Ян Менс
Рембранд (27)

III

С идването на лятото прозорците на ателието се отвориха широко. Загърнат в широката си изпоцапана блуза, Рембранд разглеждаше червените покриви на група нови постройки, върху които слънцето щедро сипеше своите лъчи.

Но Рембранд обичаше гледката на тази деятелност; тя му напомняше времето на мелницата в Лайден, когато баща му беше още жив. Голямо беше неговото уважение към грубите здравеняци, които с еднаква радост приемаха и чувалите, и халбите с черна бира; те принадлежаха към едно здраво племе, живеещо безгрижно, ден за ден. Техните солени шеги или бруталността на отношенията им никога не го дразнеха; чувствуваше се почти като тях.

И все пак отначало бе чувал обидни забележки:

— Ама че свински занаят за един мъж!

— На тоя силата му стига, колкото да вдигне четката!

Мелничарският син Рембранд стискаше юмруци и отминаваше. Така беше до деня, когато загуби търпение и спря пред група особено словоохотливи носачи. Посочи чувал с брашно и изрева, че ще го отнесе на гръб до горния етаж на склада, и то без ничия помощ.

— За мен това е детска играчка!

Разбира се, всички му се изсмяха в лицето.

В същия миг хвърли палтото си в праха, вдигна чувала на гръб и без усилие се изкачи по тясната стълбичка.

Оттогава тези здравеняци го гледаха с уважение. Когато художникът понякога се хранеше в някоя от техните кръчми, не оставаше дълго сам на масата си; простонародният му вид вдъхваше доверие на всички. И той се хранеше с пръсти. Към края на яденето правеше скици, смееше се гръмко и си отиваше едва когато надзирателят извикваше хората. За миг оставаше на прага, очаквайки като сигнал потъването на първия чувал с брашно в зиналата черна паст на склада.

О, не! Тези момчета не търсеха начини да се прикриват под изкуствена лакировка! Бяха стократно по-добри със своята рязка простота от облагородените търговци от Господарския канал или от канала на Императора.

 

 

Измежду богатите Рембранд имаше малцина приятели, и то само по изключение: професор Тулп, Рутс, пастор Силвиус… А останалите… ако понякога отиваше в техния свят, то беше само в качеството на художник. Бе решил да се изкачва по мраморните стълбища на богатите жилища само с този етикет на гърдите! Без съмнение, сега бе облечен с палто от пурпурно кадифе, с черни панталони и с обувки със сребърни токи, но това беше само външната страна на нещата. В действителност оставаше чужд на света на богатите или на учените.

Изведнъж Рембранд си спомни, че бе обещал за същата вечер да вечеря у пастора. Прислужницата на духовника беше дошла да му предаде поканата и той бе приел, без да размисли. Сега съжаляваше за решението си, не само защото още не бе започнал искания портрет, но и защото мислеше за останалите поканени — щеше да се наложи да понася учтиво тяхното присъствие. Силвиус, това беше добре! Но оставаха другите. Например жена му. Безсъмнено, някоя дама със строга външност, като тези, които виждаше постоянно, откакто се бе специализирал в точното възпроизвеждане на чертите на амстердамската буржоазия. С една дума жена, чиито устни навярно бяха забравили да се усмихват.

„Една фрисландка! — провикна се той, тъй като в отсъствие на своя ученик понякога си говореше сам. — Някоя едра фрисландка с коси, червени като морков, с костеливи скули, неспособна да различи художник от фокусник!… Тая вечеря ще бъде весела, няма що! Ще трябва да се говори с внимателни изрази на безинтересни теми, да се минава от едно ястие към друго с идиотска усмивка, да се внимава да не се плюе по земята, да се изтрива устата след… не, преди всяка глътка!“

Но докато се дразнеше, Рембранд си каза също, че той е Рембранд, един от първите художници в Амстердам, че е сигурен в себе си и че за в бъдеще няма защо да го е грижа какво мислят другите за него.

„Дори ако чупя чинии!“

Той се усмихна. Знаеше много добре, че няма да чупи чинии и че ще се държи по възможния най-добър начин; че всъщност лошото му настроение беше само плод на стеснителност.

Тази вечер излезе от ателието си по-рано, отколкото бе свикнал; налагаше се да се погрижи малко за облеклото си, за да направи чест на пастора Силвиус…

Близкият часовник отброи шест удара, когато Рембранд се озова пред вратата на къщата край новото външно укрепление. Бе посрещнат веднага от пастора в преддверие, чиято строга елегантност едновременно привличаше погледа и му даваше възможност да си отпочива: бяло-черна настилка от плочи, разположени шахматно, морски карти по стените, дъбов шкаф.

— Ето най-сетне нашия скъп приятел Рембранд!

Чу се шум на отваряща се врата.

