Ян Менс
Рембранд (4)

IV

За няколко седмици Хармен посърна толкова, че се превърна в съвсем друг човек. Атака от подагра го прикова за известно време към леглото и сега той трудно отиваше сутрин до мелницата, а вечер се връщаше като истински немощен старец. Строполяваше се върху леглото си. Нели се грижеше според силите си за него, приготвяше му топъл пясък, тухли и горчица, но тези лекарства не помагаха.

— Няма нищо страшно, Нели! — окуражи я един съсед, известен като сведущ по медицинските въпроси, към когото тя се бе обърнала в своето отчаяние. — Купи си от синята помада на просяка и ще видиш! Ако намажеш с нея отслабените мускули на мъжа си по време, когато луната започва да нараства, той; бързо ще се оправи.

В нетърпението си, воденичарката веднага накара Рембранд да отиде у Порет, продавача на лекарства от улица Майерсман. Момчето познаваше дюкянчето с фирма, на която бяха изобразени трите влъхви; никак не му се искаше да отиде там. Не би ли могла майка му да свърши тази работа? Сигурно тя би сторила това по-добре от него. Но Нели не позволяваше на децата си да обсъждат нейните заповеди. И тъй като Рембранд се колебаеше, тя викна:

— Още ли си тук? Клетият ти баща чака. Веднага се вижда, че на теб нищо ти няма.

Той побърза да изпълни поръчката.

Дюкянчето на Порет беше ниско и дълго помещение, толкова ниско и толкова дълго, че влезлият в него добиваше впечатление, сякаш се плъзва в някакво чекмедже. Над тезгяха от черен дъб висеше дървена змия, боядисана в черно; към нея бяха прикрепени везни, но в момента техните медни блюда претегляха само един светлинен лъч, който се процеждаше през цветните стъкла на прозореца. Стар и прегърбен, с очи, скрити зад огромни очила, с врат, украсен от безупречно бяла яка, Порет стоеше зад тезгяха, когато момчето се приближи.

— Струва ми се, че виждам един от синовете на Ван Рейн, не е ли така?

И като се усмихна, любезно добави:

— Какво ти трябва, мое момче?

— Една кутия от синята помада на просяка — отвърна бързо Рембранд, който усещаше, че се изчервява.

— Пак ли е болен татко ти?

Момчето кимна утвърдително с глава. В това време аптекарят беше вече взел една кутийка от бяло дърво и се бе навел да я пълни внимателно с лъжица. Над главата му черната змия се люлееше едва забележимо. Погледът на Рембранд спря за миг върху нея, премина върху препарирания крокодил, окачен малко по-далеч на едно въже, край някаква изсушена костенурка и накрая се втренчи в странна огърлица от големи зелени яйца. Никога не беше виждал такива. Дали бяха истински? Ама че въпрос! Но какво животно е могло да ги снесе? Ако не беше тъй стеснителен, би разпитал Порет.

След като довърши работата си, старецът проследи погледа на своя млад клиент. И веднага отгатна любопитството му.

— Виждаш ли — каза той, — в наши дни кокошките не снасят толкова големи яйца!

Изненадан от дружеския му тон, Рембранд отначало замълча. После се осмели да заприказва:

— Кокошки ли? Вие ми се подигравате, господин Порет?… Ако някога кокошките са снасяли такива яйца, те са били големи като щрауси!

— Лесно ги приказваш, моето момче! А виждал ли си някога щрауси?

— Живи не съм виждал! Но ги има на картинка в моята книга по естествена история.

Той се върна при огърлицата.

— Колко е красив цветът на тези яйца! Особено при бледата светлина тук.

Тогава аптекарят реши да задоволи любопитството на младия Ван Рейн.

— Това са яйца от ему. Един моряк ми ги донесе след пътешествие из Африка. Истинско чудо е, че са достигнали невредими дотук!

— Сигурно са ви стрували много скъпо, господин Порет?

— Скъпо?… Хм… Всъщност такива екзотични предмети нямат цена; те струват толкова, колкото любителят пожелае да плати.

— Морякът не ви ли каза дали… ще донесе други?

— Толкова ли ги харесваш, мое момче?

— Те са великолепни, господин Порет! Може би защото са толкова крехки.

И най-сетне изрази мисълта си докрай:

— Има с какво да изкушат един художник!

— Един художник! — се провикна аптекарят, усмихвайки се с известно превъзходство. — Ей, че го каза! Представяш ли си колко е трудно да се нарисува яйце? Преди няколко дни говорихме за това с Ван Шутен. Той ми отговори, че според него почти не е възможно да се нарисува яйце.

