Ян Менс
Рембранд (31)

VII

След известно време Хендрик Уйленбург си позволи да изрази безпокойство във връзка със здравето на майстора.

Художникът, държащ в ръцете си пълна чиния с попара от бял хляб, му отговори:

— Добре съм, благодаря. Виждаш, че се тъпча като ламя?

— Може би, но не работиш като ламя — отвърна търговецът полушеговито, полузагрижено. — Откакто нарисува автопортрета си със златната верижка, горе-долу нищо не си направил, нито с четката, нито с резеца. Нима Саския дотолкова те е замаяла?

Притеснен, Рембранд отстрани чинията си. Трябваше да признае, че наистина образът на девойката го преследва навсякъде.

— Добре, ти си влюбен и мога да разбера това. Саския е хубава. Но трябва да ти призная, съмнявам се, че ще можеш да се ожениш за нея.

— Какво искаш да кажеш? Едва си я виждал и претендираш…

Уйленбург с жест се опита да успокои буйния си приятел.

— Не се ядосвай! По-добре постарай се да ме изслушаш. Вярно е, че не познавам Саския, но познавам семейството, и то добре. Трябва да знаеш, че в по-голямата си част то се състои от най-ревностни калвинисти.

— Извинявай! Става въпрос за Саския, а не за нейното семейство.

— Не мисля, че е точно така. Когато се жениш за една младо момиче, ти приемаш и неговото семейство. Сигурен съм, че само ако се осмелиш да погледнеш към Саския, ще се вдигне цяла армия от чичовци и лели, от братовчеди и братовчедки, за да защитава детето. Разбира се, ти ще постъпиш както си знаеш; но имай предвид, че Саския е издънка на стара фамилия. И ако Вибранд де Геест можа да влезе в семейството то е не заради художника, а заради поета. Защото той е също и поет. Освен това семейството му е твърде почтено и нещо, което не е съвсем излишно, твърде богато.

— Богато! Но аз мога да печеля достатъчно пари, за да покрия Саския със злато от главата до краката, стига да поискам. Не съм ли в разцвета на силите си?

— Самсон също е бил силен и все пак не е трябвало да поглежда към Далила. Що се отнася до парите, с които можеш да разполагаш, не се сравнявай с Де Геест в това отношение. С твоя артистичен темперамент, ти винаги ще гледаш на парите като на нещо второстепенно.

Рембранд реши да бъде дипломатичен.

— Нека да е така! — примири се той. — Но по отношение на Саския уверявам те, че се лъжеш. Тя ни най-малко не е просмукана от аристократически предразсъдъци. Напротив, чувствува се изолирана сред своите, тя ми го каза.

— Ето че сега я съжаляваш! Драги мой, състраданието не е любов. Слушай! Аз съм с петнайсет години по-възрастен от тебе и имам известен опит, какъвто ти нямаш. Е добре, мога да те посъветвам само едно — да заминеш веднага. Пътувай, иди в чужбина, разведри се!

— Не обичам да пътувам. Не ме интересува опознаването на чужденци.

— Но… ти никога няма да можеш да се освободиш от своята любов, ако…

— Да се освободя? Защо? Най-добрият лек срещу любовта е пак любовта.

— Добре, добре! В такъв случай тази вечер можем да поизлезем.

Рембранд най-напред довърши храненето си. После, преди да стане:

— Не мисли, че съм монах или лицемер. Не отричам, че в тоя миг може би у мен говори природата. Но въпреки това намирам, че би било светотатство да купя ласките на някоя лека жена, мислейки за онази.

Уйленбург се разсмя.

— Ама че чудак! Знаеш ли, че съм чувал за един художник, който се освобождавал от плътските си желания, като рисувал разюздани картини? Би могъл да опиташ…

— Тоя художник е бил варварин! — отвърна Рембранд, който вече бе взел палтото си.

 

 

В ателието той не обърна никакво внимание на своите ученици. Можеха да работят каквото си искат. Върху статива му го очакваше недовършеният портрет на една жена. Приближи го с отвращение. Какво значение имаше дали Маргарита Бурграф, родена Билдерхек, щеше да умре, без да остави спомен за чертите си. Никакво. И все пак не би могло да се каже, че е грозна. Със своите обещаващи очи и с устните си, създадени за целувки, тя дори е могла да бъде привлекателна. Не, нейният съпруг, този любезен господин Бурграф не се е отегчавал с нея навремето… Рембранд бавно размеси малко карминова боя върху палитрата и много внимателно се зае да рисува устните.

