Ян Менс
Рембранд (43)

XIX

Удавена във виелици и дъждове, зимата през тази година беше особено мъчителна. Рембранд напускаше ателието си колкото е възможно по-рядко. Отдаден на усилена работа, успяваше да забравя грижите си и най-вече жена си, която не преставаше да плаче.

Саския плачеше дори и нощем, защото не можеше да спи; изтерзана слушаше как камбаните на Южната черква отброяват часовете, докато картината на трите малки гроба, изкопани при основите на празната и заледена постройка, неотменно оставаха пред зачервените й очи.

Но все пак налагаше се животът да продължи. Не й ли оставаше Рембранд? А на него не му ли оставаше Саския? Една млада жена като нея нямаше право да се обезкуражава до такава степен. Беше почти обидно за бога.

„Господи! — често се молеше тя. — Дай ми сили да не се съмнявам в твоята мъдрост. Направи да не бъда тежест на съпруга си и работата му да не страда поради моите мъки! Умолявам те, дай ми още едно дете, едно малко същество, в което да мога да се надживея, едно малко същество, силно като Рембранд! Не проклинай нашето семейство.“

Жестоко я мъчеха и старите болки в гърба. Но тя не се молеше да бъдат облекчени болките й. Бог има по-важна работа, отколкото да слуша оплакванията на една жена, която не се чувствува добре.

 

 

Дори и посмъртно мама Нели беше дала доказателство за любов към децата си. Наследството бе на стойност десет хиляди флорина, в което влизаха двете къщи и мелницата.

Докато нотариусът четеше разпоредбите на завещанието, лицето на Адриан бе помръкнало. Преди време майка му му беше дала хиляда и шестстотин флорина, за да се обзаведе и разплати с кредиторите си, докато още имаше обущарско дюкянче. Щеше ли завещанието да бъде отчайващо? Наистина, половината от мелницата — която беше смисълът на живота му — му се падаше по право и той имаше предимство върху къщата на улица Водопойна. Но въпреки това… За да задоволи интересите на всеки, нотариусът предложи да бъдат плащани годишни вноски от по сто флорина на Лизбет, Рембранд и Вилхелм (пристигнал в подходящ момент) до погасяването на дълга. Но Вилхелм изискал да получи целия си дял, стигайки дотам да предлага неотложна продажба на къщата, в която живееше брат му. След многобройни обсъждания и дълги разправии, накрай Рембранд, когото всичко това най-малко интересуваше, плати за останалите. Той трябваше да се задоволи само с една ипотека върху мелницата. Но тя влечеше след себе си толкова големи данъци, че той предпочете да продаде със загуба правото си няколко дни по-късно.

Върна се в Амстердам по-зле от всякога.

Очакваше го една покана от госпожа Сикс, родена Виимер, вдовица на богат търговец на коприна… Без съмнение се отнасяше до някаква поръчка за портрет. Рембранд, който отново имаше нужда от пари, отиде у дома й. Озова се пред жена на около петдесет години, чиито доста студени черти бяха смекчени от дантелено боне, от което, изглежда, никога не се разделяше.

Отдавна познаваше този тип на забогатяла буржоазка: от висотата на едно добре хранено тщеславие тя гледаше презрително низшия свят на трудещите се. Въпреки това на Рембранд му се стори, че зад студенината на сивите й очи отгатва някакво по-човешко чувство, чуждо на нейната каста.

Наистина ставаше въпрос за портрет. Бързо се споразумяха за размерите и за цената на платното. Госпожа Сикс не беше дребнава.

— Ще ми позволите ли да направя още днес няколко скици? — предложи художникът заинтересуван от двойствеността на нейната личност.

Тя не направи никакви възражения.

Докато позираше, в мига, когато Рембранд се готвеше да откъсне четвъртия лист от своя блок, вратата внезапно се отвори и в стаята влезе елегантен младеж.

— Майсторе! — възкликна той, без да се смущава. — Щастлив съм да се запозная с вас. Много отдавна очаквах този момент.

Художникът забеляза как горда светлинка проблясна в очите на неговият модел. „Виждате ли — казваше нейният поглед. — Това е моят син! Нали е хубав?“

От този миг той вече знаеше как да вдъхне живот на своя портрет: трябваше да нарисува една майка, една майка, ощастливена от своя син.

