето от тях бяха измежду по-малките ученици, от трети и четвърти клас. По-големите — които вече превеждаха Хораций и Цицерон — не благоволяваха да участвуват в техните игри и ги гледаха от висотата на своето положение. Достатъчна беше обаче една-единствена несръчно отправена снежна топка, за да ги накара да загубят цялото си достойнство. Един от големите бе ударен право в лицето; другарите му веднага се втурнаха напред, нахвърлиха се върху малките и ги обсипаха с точни удари.

Отначало Рембранд се присъедини към съучениците си само защото нямаше по-интересно занимание. Но скоро се увлече в сражението и пое командуването на едната войска. Тежък и бавно повратлив, той компенсираше тромавостта си със силата на своя удар.

— Напред! — викаше той възбудено.

Другите подеха:

— Да живеят бедняците! Да прогоним испанците!

Топките, които Рембранд правеше с плебейските си ръце, бяха грамадни, почти като детски глави. Именно една от тези топки връхлетя върху лицето на учителя Якоб Летинг, точно когато той се показа на ъгъла на улицата. Ректорът загуби равновесие, размаха комично двете си ръце и седна на снега.

Никой не се засмя. След тъпия звук от падането настъпи мъртва тишина. От най-малкия до най-големия, всички ученици замръзнаха от страх по местата си. Уплахата им бе толкова голяма, че нито един не се сети да пристъпи и да помогне на ректора да стане. Бавно, оставен сам на себе си, той изтри снега, който покриваше очите, носа и брадата му; после, като се опря на ръцете си, повлече тежкото си тяло, докато най-сетне се надигна, клатушкайки се като пиян. Но в мига, в който се изправи, гневът му избухна. Преди още да е изтръскал дългото си черно палто, той се приближи към момчетата.

— Виновният да се обади! — извика със страшен глас.

Рембранд се беше разтреперал тъй, че не можеше да се помръдне. Скръстил ръце на гърдите си, ректорът повтори:

— Виновният! Веднага!

Синът на мелничаря се опита да бъде храбър. Но в същия миг, за негово най-голямо учудване, един от малките ученици излезе напред. Момчето вървеше с бърза и сигурна крачка и когато се намери пред учителя, от когото всички се страхуваха, заяви с не особено разтревожен глас:

— Аз бях, господин ректоре.

Рембранд не вярваше на очите си. Летинг вече се навеждаше над смелчака.

— Името ти?

— Адриан Адриаенс, господин ректоре!

— Един от синовете на Ян Адриаенс, ковчежника на стрелковото дружество свети Йорис?

— Да, господин ректоре.

С жест, който не търпеше неподчинение, възрастният човек посочи вратата, полуотворена от прислужницата.

— Влизай! — заповяда той.

Всичко това не предвещаваше нищо добро, но детето влезе в училище, без да прояви никакво смущение; ректорът, който го следваше, изглеждаше по-притеснен от нещо.

Веднага след като те изчезнаха в дъното на коридора, групата ученици заобиколи Рембранд. Всички бяха възмутени; бяха видели много добре, че той бе хвърлил снежната топка. Защо не си беше признал? От друга страна никой не беше имал възможност да поправи грешката, защото всеки опит в това отношение би нарушил правилника. Беше забранено да се доносничи, никаква форма на предателство не се допускаше върху територията на младата република. Естествено, никой не разбираше държането на младия Адриан, един от малките, който досега се беше отличавал само със своята недисциплинираност. Защо бе поискал да замести Рембранд? Но въпросът не беше в това. Рембранд не биваше да остави друг да бъде наказан вместо него.

Той се опита да обясни поведението си. Не го оставяха.

— Знаеш какво те очаква! — му крещяха от всички страни.

Да, той знаеше! Щяха да го изолират, една възможност, която никак не го въодушевяваше. При мисълта, че в продължение на повече от месец никой няма да му говори, няма да се ръкува с него, няма да играе с него, цялото му същество се разбунтува. Не, не беше заслужил това наказание. Тогава, без да се опитва да протестира, отстранявайки най-разпалените си обвинители, на свой ред той се отправи към голямата врата и изчезна в дъното на тъмния коридор.

