Ян Менс
Рембранд (32)

VIII

Корабчето, което ежеседмично свързваше Амстердам с Харлинген, пореше сивите води Зуидерзее. То се наричаше „Олденхове“ и откакто браздеше малкото вътрешно море, бе опознало добре пътя си. Вятърът, слаб при тръгването от Харлинген, се бе засилил и платната жадно се издуваха, докато малки вълни се разбиваха в корпуса.

Младоженците Рембранд и Саския се връщаха от своето пътуване до Фрисландия, където се бе състояла сватбата. Облегнати на перилата, един до друг, те радостно наблюдаваха играта на вълните под яркото юнско слънце. От седмица насам художникът бе очаквал този момент. Сам с жена си, на няколко левги от тяхната къща и от работата. Най-сетне!

— Щастлив съм — прошепна той, обгръщайки с покровителствен жест раменете на Саския. — Всичко друго вече принадлежи на миналото. Понякога се питах дали ще излезем живи от твоето семейство. Господи, каква тържественост! Щях да се страхувам по-малко в пещера с лъвове.

Младата жена се усмихна.

— Уйленбурговци са такива, любими. Те никога не забравят декора. Но нека да не мислим вече за това! Колкото до парите, зет ми Ван Лоо ще се справи. Само че трябва да се предвиди известно време преди окончателното уреждане.

— Саския, не ми говори за пари! Каква нужда имаме от тези фрисландски пари? Ще покажа на Уйленбурговци, че ние можем да живеем много добре само от плода на работата ми.

— Но, Рембранд, Герит ван Лоо беше много любезен към теб. Ти се разбираше добре и с Франц Коопал. Това означава, че двама Уйленбурговци са спечелили одобрението ти.

— Ван Лоо наистина е мъж на място! Но Франц е зееландец и това обяснява факта, че е тъй далеч от фрисландската строгост, както и аз.

На хоризонта камбанариите на Харлинген се стопяваха в синкавата лятна мъгла. Рембранд не можа да сдържи една въздишка на облекчение. Без съмнение, не би могло да се каже, че са били нелюбезни към него. Уйленбурговци бяха твърде аристократични, за да допуснат подобно нещо, но всеки със своето държане бе побързал да покаже, че между тях има разлика, и не един поглед бе изразил скрита антипатия. Дори Хенриета, жената на Вибранд, тъй добра по характер, бе показала с изкуствения си тон, че издига преграда между своя съпруг „орела на Фрисландия“ и някакъв си портретист. Наистина, Вибранд се беше държал много добре, но все пак малко покровителствено; Рембранд му бе подарил един от портретите на Саския, нарисуван през годината, когато бяха сгодени. Коопал, комисар във Флесинг, и жена му Тиция, да! Те се бяха показали безупречни. Но останалите…

Рембранд облиза устните си, солени от водния прах.

„Колко са горделиви, мислеше си той, горделиви въпреки добросъвестното си състрадание! Улрикус адвокатът и жена му Мааике, Идсерт офицерът, професорът Марковиус в траур за своята съпруга Ани, всички изразиха пренебрежение и презрение към мен.“

Да, лош спомен му оставаше от сватбата. Всичките тези жени, педантични и богато украсени със злато, всичките тези мъже, облечени в черно и бяло! Какъв маскарад! Докато пасторът четеше брачната формула, човек би казал, че думите минаваха над бъдещите съпрузи като безмилостни вълни над двама нещастници, които се давят. И тези вълни нямаха край.

Най-сетне Саския и Рембранд можаха да излязат от черквата вървейки с отмерени крачки по голям червен килим и се качиха в скъпа кола, която най-напред трябваше да ги откара у Ван Лоо. Цялата обиколка бе траяла четири дни: два за семейство Ван Лоо, един за семейство Де Геест в Люварден и един за Марковиус, чийто мълчалив дом приличаше на гробница. Професорът, който се опитваше да забрави смъртта на жена си, като подхващаше изтънчени теологични спорове, не бе намерил достоен събеседник в лицето на Рембранд.

Отвратен от Фрисландия, художникът бе дал най-богатия бакшиш в живота си на кочияша, който ги бе откарал до пристанището на Херлинген. „Поне той ще запази добър спомен за мен!“

— Да не настинеш, мила?

Корсажът на Саския се повдигаше с равномерния ритъм на вълните. Човек, би казал, че младата жена отдаваше тялото си на природното движение.

— Съвсем не — протестира тя. — Много обичам да чувствувам вятъра. Струва ми се, че той ни пречиства.

Към обед тя извади от малък куфар цяла купчина сладкиши. Морският въздух им беше отворил апетит и те си хапнаха добре.

Към три часа достигнаха остров Маркен. Саския посочи на Рембранд красиво стъкмени корабчета, които се движеха, разпънали всичките си платна, докато великолепни галеони се отдалечаваха величествено към открито море.

След като минаха Пампус, камбанариите на Амстердам се показаха над вълните. Сърцето на Рембранд заби по-силно. Наближаваха. Вече можеха да различат Старата църква, кулата Монтелбан; улицата на Сдружението на стрелците беше някъде в тази посока.

— Виж, Саския — почти извика художникът, — някъде там се намира нашата къща.

„Олденхове“ започна да се люлее по-малко; вече се плъзгаше между дигите на Ватерланд. В Дюргердам и Шелингву беше ден за пране. Яркочервени ризи и кафяви панталони се развяваха на вятъра. Детски пеленки също се люлееха между дрехите на възрастните. Весело настроен, Рембранд побърза да ги покаже на жена си, която се изчерви. Но капитанът на корабчето, който се бе загледал в тях, се провикна:

— Хей, млади човече, пристигаме! Скоро ще имате време да се прегръщате колкото си искате.

Саския се засмя на тази добродушна закачка.

Малко след това част от платната бяха свалени и корабчето се плъзна между рибарските лодки, които отиваха за змиорки в Зуидерзее. Кеят на Тексел, където „Олденхове“ акостираше, се намираше съвсем наблизо.

Рембранд слезе пръв от всички пътници. Щом стъпи на земята, вдъхна дълбоко. По-късно със същото щастливо усещане отключи вратата на своя дом. Саския влезе първа, за да се спази обичаят, а той й помогна да си свали наметката. Холът беше мебелиран с прост дъбов шкаф и няколко стола.

— Колко ще бъдем щастливи тук, любима! — прошепна Рембранд, като нежно целуна Саския.

Тя притисна къдрокосата глава на художника до гърдите си и пламенно отговори:

— Ще направя всичко, за да бъда добра съпруга на художник.