Но Ян Сикс не бързаше да излезе от стаята. Чувствуваше се, че действително е привлечен от художника. Ясно бе, че думите, с които се бе представил, не представляваха обикновена любезност на светски човек. Той сподели, че сам е любител на изкуството и че колекционира изделия от порцелан и от ковано желязо; после уточни, че все още не притежава нито една картина от Рембранд, но че в замяна на това се е сдобил с известен брой негови гравюри.

След като сеансът завърши, Рембранд бе поканен да разгледа съкровищата на младежа. Бързо разбра, че тази сбирка е създадена с много вкус. В нея бяха представени Брьогел, Халс, Ван Остаде, Ван Скорел и на почетни места — Джорджоне, Тициан и една съвсем малка картина от Лукас Лайденски.

— Ще окача портрета на майка си до нея — бе казал Ян.

Когато си тръгна, Рембранд се чувствуваше почти щастлив. Най-сетне бе срещнал любител на изкуството, с когото можеше да разговаря. Но когато прегърна Саския, щастието му беше съвсем пълно: тя му съобщи, че очаква бебе.

— Четвъртото, мили — прошепна тя, усмихвайки се за пръв път от месеци насам. — То ще живее, предчувствувам това.

Времето беше тъй приятно, че един прозорец бе оставен отворен. През него нахлуваше веселата глъчка на града заедно с аромата на пролетта. Долу, в кухнята, Хендрикие пееше. А в голямата стая на приземния етаж придобилата повече увереност Саския се молеше.

„Благодаря ти, боже! — казваше тя полугласно. — Благодаря ти, че изпълни молбата ми. Няма да се покажа неблагодарна. Но направи така, че да бъде момче, момче, силно като баща си!“

 

 

Много пъти Ян Сикс идваше на Голямата улица и прислужницата, която го въвеждаше в къщата, не познаваше друг посетител, който тъй да бърза при изкачването си към ателието.

Рембранд го посрещаше винаги радостно. Наистина, младежът беше само на двадесет и три години, но вкусът му беше солиден и той се изразяваше добре, без излишни приказки. Предразположен към доверчивост, той дори заговори за себе си: беше се заел да пише голяма поема, назована „Медея“, а вече бе създал множество стихотворения, които се радваха на успех при знаменитите срещи в Муидеркринг. Беше много близък с големия поет Фондел.

— Но какво да ви разправям за него! — провикна се той със смях. — Сигурно вие познавате Фондел по-добре от мен!

Рембранд призна, че дори не се е запознавал с него.

— Виждате ли — призна той скромно, — аз чета малко. Откакто прекъснах следването си, съм разгръщал само Овидий и Библията и това е всичко.

— Значи вие не обичате книгите, майстор Рембранд?

Гримаса на майстора:

— Понасям ги някак си.

— Но тяхната мъдрост…

— О, истинският художник никога не може да извлече мъдростта си от книгите! Той трябва да си представя и да изгражда, а не да регистрира. Трябва да се ръководи само от бога и от природата.

Сикс беше малко изненадан.

— Но все пак — възкликна той, — интелигентността е необходима, за да разбираме бога и природата!

— Не! Интелигентността не ни помага да чувствуваме висшето творчество. Тя ни предава смисъла на много произведения, признавам, но не на всичките. Например тя вдъхновява трактати, да кажем, върху изсушаването на Хаарлемското езеро, върху перспективата и анатомията, но какво би могла да даде на художника, който е в плен на своите илюзии, своите мечти и дори на своите натрапчиви идеи?

— Накратко, вие искате пълна свобода за човека с изтънчени чувства?

— Какво искате да кажете?

— Че според вас всичко е позволено в изкуството?

— Да… стига да е искрено, почтено и красиво. Мога да рисувам, ако това ми харесва, какъвто и да е недействителен сюжет, някой стар нехранимайко върху легло от рози. Единственото ми правило е да не се спирам насред път, а да следвам докрай онова, което чувствувам…

Ян Сикс замлъкваше за миг, после ново възражение му идваше на ум и дискусията се подхващаше наново, за голяма радост на двамата събеседници.