Бюрото на ректора се намираше под стълбището. Още отвън Рембранд дочу хапливия му глас и думите, които достигаха до ушите му, никак не го успокоиха. Но не можеше да става и дума за отстъпление, той стисна зъби и почука леко на вратата.

— Какво искаш? — попита учителят, щом съгледа юношата. — Най-напред кой беше ти?

Лицето му доби израз на велик инквизитор.

— Рембранд ван Рейн, господин ректоре.

— Аха, добре! И за какво ме търсиш?

Погледът на Рембранд премина от заплашителната фигура на ректора към лицето на Адриан, което изглеждаше почти отвратително, разкривено от непочтителна усмивка.

— Господин ректоре — призна най-сетне той, навеждайки поглед, — аз бях… — аз хвърлих снежната топка.

Летинг за миг се обърка. Това вече бе много! С кого се опитваха да се подиграват! Какво означава цялата тази комедия? В края на краищата той се обърна пак към по-малкия от двамата.

— Адриан Адриаенс — викна той със заплашителен глас, — чу ли какво каза Ван Рейн? Кой лъже?

Вместо отговор детето се изсмя, свивайки рамене с предварително пресметнато безразличие.

На масата имаше лопатка за бой по дланите; Летинг я взе и удари малкия през лицето. Жертвата нямаше време дори да се отдръпне, но продължаваше да се усмихва дръзко.

— Ще говориш ли най-сетне, дяволски сине? — изрева учителят вън от себе си. — Протегнете си ръцете и двамата!

Той започна да ги бие тъй яростно, че пръстите на по-малкия се разраниха и започнаха обилно да кървят.

— Аз ще пречупя твоето упорство! — извика Летинг, разярен още повече при вида на кръвта.

Но Адриан го погледна тъй предизвикателно, че той спря да удря, ужасен. Побоя се да не стори нещо непоправимо.

— Излизай! — изкрещя той. — Връщай се в класа си!

После, когато младият бунтовник изчезна, добави, обръщайки се към Рембранд:

— Също и ти, махай се!

Но това не беше последната му дума. Едва пристъпил през прага, синът на мелничаря чу ново повикване.

— Наистина ли ти хвърли снежната топка?

— Да, господин ректоре.

— В такъв случай, за наказание, ще ми препишеш сто пъти „Отче наш“! На латински, разбира се!

— Да, господин ректоре.

Но щом остана сам в своята директорска канцелария, Летинг заби нос в книжата, мърморейки безконечни думи. Изпитваше неприятното чувство, че тази сутрин е претърпял поражение…

Когато стана време да си тръгват, Рембранд бързо натъпка книгите в чантата, сбогува се набързо с другарите си, избягвайки да отговаря на онези, които искаха да научат подробности за станалото, и побърза да изскочи на улицата, по която се отдалечаваше Адриан Адриаенс.

— Хей — викна Рембранд, — защо бързаш?

Момченцето отвърна неприветливо:

— Защото така ми харесва!

— Защо каза на ректора, че ти си го ударил? — продължи Рембранд.

— То си е моя работа… Да кажем, че така ми е било приятно.

— Винаги ли правиш каквото ти е приятно?

— Колкото е възможно по-често!

В този миг Адриан започна да си подсвирква фалшиво и след малко добави:

— На теб не ти ли омръзна това училище?

Рембранд призна, че му е омръзнало, но…

— Толкова по-зле! — прекъсна го момчето. — Аз не искам повече да стъпвам там. Ако трябва, бих го запалил! Сигурно така ще свърши тая работа, ако баща ми не ми позволи да се махна.

То ритна сърдито в снега, докато Рембранд се питаше какво трябваше да мисли за тези думи. Обзе го някакво все още неопределено чувство на притеснение. Междувременно Адриан обясняваше:

— Тоя път мислех, че всичко е готово! Летинг щеше да ме изпъди! Но ти развали всичко!

— Добре, ами защо ходиш в латинското училище, щом ти е толкова противно?

— Ами ти?

— Аз? За да уча.

— Туйто! После да станеш уважаван гражданин, както често казва моят баща. Тогава учи и на добър ти час! Ще живееш наведен над прашни книги в някоя тъмна дупка, а като станеш на осемдесет години, ще умреш и ще изпишат хубав надпис върху надгробния ти камък.

— Аз никога няма да стана писар! — протестира Рембранд. Баща ми иска да стана учен.

