Ян Менс
Рембранд (41)

XVII

Рембранд удържа обещанието си: отново се зае с работа.

Няколко месеца по-късно художествените галерии на Амстердам пак излагаха в голямо количество нови гравюри от художника. Търсенето им беше постоянно. Братя Данкертс, Хуго Аларт, Клеменс де Йонге, всички идваха да купуват гравюри и предлагаха добри цени. Често майсторът ги приемаше, облечен в старата си работна дреха, отговаряше, че е много зает, че рисува портрети и жанрови картини. Но в същото време знаеше, че трябва да се възползува от тази изключително благоприятна мода, която се превръщаше в прехласване, но можеше да се окаже краткотрайна.

Той бе подхванал една значителна творба от този дял на творчеството си: „Мария на смъртното си легло“. Идеята за нея му бе хрумнала една неделна утрин в старата църква, където редовно ходеше, придружен от Саския. Беше хубав ден, през прозорците нахлуваше изобилно слънце във вътрешността на църквата. То разпръсваше навред великолепните цветове на чудесния стъклопис, изработен от Питер Аертс, представляващ смъртта на божията майка.

Мария на смъртното си легло… Дали темата ще се хареса на калвинисткия град? Рембранд не се загрижи за това нито миг. Беше привлечен от лицето на девата и това единствено имаше значение за него. Веднъж вече се бе опитвал да възпроизведе атмосферата на сцената на благовещението, но без да успее. Този път искаше и трябваше да сполучи. Скоро дузини скици се натрупаха в ателието. Искаше му се гравюрата да внушава едновременно интимни и грандиозни чувства, защото Мария символизираше нежността, простотата, любовта, тя символизираше също величието, благородството и почитта.

Всяка вечер, във всекидневната стая, където Саския бродираше, той се навеждаше над своята творба. Атмосферата, която цареше в голямата къща, беше спокойна; големи пънове бавно изгаряха в огнището и свещите, поставени в свещници от ковано желязо, хвърляха топлата си светлина над медните и калаените съдове. Отдолу понякога се чуваше песен: Хендрикие Стофелс, младата прислужница, си тананикаше мелодия от Сир Халевин, докато внимаваше за пещта. Това момиче се нравеше на Рембранд. Беше седемнадесетгодишно и произхождаше по права линия от неговото родно село; препоръчано бе от кърмачката на бедната Корнелия.

Както обикновено Хендрикие се изкачи към осем часа, за да попита дали може да слага вечерята. След като размени поглед с Рембранд, Саския отвърна утвърдително.

— Доволен съм, мила — каза художникът, разчиствайки масата. — Добре поработих тази вечер.

После, след последен поглед върху мрежата от линии по медната плоча, той си изми ръцете.

Яденето беше просто: супа, следвана от чиния със сирене и хляб с масло, после кана домашно пиво за Рембранд и мляко за Саския и прислужницата. Противно на нидерландския обичай, Хендрикие се хранеше на господарската маса, тъй като художникът бе решил така.

Със сериозен глас той прочете молитвата, на която го бе учил баща му, след което тримата започнаха мълчаливо да се хранят. Рембранд мислеше за гравюрата. Саския се опитваше да забрави болките, които отново бе започнала да чувствува в гърба, а прислужницата скритом поглеждаше към господаря си.

„Труден е за разбиране, мислеше си тя, и все пак добър. Чудно ми е, защо е винаги погълнат от нещо, разсеян, докато госпожата мисли за всичко? Добре че тя не е нито властна, нито обича да се кара. Наистина с нейното здраве…“

Погледът й се отмести от художника към господарката.

„Гледай, гледай! — възмущаваше се безмълвно Хендрикие. — Вместо да се храни с апетит, господарката едва отхапва по мъничко хляб. Поне да си изпиваше млякото! Но не! Наистина за бременна жена това не е разумно. Колко различно е всичко тук, от онова, което знаех у нас!“

Пред очите й се мярна нейното село Рансдорп, малката весела къщичка, в която крещяха здравите деца и винаги простата всекидневна стая.

Тя си спомняше… През първите дни в къщата на Голямата улица, тържествена като църква, тя се чувствуваше много смутена. Тази дама, зиморничаво загърната във великолепна домашна дреха, и този мълчалив мъж, който ходеше насам-натам с изпоцапана художническа блуза! Тя не знаеше какво да мисли и за учениците горе, винаги готови да й хвърлят закачлив поглед, наричайки я „ангеле мой“ или „мое съкровище“. Трябва да се каже, че бързо свикна с тези обръщения и вече не ги намираше много компрометиращи, но Рембранд веднага се бе намесил, за да въдвори ред. „Който не се отнася добре към Хендрикие, ще има работа с мен“ — беше викнал той.

В края на краищата, ако госпожата не ядеше, то си беше нейна работа. Това не беше причина и прислужницата да й подражава. Със здравите си зъби Хендрикие отхапваше от големите филии с масло, без да забравя да си взима от сиренето. Тя не можеше да си позволява да се глези. Ставаше в шест часа и веднага трябваше да се заеме с работа. Госпожата се събуждаше едва в седем, когато вече беше разтребено. През някои дни се случваше тя да става и още по-късно. Разбира се, имаше извинение, тъй като очакваше дете, въпреки че майката на Хендрикие винаги бе казвала, че за бременната жена е най-добре да не променя нищо в начина си на живот.

Младата прислужница би се учудила, ако й кажеха, че всъщност тя ревнува малко Саския. Но истината беше именно такава. Нощем й се случваше да сънува грамадна къща, добре осветена, украсена с хубави портрети на баща й и на майка й. Виждаше самата себе си облечена с красива червена дреха, даваща нареждания на една прислужница, разхождаща се из стаите, за да провери дали работата е извършена както трябва…

— Хендрикие, можеш да раздигаш! — заповяда Саския, която се изправи с уморен вид. Той би предпочел парче хляб със сирене или с посолено масло, или парче от медено хлебче с бадеми. Хендрикие, която го гледаше, му направи знак, че и тя е на неговото мнение.

— Би трябвало да си лягаш — я посъветва Рембранд, като и хвърли продължителен поглед.

Малко по-късно, докато Хендрикие миеше чиниите, той зави отпадналото тяло на Саския с топли завивки и след това спусна завесата на леглото.

Трябваше да поработи още малко. Но когато взе резеца и се наведе над медната плоча, забрави за времето и ръката му се спря едва когато камбаната на старата църква беше отброила дванадесет удара над заспалия град.