— „Хайде — промърмори той — да оставим да съхне тази млада уста върху лицето на една малко попрезряла русокоса жена.“

Шум от стъпки по стълбите го накара да вдигне глава. Някой почука и на вратата се показа нещастник с дървен крак, който учтиво запита дали господарят няма нужда от ловец на плъхове. На плъхове? Сигурно имаше. Унищожители на свещи, на платно и на хляб. Когато човечецът разпръсна на много места из ателието някаква жълта отрова, която миришеше лошо, той се изправи.

— Както е вярно, че се наричам Рейнке Валког — заяви той, — също така е вярно, че утре няма да остане нито един жив плъх. Всъщност, аз ще се върна да видя.

Смеейки се, защото знаеше, че това винаги предизвикваше известен ефект, той полуотвори чантата, окачена на колана му. Тя беше пълна с мъртви гризачи. Обаче Рембранд надви отвращението си и спря за дълго погледа си върху него. Хрумна му да направи гравюра, изобразяваща човека с плъховете.

— Рейнке — предложи той внезапно, — ако ми позираш с твоите животни, ще ти дам един флорин.

Това беше добре дошло за нещастника. Той прие, без да се колебае.

— Не мърдай!

Рембранд бе вече започнал работа. В димящия метал изрязваше портрета на търговеца на отрова с неговите малки чудовища с дълги мустаци и изострени муцуни.

— Ето! — провикна се той, когато завърши. — Вземи своя флорин, кралю на плъховете! Но внимавай да не се напиеш. Би могъл да паднеш във водата и плъховете ти ще те изядат суров.

Шегуваше се по този начин, за да се разсее. В дъното на душата си се чувствуваше тъжен и изморен. Защото бе работил без радост — в тоя миг напълно съзнаваше това. Уйленбург бе имал право. Една промяна на климата би му се отразила добре.

Като се върна при платното, внимателно се вгледа в устните, които бяха придобили релефност над месестата брадичка.

„О, Маргарита — изсмя се той, — тази уста ти отива доста добре. На колко си години? На тридесет и пет, на четиридесет? А как изглеждаше, когато беше на осемнайсет години?“

Заболя го главата. Дявол да го вземе, защо Уйленбург се беше намесил със своите съвети? Вдовец от години насам, какво знаеше той за любовта? И особено за раждащата се и чиста любов! Каква представа можеше да има за младата и очарователна жена, надарена от създателя само за щастието на мъжа?

Внезапно ръката полетя върху медната плоча и тънкият резец изрази веднага цялата сила на страстта му. Скоро се появиха очертанията на жена с привлекателно тяло, легнала върху легло. Но тя имаше само тяло, съвсем бяло, докато лицето оставаше в сянка. И това тяло гореше от желание. То изразяваше мъката и очакването, от които страдаше Рембранд, Рембранд, който гравираше с ожесточение, каквото би могла да има човката на изгладняла птица, чукаща на някой прозорец. Зовът беше съвсем пряк, като вика на някой елен, отправен към неговата самка.

Същата вечер, облечен с най-хубавата си дреха, с бяла яка, извадена над нея, Рембранд отиде на гости у пастор Силвиус. Той направи това, без да мисли, сякаш бе станал играчка на неукротими сили.

В отговор на неговото почукване, прислужницата отвори почти веднага.

— Господин пастора? Той работи в своя кабинет… Госпожата? О, госпожата е изморена и си почива в своята стая. Но може би госпожица Саския…

В коридора, срещу светлината се очерта фин профил.

— Каква изненада! Господин Ван Рейн!

— Госпожица Саския!

Въведен в една от стаите с изглед към улицата, Рембранд се настани в голямо кожено кресло. Племенницата на пастора седна срещу него, от другата страна на масичка, върху която имаше медна мастилница.

— Много отдавна не сте идвали — укори го тя с нежен глас.