— Това харесва ли ти?

— Баща ми казва, че така ще мога да служа на обществото. А ти какъв смяташ да ставаш?

— Откъде да знам! Музикант, моряк, шарлатанин — все ми е едно, само да не ходя на училище. Ето, например, би ми било приятно да стана амбулантен търговец! Ще ходя от град на град, ще спя по странноприемниците или в някоя купа сено… това е животът. А ти, буржоа, няма ли да се възмутиш: хайде, учи спрежения!

Толкова силен бунт у едно тъй малко човече! Сега вече Рембранд се чувствуваше наистина неловко. Започна да съжалява, че е тръгнал с Адриан. Колко ли беше хубаво и спокойно в този миг във всекидневната на малката им къщичка, където бяха мама Нели и Лизбет!

Те достигнаха до ъгъла на Рапенбург.

— Оттук те напускам! — викна той внезапно на малкия. — Довиждане.

И преди момчето да успее да му отговори, затича по посока на Рейн. Струваше му се, че бяга пред някаква опасност.

Късно следобед на 24 декември Рембранд повдигна чукчето на портата на Ливен Хендрикс. Ян се бе върнал в Лайден за новогодишните празници и приятелят му гореше от нетърпение да научи как се е устроил в художническите среди на Амстердам.

Цялото семейство беше събрано около художника, пред празничната маса. Посместиха се, за да направят място за младия Ван Рейн.

— Нали ще пийнеш чаша бира?

Отначало не, после да… Здрависване с всички… Как си, Ян?… Ами Амстердам?… Защо не сядаш още?… Шум от преплитащи се гласове, провиквания, смехове, отдръпвания на столове, чукнати чаши. Накрай двамата приятели все пак успяха да се усамотят достатъчно, за да разменят няколко думи.

— Знаеш ли — казваше Ян, — майстор Ластман е наистина знаменит художник — има поръчки, колкото си иска.

— Значи работи непрекъснато?

— Работи, когато му се иска. А ти все още ли си в латинското училище?

— За още шест месеца. После ще вляза в академията.

— Поздравявам те.

— Няма защо. Моето положение не е като твоето…

Подтикнат от своя приятел, Ян бързо сподели интимните си мисли. Наистина той не обичал да учи. Над книгите заспивал от скука. Но нека Рембранд не си въобразява, че художническият занаят е някаква безгрижна работа. В Амстердам той, Ян, не бил свободен нито миг. По цял ден трябвало да приготвя бои, да почиства четки, да се грижи за платната, да прави покупки.

— Не, не, не съм момче за всичко! — се провикна той, прочитайки разочарование в очите на Рембранд. — Тези задачи са част от занаята. Накрай, когато съм изпълнил всичко и ателието е в ред, понякога Ластман ми дава платно, върху което рисувам, каквото си искам.

Докато говореше, Ян се изправи. Но майка му, отгатвайки неговото намерение, го бе изпреварила. Тя извади малка картина, която протегна към приятеля на сина си с израз на простимо тщеславие. Рембранд пое платното с две ръце и спокойно се отправи към прозореца, откъдето все още се процеждаше малко светлинка. Картината беше натюрморт: плодове върху меден поднос. Фактурата издаваше известно усилие, но беше очевидно, че Ян има чувство за цветовете и умее да разположи своя обект. Младежът дълго съзерцава творбата на своя приятел. Вникваше с цялата си душа в нея. Сякаш вдъхваше аромата на плодовете.

— Великолепна е! — каза най-сетне той с категоричен тон.

— О, да — потвърди веднага добрата Махтелд. — Един ден Ян ще стане велик художник. Аз се гордея с него.

Известна меланхолия завладя сърцето на Рембранд. „Ако и моята майка можеше да говори така!“ — му мина през ума. И все пак, отначало Махтелд не бе желала синът й да напусне Лайден. Тя бе настоявала Ян да остане в училището на майстор Ван Шутен. С цялата сила на майчиното чувство бе желала момчето да остане при нея. Но накрая се бе преклонила пред доводите на здравия разум и бъдещето на нейния син бе надделяло над всичко останало.

Отново двамата приятели заприказваха тихичко: пред внимателния и мълчалив Рембранд Ян описваше Амстердам, говореше за богатството на този единствен по рода си град и за състоянията, които били натрупали прочутите художници там.