Сърцето на Рембранд заби по-бързо. Порет спомена името на известен художник по начин, който свидетелствуваше за голяма близост в отношенията им.

— Значи, вие познавате добре майстор Ван Шутен? — осмели се да запита той с риск да се покаже досаден.

— Дали го познавам? Струва ми се, че да! Йорис е един от най-добрите ми приятели. Имам доста негови платна — от малките, разбира се, но много държа на тях.

— О, ще мога ли да ги видя някой ден?

Рембранд изказа това желание, без да размисли. Веднага след това силно се изчерви и наведе поглед. Аптекарят навярно щеше да му се присмее и да го изпрати в къщи, без дори да си даде труд да му отговаря. Това беше очевидно.

Но ето че тази очевидност не се потвърди, защото Порет веднага го покани в съседната стая. Все още с известно неудобство, Рембранд се подчини.

Той влезе в дълга галерия, окъпана от най-приятната светлина, която можеше да си представи човек, каквато не беше виждал още никъде и която предразполагаше към съзерцаване. Това беше просто помещението с „любопитни вещи“ на аптекаря, но във въображението на младежа то придоби размерите на пещера на чудесата. Имаше какви ли не съкровища, чието съществуване той не бе подозирал: морски раковини и черупки с най-причудливи форми, камъни, за които човек би казал, че са нарисувани, кристали, които сякаш бяха късчета втвърдена светлина. Един глобус бе поставен до някакъв ятаган. Това необикновено съжителство му внуши, че главата на света е била отрязана и се намираше тук, купена от аптекаря. Ветрило от щраусови пера бе облегнато върху слонски бивни. Селски шапки съседствуваха с чалма, извезана със злато. Човешки скелет, пожълтял от времето, сочеше със своята костелива ръка към един яспис, поставен в изящна, позлатена обкова.

И тъй като след това погледът му падна върху миниатюрна картина с богато украсена рамка, той повече не видя нищо.

Това беше пейзаж, нарисуван от Йорис ван Шутен. С променен, почти шепнещ глас Порет сочеше изяществото на изработката и зрялото изкуство, с което художникът бе успял да създаде илюзия за дълбочина.

— Ето, виждаш ли… Големият художник няма нужда от голяма картина, за да се прояви!

Не беше необходимо да казва това. Рембранд стоеше като замаян или по-скоро опиянен от радост. Една тъй малка творба, а тъй изключително хубава! Никога до този миг не беше виждал такава картина. Този, който можеше да постигне подобно нещо, сигурно беше някакъв бог, или най-малкото беше подкрепян от небето. И все пак Йорис ван Шутен беше докоснал всичко това с гениалните си ръце, беше го създал, след като очите му бяха съгледали някъде този полуразрушен чифлик, под дълбокото синьо небе, беше им придал вечен живот. Момчето изпитваше желание да съзерцава този пейзаж в продължение на часове…

Но ето че аптекарят прекъсна неговите мечти, питайки го какво мисли за малката картина.

Съществуваха ли достатъчно богати думи, за да се изрази? Според Рембранд не съществуваха. Никой език на света не би му дал възможност да изкаже всичко, което го вълнуваше. Едновременно му се искаше да крещи, да се смее гръмко и да плаче.

И с глас, приглушен от вълнение, промълви:

— Един човек… да направи това… е нещо… нещо възхитително!

Порет бързо премести погледа си от картината върху юношата. Както гласът му, така и отговорът, а също и изражението на лицето го изненадаха. Навярно така би изглеждало същество, което внезапно е било осенено от милост. „В неугледното тяло на сина на Ван Рейн има сърце, което копнее да затрепти“ — помисли, си той. И отново запита:

— Не си ли виждал често картини от добри художници?

— Не — призна Рембранд, който почваше да се овладява. — У дома не се гледа с много добро око на изкуството. Що се отнася до картините, татко, смята, че това са хвърлени на вятъра пари.

Понякога — спомняше си, — изпълнявайки някоя поръчка у богат производител на бира, той бе съглеждал големи платна, но те винаги бяха закачени тъй високо и се намираха в тъй мрачни стаи, че би трябвало да се покатери на някой стол, за да може да ги разгледа.