— Представям ви моята жена Аделина и племенницата ми Саския.

Силвиус се бе обърнал и с ръка подкани художника да се приближи към двете жени, застанали неподвижно, но усмихнати.

— Нашата гостенка от Фрисландия, Саския ван Уйленбург, за която ви говорих — обясни той в същото време. — Саския е нетърпелива да се запознае с най-големия амстердамски художник.

Рембранд остана прикован на мястото си. Пасторът говореше твърде добре и младото момиче беше твърде хубаво. Неспособен да изговори няколкото изречения, които бе съчинил по пътя, той се задоволи да се поклони, колкото му бе възможно по-изискано.

От своя страна Саския не изглеждаше никак притеснена. Рокля от черно кадифе подчертаваше закачливия израз на нейното лице, в което две сини очи блестяха от любопитство.

— Много съм щастлива да ви видя у чичо — каза тя с глас, чийто тон бе малко висок. — Вярно е, че съм нетърпелива, но също е вярно, че в тази къща се говори тъй много за вас. Бих искала да видя някоя от вашите творби.

— О, госпожице!… — запъна се Рембранд. — Вашият чичо е преувеличил слабите ми заслуги поради свойствената си доброта. Но разбира се, ако работата ми ви интересува, някой ден бихте могли, придружена от него, да дойдете в моето ателие. Естествено, при условие че изкачването на четири етажа не ви плаши. Живея под покрива.

— Е да, за да господствува по-добре над всекидневното оживление! — намеси се Силвиус. — Но, хайде, влизайте! Тук е леденостудено и човек на моята възраст, уви, трябва да мисли за своята подагра!

Саския се засмя и погледна Рембранд:

— Не му вярвайте! Чичо ми казва това само за да му противореча. Ако не се боеше, че ще скандализира паството си, в неделя би прескачал през две стъпала, когато се изкачва на амвона. Нали, чичо?

— Стига шеги, мое дете! Може би фрисландските пастори имат такъв навик да показват енергичността си пред своите енориаши, но в Амстердам ние сме сериозни. Обзалагам се, че Рембранд мисли като мен!

— Не мога да отговоря. Гостът не бива да казва нищо лошо за домакина, особено когато се намира още в неговия дом. Вие знаете добре, че съм като осиновено дете тук.

Художникът си бе възвърнал цялата самоувереност. Добре настанен на стола, който му бе посочила жената на Силвиус, той следеше с поглед грациозната фрисландка, сега заета с изваждането на четири кристални чаши от абаносовия шкаф, които постави на поднос.

— Една чашка преди хранене е също тъй необходима, както песента преди проповедта — обясняваше Силвиус. — Какво предпочитате, Рембранд? Ананасов или портокалов ликьор?

— Оставям избора на вас, преподобни; предполагам, че вие ще го направите по-добре от мене.

— Тогава, препоръчвам ви портокаловия ликьор, той е лек и тези дами също ще го харесат.

После, след като напълни чашите:

— За нашата първа среща под моя покрив, майстор Рембранд, и с надеждата, че ще се виждаме често тук.

Рембранд изпи ликьора на малки глътки. Питието беше нежно и парливо едновременно — като очарованието на девойката пред него.

Тя говореше малко, като се задоволяваше само от време на време да прибавя по нещо към излиянията на Силвиус, който беше неуморим. Със силния си глас на оратор, пасторът заговори за Фрисландия, роден край на жена му. Той се възпламени:

— Рембранд, драги, Аделина е бижу, каквото трудно може да се намери днес. Знаете ли, че всяка неделя сяда в подножието на амвона и не си вдига очите, преди да е свършила службата!

Съпругата на пастора се усмихна, без да протестира. Цялото й същество изразяваше истинско задоволство. Чувствуваше се, че познава добре своя мъж и сякаш даваше да се разбере: „Да, той е малко тщеславен като всички пастори! Но ето че в продължение на четиридесетгодишен брачен живот се научих да го обичам и с малките му недостатъци. Вие ще видите, след малко ще ви разкаже любимите си историйки. Ще ги слушате без съмнение за първи път; аз ги зная всичките наизуст. Е добре, въпреки това ще се смея, колкото и вие, и то от все сърце.“

Старата прислужница се приближи дискретно и попита дали може да поднася яденето. Бе избрала момент, в който разговорът бе замрял. Сякаш целият живот в тази къща, помисли Рембранд, се състоеше от такива подробности. Какво спокойствие!

На масата госпожа Силвиус поиска от него да разкаже нещо за Лайден, където тя не беше ходила, и добави, че навярно той никога не е бил в далечната Фрисландска провинция.

Без да се срамува, той заяви, че не е бил никъде извън Лайден и Амстердам.

— Аз си оставам холандски селянин.

