Ян Менс
Рембранд (30)

VI

През цялата зима на 1632 година Рембранд работи с настървение, като завърши цяла поредица от портрети и нарисува голям брой жанрови картини. Работите му вървяха отлично. Всъщност те съответствуваха на развитието на града. По това време Амстердам се радваше на непрестанни успехи, които го издигнаха до равнището на голям град с международно значение. Печалбите на компанията за Източна Индия и на компанията за Западна Индия бяха приказни; Ян Питерзон Коен бе завладял Якатра, за да направи от нея, под името Батавия, столица на холандските владения на изток; Пит Хайн бе пленил една испанска ескадра, натоварена със злато, със сребро и със скъпоценни камъни на стойност дванадесет милиона флорина, а също с кожи, мускус, амбра, коприна и индиго, — товар, оценяван на два милиона. Той бе докарал това невиждано богатство от залива Матанзас до Нидерландия; корабопритежателите наемаха нови галеони за плавания до Бразилия; в областта на Рио Гранде, преселници бяха организирали могъщи кантори…

Облагодетелствуваните от тези нови богатства бяха добре познати на Рембранд; той четеше мислите им по лицата на техните съпруги, чиято кожа — би могъл да се употреби този израз — бе покрита с маска от злато и от религия. Естествено, това ни най-малко не пречеше на майстора да създава от своите модели забележителни портрети. Той бе привлечен от равновесието и силата, излъчвани от богатите му клиенти. „Холандската жена — бе казал веднъж Фердинанд Бол — е слепена от глина и от сирене.“ Докато работеше, Рембранд често си спомняше за това непочтително определение.

Но от какво беше направена фрисландската жена? Интересуваше ли се той все още от този въпрос? Бе прогонил от душата си образа на хубавата Саския, но не и от сърцето си…

Дните бяха вече почнали да стават по-дълги и слънцето се изкачваше по-високо в небето, осветяваше ателието му със светлина, чиято посока все повече се приближаваше към отвесната. От колко време помещението не беше проветрявано? Отваряйки един прозорец, Рембранд за миг проследи бягащите облаци. Тази сутрин решително не му се работеше. Да стоиш затворен и да рисуваш жилетки, палта, яки, маншети около вечно презрително гледащи лица — каква досада, докато вън беше тъй хубаво! По улицата ехтеше весела песен на жена. Надвесвайки се, той можеше да види носачите, които се смееха и псуваха, докато работеха. Махна им с ръка за поздрав.

Кой беше казвал пред него, че Амстердам прилича на оживен кошар… Ах, да, наистина това сравнение беше хрумнало на Саския ван Уйленбург. Саския, която…

— Стига! — извика той, като ядосано ритна едно столче. — Франкер е далеч, а тя е още по-далеч!

Почти без да усети, се намери на улицата, вървейки енергично към Дам, където виковете на рибопродавците понякога биваха заглушавани от тържествения звън на камбаните на Южната черква. Опита се да си пробие път през гъстата тълпа, но не успя и най-сетне се остави да бъде повлечен по улицата на Билките. И изведнъж навалицата оредя.

Зяпачите се бяха отдръпнали към къщите и из съседните улички, като отвориха път за едно погребално шествие. Осмина сериозни мъже носеха върху раменете си ковчег, покрит с тежък черен плат, който бе украсен с дълги ресни. Сваляйки шапка, Рембранд запита най-близкия човек дали знае кого погребват в една тъй хубава предпролетна сутрин?

— Но, господине — възкликна човекът, — това е Питер Ластман! Преди време той живееше на Голямата улица; но откак го повали болестта, се беше настанил у своя брат, който се грижеше отлично за него. О, за него може да се каже, че беше преуспял! Помислете си само! Остави три къщи… Жалко само, че не остави и някой хубав наследник!

Бъбривецът остана назад; Рембранд се беше присъединил към шествието. Минувачите изразяваха почитта си и продължаваха своя път. В края на краищата в големия град едно погребение не представлява особено рядко зрелище.

Смъртта на бившия му учител — осъзнаваше го добре — го развълнува повече, отколкото можеше да си представи. Какво оставаше наистина от този знаменит художник? Тялото му щеше да се превърне в прах и после също тъй напълно да изчезне, както отлиташе звънът на камбаните, отнасян от вятъра. Отсега нататък за него щяха да свидетелствуват само картините му и между тях може би само едно-единствено платно, защото то беше изразило неговата душа, щеше да му осигури безсмъртие.

Погребалното шествие мина по един мост.

„Да — си каза Рембранд, — ти беше сръчен художник, умееше добре да подреждаш действуващите лица в своите картини. При теб научих много, и то за кратко време. Но на твоите бои липсваше топлота, бяха мъртви бои и поради това ти никога не можа да достигнеш Лукас Лайденски, нито дори бедния Йорис ван Шутен.“

Преди да завие по улица Пясъчната кариера, шествието спря пред широко отворената врата на черквата. После всички отново тръгнаха и на Рембранд му се стори, че ковчегът твърде бързо бе спуснат в гроба, в който братът на учителя хвърли шепа прясно изкопана пръст.