Без да знае защо, в изблик на доверчивост, той обясни това на аптекаря. После го завладяха нови спомени и той продължи да говори, смесвайки възпоминанията с усещания, с мисли, които му бяха хрумвали и бяха останали дълбоко в него до този ден. Порет го слушаше внимателно, щастлив от доверието, което му се оказва, защото виждаше, че младият Рембранд споделя най-съкровените си чувства. „Какъв пламък гори у него!“ — си казваше аптекарят, докато момчето говореше, говореше… И после, наблюдавайки го: „А животът у тях сигурно не е съвсем весел. Какво от това! С такова чело, със сближени вежди, «силен» нос, големи устни, енергични и чувствени едновременно, той ще преодолее препятствията. Никой няма да успее да го възпре в деня, когато силата му ще се разгърне в пълна светлина. Без съмнение, на пръв поглед той изглежда само упорит и грубоват. Така е обаче, защото не е красив, защото няма нито бляскави коси, нито сини очи, нито розови страни, каквито се срещат у децата на аристократите. Но всъщност, нима е необходимо да прилича на жена или на кукла? Когато лъвът зареве, друга красота ще блесне у него.“

Да, аптекарят беше смутен от самото смущение на Рембранд. В паметта му преминаваха един по един всички, които бяха виждали неговата сбирка. Но никой, наистина никой — дори и измежду най-големите познавачи от Лайден, не беше преценявал богатствата му така сполучливо и така убедително, като този млад селяк.

Докато ръката му играеше с една черупка, изпъстрена от черни и бели петна, сякаш бе миниатюрна шахматна дъска, аптекарят каза:

— По-голямата част от хората не обръщат никакво внимание на разнообразните форми на природата. И все пак всички тези форми са божествени творения, каквито сме ти и аз.

Рембранд слушаше внимателно, вперил поглед в очите на Порет, който продължаваше:

— Да, всички тези черупки, камъни, кристали притежават свой собствен живот и имат своя скрита цел; те са един от аспектите на природата.

Тогава юношата бързо запита:

— И вие ли, господин Порет, вярвате, че нещата живеят?

Това беше не само въпрос, но и признание. Но отдаден всецяло на една любима своя идея, аптекарят не обърна внимание на думите на Рембранд. Той дори не се изненада от забележката на момчето. Напротив, сякаш я очакваше и изразяването й от устата на друг човек му доставяше голямо удоволствие.

Върху една маса бе разстлан някакъв овехтял плат. Взимайки го в ръка, той го разположи тъй, че изпъкнаха отделните цветове: жълтото до сивото, червеното до черното.

— Защо — отвърна той най-после, — една творба, която съдържа малко от душата на своя автор, да не живее? Погледни този плат — мъртъв ли е? Не мога да повярвам. Според мене мъртви са само грозните предмети, направени от разсеяни или злосторни ръце, над които никога не се е скланяло лицето на онзи, който ги е създавал. Това са мъртвородени предмети. Но другите… Не, те са нещо съвсем различно. Хора с пламенни сърца са ги носили най-напред в себе си, за да ги родят на бял свят сред мъка и радост.

— А кои са тези хора?

Порет бе замълчал. Въпросът на младия му събеседник го подтикна да заговори бързо.

— Кои са те? Не знаеш ли? Ами художниците, тези, които почитат творенията на бога, тези, които дават възможност на останалия свят да почувствува присъствието на невидимото!

Внезапно аптекарят си даде сметка за необичайното положение. Спокойната атмосфера на помещението, предметите, събрани тук, разбирането, с което го слушаше младежът — всичко това го бе направило по-красноречив от обикновено. Но не беше ли отишъл твърде далеч? Този въпрос, избликнал неочаквано сред неговото въодушевление, го отрезви и той отново се запитваше как е могъл да допусне едно дете в своята къща и да прави пред него подобни изповеди. Ами ако то се разбъбреше? Бързо щеше да се разбере, че дюкянчето под фирмата с трите влъхви е средище на менонити, и тъй като господата от Хага не търпят ни най-малко отклонение от точното съблюдаване на калвинистката религия, възприета от държавата, непредпазливият щеше да си има неприятности.

Ето защо, когато Рембранд, с поглед, изпълнен с благодарност, му призна на свой ред: „И аз често мисля подобни неща; напълно съм съгласен с вас, господин Порет“, той отвърна с обикновения си тон:

— Това е много хубаво, моето момче! Но не мислиш ли, че вече трябва да се връщаш у вас? Ще се безпокоят за тебе!

Юношата не забеляза настъпилата промяна. Тъй като наистина бе забравил за баща си и за лекарството, очаквано с нетърпение, напомнянето на аптекаря изведнъж разпръсна всичките му хубави мисли и той се превърна в хлапак, който се бои от заслужено наказание.

— Боже, наистина…

И от прага прибави:

— Довиждане, господин Порет. И благодаря!

А аптекарят, въпреки всичко заинтересуван от юношата:

— Довиждане… Как ти е името?

— Рембранд!

— Хубаво име и много звучно! Рембранд… Веднъж като го чуе, човек вече не го забравя. Кой го е измислил?

— Майка ми! Най-напред тя е мислила да ме кръстят Рейнбранд, но накрай предпочела Рембранд. Тя казва, че така е по-добре.