— Ето например моят учител! Знаеш ли, че Ластман притежава три великолепни сгради покрай каналите.

Рембранд присви вежди. Такива преценки го ядосваха. Не че завиждаше, но в тях долавяше същите домогвания, които вълнуваха баща му — да се спечелят пари, да се купят къщи, да се вложат капитали в доходни начинания. Все пак, ако сега трябваше да направи сравнение между живота на мелничар и на художник, какво би казал? Колко би искал да може ясно да се изрази и да сподели мнението си със своя най-добър приятел!

Опита се да изкаже едно правилно изречение, но напразно. Докато се готвеше да продължи, Ливен Хендрикс го прекъсна с въпрос, дали най-сетне е избрал бъдещата си кариера.

— Още не, господин Ливен — отвърна той, като се мъчеше да остане спокоен. — Сигурен съм само в едно, че няма да се занимавам с теология.

— Браво, моето момче! Виждам, че не ти липсва практически усет. Наистина пасторите са зле платени и имат големи разноски, за да се държат на висотата на положението си! Ех, колко съм щастлив, че Ян тръгна по добър път! Още повече че днес с художническа четка човек може да прослави страната си! Виж моя сънародник Рубенс! Не направи ли той за престижа на Фландрия повече от сто учени?

— Рубенс! — се провикна Ян, без да се плаши, че прекъсва баща си. — Ластман го познава много добре. Те са се срещали в Италия у херцога на Мантуа.

— Необходимо ли е наистина всеки художник да ходи в Италия? — запита мама Махтелд с глас, в който се долавяше безпокойство.

— Ако държи да стане добър художник — да! — отвърна мъжът й.

Ян използува случая, за да подсили казаното:

— Майстор Ластман уверява, че италианците са най-добрите учители. Без техните уроци ние сме нищо. — После му хрумна друга мисъл и добави:

— Ах, наистина! Ластман ми препоръча да използувам престоя си тук, за да видя „Страшният съд“ от Лукас Лайденски. Това няма нищо общо с Италия, но изглежда е доста важно за млади художници.

И обръщайки се към своя баща:

— Вярваш ли, че ще мога да видя тази творба, без да се правят много специални постъпки?

— Съмнявам се, Ян. Лукас беше художник-католик; картината му се намира понастоящем в сградата на общината и не знам дали властите биха склонили да я покажат.

— Ластман ме посъветва да се обърна към кмета Орлерс.

— Лесно е да се каже! При човек като кмета Орлерс не може да влезе първият срещнат, искам да кажа такива като нас. Ние не сме от същата среда.

В действителност Ливен Хендрикс се боеше да не би синът му да се компрометира, интересувайки се от творбата на католик. Никак не му се искаше един ден, когато Ян щеше да бъде вече знаменит художник, злите езици да му прикачат прозвището папист. Ето защо се ядоса, когато Рембранд най-невинно предложи да се обърнат към господин Порет. Аптекарят, казваше младежът, познава всички и е голям любител на изкуството.

— Точно така — възкликна Ян с ентусиазъм. — Говори с него, Рембранд! Дори ако искаш да отидем заедно. Един учен и един художник! Дума да не става, че ще бъдем случайни посетители.

— А пък аз на ваше място не бих си правил никакви илюзии! — опита се да се намеси Ливен Хендрикс с изразителна гримаса.

Обаче не го послушаха. Два дни по-късно, придружени от аптекаря, Ян и Рембранд се изкачиха по стълбите на каменната общинска сграда. Наложи се да почакат малко в голямото преддверие. Порет преговаряше с един вратар. Най-сетне човекът разбра, че кметът е предизвестен за тяхното посещение и ги очаква.

Пазачът изчезна. После една врата се отвори вдясно и на прага застана човек с необикновено розов цвят на лицето. Той носеше дреха от черно кадифе с голяма плисирана бяла яка. Порет се приближи към него и двамата се ръкуваха приятелски. Това беше самият кмет Орлерс.

