Ян Менс
Рембранд (35)

XI

Тази година зимата настъпи по-бързо, отколкото се очакваше, и вече дебел снежен килим покриваше както улиците на Амстердам, така и кейовете покрай каналите. За миг Саския опря челото си на един от прозорците, гледащи към градината. В края й течеше Амстел, или по-точно един от ръкавите на Амстел, наричан от местните жители Вътрешен Амстел. Белите брегове се открояваха странно върху фона на калната вода, по която продължаваха да плават шлепове по посока на Кръглата кула. Това беше гледка, която се харесваше на младата жена още от първия ден. Тя я караше да си шепне в самотата на стаята: „Боже, колко приятна е тази къща! Никога не бих искала друга!“

Силен огън отопляваше салона, в който тя бе заела любимото си място — на нисък стол. Откъсвайки се от съзерцанието, Саския се настани пред другия прозорец, откъдето се виждаше различна гледка: оживената улица, по която минаваха топло облечени и обути хора. Тя познаваше по-голямата част от тях — близки съседи и търговци от околните улици.

Виж, ето прислужницата на Боерел, със своята муселинена шапчица, разперена около главата й…

„Хей, внимавай, момиче!“ — без малко щеше да се провикне Саския. Хлапаци, въоръжени със снежни топки, я бяха избрали за прицел!… Бум, готово!… Право в главата…

Тя не бе чула приближаващите се стъпки. Внезапно се почувствува сляпа затворница. Една ръка й затулваше очите, а друга я бе обхванала здраво.

— Мога ли да знам защо госпожа Саския се смее?

Но тя нямаше нужда да чуе гласа на Рембранд, за да разбере, че това е той. Миризмата на блажни бои, която разнасяше навсякъде, го издаваше веднага.

— Смея се, защото съм щастлива — призна тя, като облегна главата си върху грубия плат на работната му дреха. — Защото знам, че ти си тук, в нашата къща.

Рембранд нежно целуна жена си по врата. Откак бе забременяла, беше станала още по-привлекателна.

— Има ли нещо, с което бих могъл да направя жена си още по-щастлива?

— Може би! Да те виждам малко по-често през деня. Толкова ли си зает?

— О, поръчките не ми дават възможност да си отдъхна. Току-що довърших портретите на Мартен Даиж и на жена му Махтелд и ето че тази сутрин пристигна нов клиент: Ян Елисон, млад търговец, който иска да има портрет на своите родители.

— Спешно ли е това, Рембранд?

— Да. Бащата на Елисон е пастор в Норуич, в Англия. Идущата седмица той ще прекара няколко дни в Амстердам заедно с жена си. Ако откажа да изпълня поръчката, тя ще бъде дадена на Ван дер Хелст, което не бих желал да стане.

— Защо? Нали всички трябва да живеят?

Художникът се усмихна.

— Знам, че ме намираш твърде алчен. Но аз само защищавам мястото си. Ако Ван дер Хелст се нуждае от пари, ще му предложа на драго сърце кесията си. Но едно платно и един клиент, не! Това е съвсем друго нещо.

 

 

Бременността на Саския завърши в първите дни на декември. Поради силния студ, който бе сковал града, ставаше почти невъзможно задоволителното отопляване на стаите. Акуширането бе поверено на един млад лекар евреин, Ефраим Буено, горещо препоръчан на Рембранд от Хендрик Уйленбург.

Раждането беше твърде трудно.

Рембранд се бе оттеглил в своето ателие, защото му се струваше, че ще пречи на всички. За първи път се почувствува самотен и чужд в собствената си къща. Всичко му се виждаше странно — шумът на набързо затваряната врата, шепотът на жените, всичко. Сякаш беше отхвърлен от обществото. Разхождаше се нервно из стаята и понякога поглеждаше към прозореца. Нарочно не бе спуснал завесите, но и навън всичко му се виждаше странно. Нощта бе настъпила и само една малка светлинка върху корабче, сковано от ледовете на Амстел, равномерно се поклащаше. Припомни си за неспокойното лице на собственика. Ако ледовете не се размразяха, човекът щеше да остане блокиран. Това означаваше, че няма да спечели нито флорин, че малкото му семейство щеше да заживее в глад и студ.

„Възможно ли е — заговори сам на себе си възропталият художник, — подобни неща да стават в християнско общество като нашето? Докато на едни липсва всичко, други се радват на изобилие. Тук например…“

Той замлъкна. Не се ли чу някакво повикване долу? Но не, напротив, ужасяващо спокойствие цареше в цялата къща.

След това той се върна отново към прозореца, после се изправи пред статива, върху който се намираше портрета на пастор Елисон.

„Я гледай! Кой пее по това време?“

Очите му се отправиха към тавана.

„Ако е Фердинад… Пък нека пее… Саския обича гласа му и трябва да се признае, че наистина пее хубаво.“

Накрая все пак по стълбите се чуха стъпки, бързи стъпки. Беше Дюверти, младата прислужница, която винаги се смущаваше от едрата фигура на Рембранд.

— Господарю, докторът иска да слезете.

Едрият мъж опря треперещата си ръка на перилата. Ефраим Буено го чакаше в подножието на стълбите.

— Моите поздравления, майстор Рембранд, вие сте баща на син!

— Благодаря, благодаря… — запъна се той съвсем развълнуван. — Ами жена ми?

Лицето на доктора се помрачи малко.

— Трябва да ви призная, че не беше лесно. Да благодарим на бога, че пожела да я запази жива. Елате!

Вратата на стаята се отвори и силен дъх на спирт и на лаванда посрещна Рембранд. Прекрачвайки прага, веднага видя Саския. Свещта, оставена близо до леглото, осветяваше нейното бледо и изпито лице. Наоколо се разстилаше венецът от русите й коси.

— Рембранд! — прошепна тя, обръщайки само сините си очи към него. — Момче е!

Като взе свещника, художникът се приближи до люлката, в която спеше съвсем мъничкото бебе. Развълнуван, на него му се стори, че съзерцава собственото си лице в умален вид: голяма глава с широк нос и малко кривогледи очи. Изпод шапчицата се показваха руси косички.

— Доволен ли си? — попита Саския, тъй като Рембранд оставаше безмълвен пред сина си.

Тогава, връщайки се към нея:

— Да, любима, много доволен — каза той. — Сега вече не желая нищо повече.

На 15 декември 1635 година в старата църква пастор Силвиус кръсти първородния син на Саския и Рембранд. В памет на бащата на младата жена детето получи името Ромбертус.