Ян Менс
Рембранд (39)

XV

Следващото лято Саския роди момиченце, което получи името Корнелия в памет на майката на Рембранд. То беше крехко дете, което сякаш се учудваше, че живее, и лежеше неподвижно в люлката си, без да мърда и през деня, и през нощта.

Саския остана дълго на легло. Когато най-сетне можа да излезе от стаята си, трябваше да полегне на дивана в салона. Чувствуваше се постоянно изморена, имаше остри бодежи в гърба. Доктор Буено, който започна да се явява често на улицата на Сдружението на стрелците, препоръчваше почивка и предписваше дълги рецепти. Тъй като не можеше и да се мисли, че Саския ще кърми детето, наеха кърмачка — жената на някакъв надничар от Ланздорп.

Рембранд бе станал по-мълчалив и по-затворен от всякога. След като бе завършил в напрегната творческа треска картината „Сватбата на Самсон и Далила“, той също се чувствуваше изморен. Амстердам бе приел новата му творба с възторг, надхвърлящ всички очаквания. Отвред се сипеха похвали и комплименти. Между любопитните, които се трупаха в галерията на Уйленбург, мнозина идваха с определени намерения. И наистина, луди пари бяха предложени за това платно.

Но художникът не мислеше за пари, тъй като малко преди това бе престанал да се интересува от решението на фрисландския съд, който отхвърляше молбата му. Разбира се! Трябваше да помисли за това по-отрано. Нима тия фрисландци нямаше да се поддържат? Всичко беше съвсем ясно! Друг път той ще се въздържа да прахосва пари за юристите. По-добре би било да ги хвърля във водите на Амстел, или още по-добре да ги даде на комитета, който подготвяше посрещането на Мария Медичи, майката на Луи XIII. По политически причини Фредерик-Хендрик държеше да засвидетелствува своето уважение и да посрещне с най-големи почести кралицата майка. Из целия град се издигаха триумфални арки; организаторите завършваха подготовката на гигантски фойерверк, а също така и на „воден празник“ в Рокин, който щеше да бъде гвоздеят на посрещането.

Членовете на общинския съвет бяха натоварили художника Хонторст да изработи портрет в естествена големина на височайшата гостенка. Тия господа сякаш не знаеха, че в техния град живее Рембранд ван Рейн, прочут художник, покровителствуван от двореца. Наистина не можеше да се очаква, че хора като Бикер, Панкрас, Реал и други градски първенци непременно ще имат вкус. Тяхната работа бе да се занимават с доставки на барут и куршуми за испанците; най-малко така се говореше от ухо на ухо. Нима Рембранд щеше почтително да се покланя пред подобни предатели? По-скоро би умрял!

Веднъж самият Константин Хюйгенс се яви на улицата на Сдружението на стрелците. Дошъл в Амстердам да урежда посрещането на Мария Медичи, той използуваше случая да поръча на художника от страна на своя господар две нови картини по темата на Исусовите страдания. Към „Разпятието“, „Свалянето на кръста“ и „Възнесението“ трябваше да се прибавят „Погребението“ и „Възкресението“. По друго време Рембранд би бил възхитен. А сега слушаше почти с безразличие елегантния царедворец, който винаги беше един и същ, винаги любезен и внимателен като в деня, когато бе влязъл в Лайденското ателие и Ливенс бе спечелил приятелството му. Осведомявайки се за успешния ход на работата, Хюйгенс получи студен отговор. Той си тръгна малко разочарован, не без да подчертае факта, че негово височество би оценило едно бързо изпълнение на исканите картини.

Не, нито Саския, нито Корнелия се чувствуваха добре. Отново повиканият доктор Буено разглеждаше пребледнялото личице на бебето с безпокоен поглед. Щеше ли да каже истината?

Тишина цареше в къщата. Тя бе още по-потискаща, понеже навън радостният шум на празненството беше достигнал до своя връх. Коли и каляски минаваха постоянно и за да не смущават много съня на двете болни, прислужницата бе пръснала пясък пред вратата. Кога щеше да свърши всичко това, господи?

Същото беше и от другата страна, откъм градината, покрай която течеше Амстел. Лодки с ярки цветове се плъзгаха по водите й. Те бяха изпълнени с хора, които мислеха само за едно — да пеят и да свирят. По-надалеч беше изградено малко изкуствено островче. На него имаше дървен храм, боядисан в бяло и украсен с множество гирлянди от цветя. Скоро кралицата майка трябваше да отиде там, за да присъствува на водния празник.

Рембранд грижливо пусна всички завеси, после запали свещ. Седна край леглото.

Саския спеше и мъжът й установи до каква степен болестта бе подмладила чертите й. Беше се поотвила малко; Рембранд внимателно оправи завивката.

„Колко е ледена!“ — промърмори той, като докосна ръката на младата жена.

Възможно ли бе това да е същата ръка, чиито ласки съвсем неотдавна тъй лесно разпръсваха всички грижи?

С въздишка той обърна очи към люлката, където спеше малката Корнелия. Потрепера. Неподвижността на детето му се видя неестествена.

Грабвайки свещника, приближи светлината към неговото личице: то бе придобило восъчна белота и зеленикава пяна обграждаше полуотворените му устни. Очите вече не виждаха нищо. Цял разтреперан, Рембранд закри с муселинената завеска тази чудовищна гледка.

На 13 август 1638 година малката Корнелия ван Рейн беше погребана в Южната черква, до Ромбертус. Из улиците камбаните звъняха радостно и тръби звучаха в чест на Мария Медичи.