— Значи ти си Ян Ливенс, ученикът на майстор Ластман от Амстердам!… А твоят приятел? Ах, да, един от синовете на Хармен ван Рейн, мелничаря от улица Водопойна. Добре, много добре…

В гласа му звучаха нотки на тържественост. След като помълча малко, той продължи:

— Вие ми казахте, нали драги Порет, че тези младежи биха желали да разгледат „Страшният съд“? Добре, ние ще задоволим това желание, но позволението е съвсем изключително. Ако не беше за вас, драги ми Порет…

Водени от кмета, тримата любители на живописта влязоха в коридор, по който нямаше странични помещения. Групичката се спря пред вратата в дъното, която водеше към тъмна стая. Там човек по-скоро можеше да отгатне, отколкото да види, че стените са украсени с пики и мускети, подредени върху дълга поставка. Във въздуха се носеше силен дъх на кожа, на камфор и на прах. Откога ли това помещение не е проветрявано? Рембранд веднага си помисли, че навярно в кметството не се срещат много художници.

Светлината започна да нахлува на части, докато кметът сваляше един по един дървените капаци на всеки прозорец. Той сякаш боравеше с шлюзове, които канализират не вода, а светлината. Порет леко мушна с лакът своя млад приятел. Триптихът започна да се очертава доста високо, над ламперия от полиран дъб. Накрай кметът се качи върху едно кожено кресло и разгърна двете странични части на картината. „Страшният съд“ се разкри пред погледите.

Рембранд веднага почувствува силното му въздействие. Сюжетът не му направи никакво впечатление: възнасянето на избраните и падението на прокълнатите. Не това го интересуваше. Усещаше, че прониква в някакъв друг свят благодарение на съчетанията от цветовете, на особената сиво-розова светлина, на лъчите, разкъсващи облаците, на начина, по който бяха моделирани голите тела, на сиянието на ангелите. Аптекарят говореше до него, но той едва го чуваше — като насън. Ставаше дума, че триптихът е бил поръчан за големия олтар на черквата „Свети Петър“, но е трябвало да бъде бързо свален през 1566 година, за да бъде спасен от гнева на иконоборците…

След Порет дойде ред на кмета Орлерс да обяснява. Юношата едва забеляза, че беше друг гласът, който разказваше как тогавашните първенци са скрили този шедьовър на сигурно място, най-напред в подземията на кметството, после в тази зала. Някакъв немски принц, преминаващ през Лайден, бил очарован от гения на Лукас и предложил да купи картината за баснословна сума пари…

— Бихте ли могли да ни кажете колко? — го прекъсна Ян.

— Това ми е невъзможно. Не поради незнание, но защото принцът искал да покрие със златни монети цялата повърхност на картината и така определил цената.

Ян потръпна, но не и Рембранд. Какво го интересуваше немският принц и всичкото му злато! Не можеха ли да замълчат сега пред тази единствена по рода си творба, пред това видение на възвишен свят, родено в плътта и духа на един лайденски гражданин? Ах, ако някога достигнеше до такова майсторство в рисуването и той, тогава животът му би придобил смисъл! Оранжево и сиво, розово, синьо и карминеночервено се съчетаваха в бляскава игра от контрастиращи светлини. Това бе достатъчно, за да го възхити. Не му беше потребна подкрепата на някакъв познат сюжет; тези ангели надуваха своите тръби, виждаха се и дванадесетте апостоли, и Христос в червено одеяние, седнал на една дъга, и най-сетне горе гълъбът на светия дух, близо до ангелите и Мария. И все пак…

Нещо го изненадваше. Защо художникът, вместо да изобрази лицето на бога с човешки черти, изпълнени с величие, бе нарисувал нещо като математическа фигура или по-скоро някаква арабеска от еврейски букви? Заинтригуван, той се обърна към аптекаря. Познаваше ли той смисъла на този начин на действие? Но Порет се задоволи да покашля зад костеливата си ръка, дискретно поставяйки пръст на устните си.

— Млади приятели, — каза той малко по-късно, — ние злоупотребихме с любезността на господин кмета. Струва ми се, че е време да си тръгваме.

Орлерс не възрази. Едва аптекарят бе завършил своето изречение и той се насочи отново към коженото кресло и затвори триптиха: Рембранд прие това сякаш затваряха очите на мъртвец; имаше чувството, че се разделя завинаги със скъп приятел.

На улицата, оживена в този час на деня, Порет бе принуден да върви бавно и се обърна към Рембранд:

— Изглежда, че не ти се приказва много?