— Как — се провикна Саския, — никога ли не сте били в Италия?

— Не, госпожице; досега обстоятелствата не са ми позволили това и се съмнявам, че ще намеря време да отида.

— Но моят зет Вибранд де Геест прекара там четири години и според него те са най-хубавите в живота му.

— Да — намеси се домакинята, — нашата племенница е сродена с известен портретист. Де Геест се ожени за сестра й Хенриета.

— Вибранд — продължи Саския — нарисува портрети на всички фрисландски първенци.

Със сериозен глас, дори по-сериозен, отколкото би желал да бъде, Рембранд тогава запита:

— А дали вашият зет, госпожице, е нарисувал портрета на младата сестра на жена си?

— О, майстор Рембранд, аз не принадлежа към кръга на фрисландските първенци! И Вибранд има по-важна работа, отколкото да рисува своите балдъзи. Ние сме шест!

— Съжалявам, че ще ви противореча, но ми се струва, че вашият зет не би могъл да намери по-добър модел от вас.

— А, ето че художникът се обажда!

Пасторът се намеси в разговора весело, докато наливаше отново чашите със силно рейнско вино.

— За живописта! — вдигна чашата си той.

— За здравето на всички фрисландки и фрисландци, преподобни! — отвърна художникът, като изпразни чашата си на един дъх.

Но през кристала бе имал време да зърне лицето на Саския. Великолепният му овал бе заобиколен от златисти коси, нежната кожа имаше свежестта на плод, ноздрите потрепваха нервно и под червените устни брадичката беше откровено очертана. В сравнение с всичко това колко тежки и груби му изглеждаха собствените му пръсти, стиснали чашата.

Обръщайки се към младото момиче, той каза с глас, подкрепен от виното:

— Понеже зет ви ми изглежда твърде зает, за да ви рисува, ще ми бъде ли позволено, госпожице, да го заместя някой ден?

Този път Саския се изчерви и за да скрие смущението си сведе глава. Разбира се, доброто възпитание не й позволи да остане дълго така. Когато малко по-късно отговори на художника, тя го гледаше право в очите:

— Вашето искане ми прави чест, майстор Рембранд. Но се съмнявам, че сестра ми Хенриета — която ми е като майка — ще се съгласи.

— За едно снизхождение, измолвано най-почтително от мен? От месеци насам ми се налагаше да рисувам само портрети на уважавани буржоа и техните жени. Четката ми се стреми да изобрази едно младо цвете, вместо всичките тези стари дъбове.

— Господи, колко комплименти! — се провикна Силвиус, докато разрязваше овнешкото задушено, поставено в голям меден поднос. — Освен това, протестирам. Вие обещахте да нарисувате портрети на мен и на жена ми. Нима Саския ще се ползува с предпочитание?

— Остави свобода на художника — намеси се съпругата му, която бе отправила многозначителен знак към Саския. — Ни най-малко не се обиждам, ако ни сравнява с дъбове. Дъбовете устояват на превратностите, докато цветята повяхват.

— Я гледай, ти ми даваш хубава тема за проповед!

След като пресуши още веднъж чашата, пасторът се обърна към Рембранд.

— Дадено, драги мой! — заяви той. — Ако непременно искате да нарисувате портрета на моята племенница, аз разрешавам. Преднина на младостта!… И все пак… чакайте!… Струва ми се, че в галерията на Уйленбург съм виждал портрет, подписан с вашето име? Имам предвид портрета на едно младо момиче! Нали нямам грешка?

— Ни най-малко, преподобни!

— Майстор Рембранд изглежда обича хубавите цветя — промърмори Аделина Силвиус, като хвърли кос поглед към племенницата си.

Но Саския изглеждаше твърде заета с ястието от зеле, което прислужницата току-що бе поднесла на масата, и сякаш нищо не чуваше. Все пак след малко именно тя запита госта, който бе седнал срещу нея:

— Красиво ли е наистина това младо момиче, чийто портрет сте нарисували?

— Много красиво, поне по мое мнение.

— И… русо ли е?

— Също като вас, госпожице.

— Младо?

— Без съмнение на вашата възраст.

— И неговия портрет вие сте го направили…

— Най-малко четири пъти!

Саския, която несъзнателно навиваше края на салфетката си, повтори:

— Най-малко четири пъти?

И после, с леко нападателен тон:

— И тази красота не успя да ви накара да забравите сериозните амстердамски буржоа?

Ръката на художника бе отпусната до чинията, пълна със зеле. Значи тази яка ръка, върху която леко падаха диплите на белия ръкав, тази ръка с почтен и вдъхващ доверие вид бе рисувала бог знае коя леконравна хубавица!

Така мислеше Саския. Но Рембранд вече отговаряше на последния й въпрос:

— Не, госпожице, не, сестра ми не успя да направи това!