Той не знаеше какво да каже. Тъй като продължаваше да мълчи, тя най-сетне взе гъшето перо, с което започна да си играе. Никакви пръстени не украсяваха нейните пръсти, но имаше ли нужда от украшения при наличността на тези ръце, тъй бели и закръглени? Тъмносиният й корсаж с широко деколте, поръбен с бяла кожа, бе прилепнал към гърдите й и това също струваше повече от най-хубавите скъпоценности на света.

Внезапно тя заговори за сестра си във Франекер. Бедната, била толкова болна! Нямало съмнение, че ще трябва скоро да се върне при нея, ако не за друго, то поне да се грижи за децата. Къщата била голяма, а пък нали мъжете си имат други грижи…

Тя говореше и като изразяваше мислите си пред Рембранд, същевременно си възвръщаше увереността. Сега очите й гледаха право в лицето на художника. Не се нуждаеше вече от перото. Една немирна къдрица падаше на челото й и тя упорствуваше да я отмята назад с кокетно движение. Понякога пръстите й докосваха една от бузите с привичен жест.

През това време Рембранд мислеше: „Какви очи, господи, какви очи има тя! Те изразяват нежно и чисто сърце. Никога не бих могъл да обичам други очи, освен тези!“

Пред сиянието на този поглед той чувствуваше, че се успокоява на свой ред и скоро се овладя достатъчно, за да участвува в разговора и дълго да говори, без да се запъва. Разказваше за баща си, за майка си и най-вече за Лизбет.

— Сестра ви е много красива — каза Саския. — Нали видях портрета й във вашето ателие. Вие си приличате…

— Да — подхвана внезапно натъженият художник. — Колко съжалявам, че не можа да остане в Амстердам. Знам, че не е щастлива в Лайден, където брат ми сметна за необходимо да я извиква под претекст, че се е грижила за домакинство без господарка. Трябва да се има предвид, че семейството Ван Рейн има много строги нрави.

Саския за миг погледна към прозореца, където слънцето, преди да се скрие, пръскаше червенина.

— О, семейството! — прошепна тя с жест на умора. — То може да предизвика толкова излишни страдания. Защо на човек тъй често му дотежава да изпълнява волята на братя и сестри?

Рембранд силно стисна облегалките на креслото, в което беше седнал. Ноктите му се впиха в кожата.

— Всеки — продължи тя, без да си дава сметка за смута, който предизвикваха думите й у нейния събеседник, — е отговорен за собствения си живот, въпреки че понякога е трудно да се опълчи човек срещу една стара традиция.

— Всъщност — забеляза тогава Рембранд — нещата са по-трудни, когато човек е самотен. Но щом край вас има някой, който ви разбира и ви закриля, Саския, въпросът се изменя.

— Да, вие навярно имате право. Тогава животът би бил друг. Но вие, майстор Рембранд, сигурно вие намирате здрава опора във вашето изкуство.

— То вече не ми е достатъчно. Не че се съмнявам в себе си, но бих искал творчеството ми да бъде по-велико, по-дълбоко, с една дума по-човешко. Нуждая се от свое собствено огнище. Разбира се, не се оплаквам от Уйленбург, но все пак оставам негов гост, а един гост никога не би могъл да бъде докрай верен на себе си. Не вярвате ли, Саския?

За втори път той назова името на младото момиче съвсем естествено, в хода на разговора, но нито той, нито тя не бяха забелязали това.

— И аз също съм само гостенка — каза Саския, — вечна гостенка, която минава покрай истинските радости на живота.

Този път юмруците на Рембранд се свиха видимо върху масата.

— Саския.

Но следващите думи не идваха.

— Саския… — повтори той.

Той грабна малките бели ръце, тези малки ръце, които никога вече не искаше да изпуска.

Вечерта настъпваше. Неусетно белите кожени украшения на Саския и бялата яка на Рембранд се бяха приближили. Облегнати един на друг, допрели страните си, те мълчаха.

Най-сетне с едно нежно движение, девойката се отдръпна.

— Ще запаля свещите — прошепна тя. — Чичо Йоханес ще слезе, а той не е свикнал да влиза в тъмна стая.

И тъй като ръката на Рембранд все още търсеше нейната:

— В нашия дом ще има много светлина.

— Да, много светлина — повтори художникът. — Но ти ще бъдеш най-яркият светлик.

— Скоро ли ще бъде това, Рембранд?

— Когато пожелаеш, любима. Аз съм готов.