Тази вечер художникът се върна късно на Голямата улица. Бе скитал целия ден из града, без цел, постоянно залутан в мислите си. Изморен и гладен се нахвърли на студеното ядене, което прислужницата набързо му приготви — тъй като се беше прибрал след времето за вечеря, и по-скоро изгълта отколкото изяде няколко грамадни филии хляб със сирене и масло.

— Бях започнал да се безпокоя — призна Уйленбург, като го гледаше със закачлив поглед. — Къде беше целия ден? Отидох до ателието ти.

— Охо! Ти си започнал да ме следиш? — се провикна Рембранд с пълна уста.

— Не! Само че някой искаше да те види.

— Голяма работа! Сигурно пак търговец, който смята, че на всяка цена трябва да има портрет?

— Не точно това. Става дума за пастор Силвиус и неговата племенница.

Рембранд престана да се храни. Беше побледнял.

— Саския… — измърмори той. — Саския е в Амстердам?

— Да, драги.

— Но за бога, защо не ми казахте по-рано?

— Защо се връщаш толкова късно в къщи?

— Вярно. И… ти говори ли със Саския?

— Съвсем малко. Тази чест се падна на твоите двама ученици.

— На моите двама…

Той не довърши. Фердинанд и Говерт спяха в мансардната стая. През две стъпала художникът изкачи стълбите и отвори вратата, без дори да почука.

— Фердинанд…

Той замлъкна. Двамата му ученици се бяха настанили край бутилка вино, от което пиеха с наслаждение. Малко смутени, те се надигнаха тромаво.

— Чудесно — каза най-сетне художникът. — Тук се пие вино, докато аз трябва да се задоволя с най-обикновена халба бира!

Като взе бутилката, напълни догоре първата чаша, която му попадна, и я пресуши на един дъх.

— Моите поздравления, момчета! Имате вкус, въпреки младостта си. Това мискетово вино ми напомня напитката, която господин Уйленбург пази с толкова любов в своята изба.

Но Фердинанд не беше от онези, които не умеят да се оправят.

— Господин Уйленбург не би ни предложил вино на нас, бедните чираци — каза той, като си придаде нещастно изражение. — Той предпочита да го пази за себе си и за майстор Рембранд.

— Добре е, че хубостници като вас не биват отглеждани с хубаво вино! Но кажете ми, някой ме е търсил днес следобед, и…

— Една хубава руса девойка — прекъсна го Фердинанд, като се усмихна закачливо. — Хубава руса девойка със сини очи…

— Накъсо — довърши Говерт, — госпожица Саския ван Уйленбург.

— И какво искаше тя?

— Не знаем нищичко. Тя търсеше вас.

— Дълго ли остана в ателието?

— Толкова, колкото й бе необходимо да разгледа картините в него.

— Дали някоя от тях по-специално привлече вниманието й?

— Да, майсторе. Вашият последен автопортрет. Тя си отиде, като ни замоли да ви предадем нейните поздрави.

Рембранд нервно поглади брадата си. Като взе отново бутилката с мискетово вино, той я вдигна срещу светлината и установи, че е почти празна. Веднага слезе в мазето, където избра бутилка бургундско вино измежду прашните редици покрай стената.

— За твое здраве, Говерт, за твое здраве, Фердинанд! Хайде, изпейте нещо весело! Да се веселим!

Говерт откачи своята лютня от стената и започна да акомпанира. Фердинанд, чийто глас не беше лош, запя някаква модна песничка, с текст от поета Бредеро. Последва втора, после трета… Бутилката с бургундско бързо беше пресушена.

Рембранд стоеше с отворени очи, но не виждаше нищо около себе си. Обстановката в мансардата беше изчезнала, за да стори място на градината, изпълнена с ухание на жасмин и на ароматни растения.

Слепоочията го боляха. Саския, русокосата Саския, мислеше той, нима тя наистина е птичка, която никой мъж не би смогнал да задържи?

Фердинанд току-що бе изпял песен, в която се казваше нещо подобно. Но сега в стаята беше настъпила тишина. Фердинанд бе замлъкнал, а Говерт с ръката си заглуши последните трептения на струните.

— Благодаря, приятели — прошепна Рембранд с уморен глас.

С натежала глава и затварящи се клепки той се прибра в своята стая. Едва си легна и пред очите му се мярна златночервено видение; от градината близо до женския манастир внезапно избликна голям пламък. После той окончателно заспа.

До слуха му не достигнаха дванадесетте удара, отброени малко по-късно от камбаните на Южната черква.