— Е, добре, майка ти има вкус! А сега връщай се бързо у вас, моето момче. Няма нужда цялата мелница да идва, да претърсва алхимическата ми кухня и да крещи, че съм те опекъл жив.

В къщи майка му го посрещна с упреци. Да не би случайно аптекарят все още да не е приготвил мехлема? Ако знаела, че ще се бави толкова, щяла да изпрати Лизбет.

— Сестричката ти едва може да чете — провикна се тя, — но е много по-умна от тебе.

Момчето предпочете да премълчи. Естествено, това държане, което можеше да изглежда пренебрежително, ядоса още повече Нели.

— Какво, господинът се чувствува нещастен! Господинът не дава пет пари за страданията на баща си, и спокойно се разхожда из града. Съжалявам, че те пращахме на училище, за да получиш добро образование. Ти си неблагодарник!

Излегнат в едно кресло, или по-точно в един комплекс, образуван от голямото кадифено кресло, плетения стол и възглавницата на котката, Хармен слушаше, без да се намесва. Когато жена му се караше на децата, винаги му се искаше да вземе тяхна страна; не от желание да противоречи, но за да даде урок на Нели (тъй му се струваше правилно), защото Нели винаги взимаше страната на синовете или дъщерите, когато той пожелаваше да се почувствува тежестта на бащиния авторитет.

— Не знам какво ме спира да го наплескам! — мърмореше в този момент тя, като се приближаваше до креслото.

И тъй като Хармен се усмихна:

— Отгоре на всичко и ти ми се присмиваш! Ще видим кой ще се смее последен.

Рембранд стоеше неподвижен в средата на стаята, избягвайки да се движи, та дано го забравят. Уви, това не беше тъй лесно.

— Какво си се изправил тук като някаква мелница върху дигата? — извика тя с лице към него, докато останалата част от тялото й бе в позата на човек, който се готви да услужва на болен. Махай се оттук и залости вратата! Нямам нужда от любопитни, докато разтривам баща ти!

Той не чака да го подканват втори път. Щом затвори вратата, като някое куче-пазач изтича и се настани на каменната пейка пред къщата. Оттук виждаше мелницата и можеше да следи как отлитащата сянка на крилете се плъзга на равни интервали по камъните. Бяло, черно… бяло, черно… Къде беше виждал този контраст? А, да! Черно-бялата черупка в ръката на господин Порет!

„Господин Порет! — промърмори юношата, сигурен, че е сам. — Ето един богат и образован човек. А и той мисли като мен, и той има същите представи. Не е ли чудно това? Някой ден и аз ще бъда богат и ще купувам картини, платове, скъпоценни камъни…“ Бързи и леки стъпки отекнаха край него. Това бе Лизбет, чиято ръка вече се протягаше към дръжката на вратата.

— Хей — подскочи той, изтръгнат от мислите си. — Не се влиза!

— А защо?

— Мама лекува подаграта на татко. Не й се иска да има зяпачи.

Лицето му изглеждаше толкова сериозно — може би вследствие на скорошното сгълчаване или поради работата на въображението му — че Лизбет не можа да се сдържи и прихна. Хващайки роклята си с два пръста, тя се поклони с грациозен реверанс.

— Както заповядате, господин братко!

Рембранд не обърна внимание на закачката. Направи му впечатление само грациозността на движението.

— Стой така, Лизбет! — заповяда момчето и с жеста си задържа неподвижни крачето, кокетно подадено изпод черната пола, и шията, извита над червения корсаж.

Тогава той почна твърде внимателно да рисува малката си сестричка, същинска принцеса, изпълнена с очарование. Използуваше лист хартия, откъснат от блокчето, което винаги носеше със себе си, заедно с парче въглен за рисуване.

Сух удар по стъклото на прозореца разсея очарованието. Нели предупреждаваше децата, че сеансът е приключен и те могат да влязат.

— Рембранд! — каза тя, докато двамата прекрачваха прага. — Къде скри хартията, върху която дращеше преди малко?

Тя беше видяла.

Юношата се изчерви, поколеба се една-две секунди, но какво можеше да стори? Подаде рисунката, която беше скрил под дрешката си. Нели я разглежда продължително.

Накрай тя погледна сина си.

— Рембранд! (Обаче гласът й беше променен.) Искаш ли да ми дадеш тази рисунка?

Изненадан, че не чува упреци, изумен от внимателния тон на майка си, той кимна утвърдително, без да каже нито дума.

Нели му обърна гръб и се отправи към масата, върху която имаше отворена библия. Тя бавно затвори книгата, след като бе пъхнала между два листа портрета на Лизбет.