— О, господин Порет…

И после, сякаш извинявайки се:

— Твърде хубаво е, за да се изрази с думи. Не намирам какво да кажа.

— Ами ти, Ян Ливенс, и ти ли мислиш като своя приятел? — се заинтересува тогава аптекарят, поглеждайки към младия художник.

— Много е хубаво, но мисля, че зная защо. Фактурата е отлична, композицията и цветовете са наистина сполучливи.

Особено горд, че си служи с термините, научени от Ластман, той продължи, изчервявайки се леко:

— Но намирам, че голите тела са малко ъгловати и дори може да се каже, че не са съвсем изпипани.

По устните на аптекаря пробягна усмивка.

— О-хо, — иронично каза той — вижда се, че си познавач! Вярваш ли, че един ден ще можеш да рисуваш така?

— Защо не? Като работя много. Естествено, няма да рисувам триптихи. В наши дни никой не ги поръчва.

— Какво? Ти ще рисуваш само каквото ти поръчат ли?

— Разбира се! Портрети, митологични или библейски сцени. Днес това е много на мода. С такъв вид живопис човек може да спечели много пари.

Аптекарят не настоя повече и Рембранд се почувствува неловко заради своя приятел. Изпита облекчение, когато стигнаха до улицата, където Ян щеше да се отдалечи от тях, отправяйки се към дома си.

— Поздрави от мен майстор Ластман! — извика Порет подир отдалечаващото се момче.

Рембранд придружи колекционера чак до магазина му. Там Порет го помоли да влезе за миг. Вътре се носеше силен дъх на билки тъй като помощникът приготвяше лекарство в голям хаван. Порет веднага се отправи към галерията, където се отпусна в испанско кресло със строги линии, докато Рембранд зае място върху абаносова пейка, инкрустирана със седеф.

— А сега — започна аптекарят — ще задоволя любопитството ти и ще отговоря на въпроса, който ми зададе преди малко. Защо те накарах да замълчиш? Защото, моето момче, кметът Орлерс е войнствуващ последовател на държавната калвинистка религия. Неговите схващания за бога, за небето, за кръщаването и за Тайната вечеря не съвпадат ни най-малко с разбиранията на анабаптист като мен. Недей да си мислиш по този повод, че се страхувам от вярванията си, но намирам, че никога не бива да се повдигат спорове от този род в къща, в която човек е влязъл като гост.

Поглаждайки островърхата си брадичка, той започна да разказва политическите събития, настъпили през 1533 година, след смъртта на Лукас Лайденски. Навред привържениците на реформацията преследвали католиците. Свален от черквата „Свети Петър“, триптихът наистина бил скътан в подземията на кметството. Обаче първенците се възмутили от начина, по който художникът е изобразил господ и заповядали да бъде заличен неговият образ…

— Как? — се провикна Рембранд, ставайки възмутен. — Но това е кощунство! Никой няма право да посяга на произведенията на изкуството.

— И аз съм на същото мнение. Изкуството стои далече от празните спорове и над войните. Виждам, че ние с теб добре се разбираме, моето момче…

И той бе станал и разсеяно поглаждаше коса, след като бе приповдигнал шапчицата си от черна коприна.

— Ами тогава, господин Порет — запита Рембранд, който не искаше да остави своя стар приятел замечтан, — значи, църквата „Свети Петър“ е била преди католическа? В такъв случай протестантите се хвалят със съкровища, които не им принадлежат?

— Шт… шт… Не си блъскай главата над тези въпроси! Нима ректорът Летинг не те е научил, че щом черквата е станала протестантска, то е защото такава е била волята божия? Волята на бога също налага творбата на Лукас да остане скрита в едно помещение на лайденското кметство. Що се отнася до мен… Но кой знае? Може би ще дойде ден, когато триптихът ще може свободно да бъде показван на всички.

Но още един въпрос измъчваше Рембранд.

— Господин Порет — пак заговори той, — вярвате ли, че художници, които не са католици, биха могли да създадат тъй хубави творби като картината на Лукас?

Без да се колебае, аптекарят отвърна:

— Естествено! Защо изкуството да е свързано с някаква религия? Виждаш ли, и изкуството, и вярата идват от сърцето… А сега не ми се сърди, че ще те изпъдя. Пропуснах времето за почивка и вече ме чака всекидневната работа.