— А, става въпрос за сестра ви! — почти против волята си възкликна добрата госпожа Силвиус. — Не знаех, че имате семейство в Амстердам.

— Лизбет се грижи за домакинството на Уйленбург. Приятелят ми, който е вдовец, все не успяваше да си намери гувернантката, която търсеше. Освен това, Лизбет се грижи много и за мен. Тя просто замества майка ми.

— Чудно е — забеляза Саския, — че никога не съм срещала този Уйленбург, който има същото презиме като мене. Може би все пак ни е някакъв далечен роднина?

— Да, твърде далечен. И Хендрик Уйленбург не е много уважаван в семейството.

Тъкмо навреме на масата бе поднесено ястие от мляко, приготвено по някаква испанска рецепта, открита от семейство Силвиус: ориз, брашно, захар, мляко и розова вода. Заговориха на друга тема.

Рембранд се хранеше изобилно, с лакомия, свойствена за недобре възпитаните деца. За разлика от него, Саския деликатно поднасяше към устата си малки лъжички. Как блестяха дребните зъби между ярките устни! И колко бе привлекателна тази млада фрисландка от добро семейство, с изтънчени движения, тъй дребна в своята кадифена рокля!

Пасторът тъкмо говореше за баща й. Кмет на Лиюварден, той навремето си бил изпратен като делегат във фрисландското събрание с титлата съветник.

— Нали Ромбертус бе назначен през 1597 година, Аделина?

— Да, на 12 май 1597 г. Брат ми беше забележителен човек, но, уви, бе подложен на много изпитания.

— Аделина казва истината, драги Рембранд — отново подхвана пасторът. — Представляващ Лиоварден в Делфт, доктор Ромбертус ван Уйленбург бил натоварен да обсъди с принца интересите на своя град. Вилхем Оранжски го поканил на масата си на 19 юли 1584 година. Да, на 19 юли 1584! Тоест, същия ден, в който Балтазар Жерард нахлул в стаята и изпразнил своя пистолет върху Мълчаливия. Той умрял в ръцете на Ромбертус.

— Татко често ни е разказвал за този ден — прошепна Саския в последвалото мълчание.

Рембранд отлично познаваше историческите факти около това събитие. Още като дете много пъти бе слушал в училище за смъртта на основателя на Свободната република, убит за няколко гроша. Последните думи на принц Вилхелм му дойдоха на ум: „Господи, смили се над моята душа и над този беден народ!“ Значи именно бащата на Саския ги е изслушал!

Развълнуван, той погледна към младото момиче, което едва сдържаше сълзите си. Защо нямаше право да я утеши, нея, която нямаше вече нито баща, нито майка и която съвсем сама щеше да тръгне по житейския път?

— Ще останете ли дълго в Амстердам? — запита той, за да промени разговора, докато прислужницата поднасяше десерта.

— Не мисля — отвърна тя с неопределен жест. — Сестра ми Ани, която живее във Франекер, е болна, и зет ми Марковиус, който току-що бе назначен за професор по теология, ме помоли да се заема временно с тяхното домакинство. Не можех да откажа.

— Но тогава ние дълго време няма да може да се видим?

— Не зная. Нали виждате, аз нямам свой дом и винаги съм на гости някъде. Най-често съм у сестра си Хиета. Нея и зет си Ван Лоо обичам най-много от цялото семейство. Разбира се, след чичо и леля.

— Това означава — провикна се пасторът, — че тя обича най-много Амстердам.

— Разбира се, че обичам Амстердам! — призна Саския, без да вникне в скритата мисъл на своя чичо. — Тук винаги е оживено като в кошер с пчели и това ме възхищава.

— Сравнението ти би било достойно за Фондел! — се пошегува още веднъж Силвиус, потапяйки голяма ягода в крема.

После се обърна към Рембранд:

— Но защо не си сипете! Не се бойте, всички тези плодове са от градината и са набрани от Саския.

— Нима? — учуди се художникът. — Вие имате голяма градина в Амстердам? Подобно нещо ми се струваше невъзможно в град като този.

— Драги мой, в Амстердам всичко е възможно. Когато си построих тази къща, купих в същото време парче земя, което се намираше зад нея, между сиропиталището и бившия женски манастир. Щом като свършим с вечерята, племенницата ми ще ви го покаже, нали, Саския?

— На драго сърце, чичо.

Над града се здрачаваше, когато Рембранд се раздели с новите си приятели. Той мина покрай Рокин приятно възбуден. С истинска наслада вдишваше катранения дъх от корабите, които изглеждаха тъй големи из тъй малките канали, че сякаш искаха да излязат от водата, за да се врежат във фасадите. Този дъх поддържаше у него спомена за един друг аромат: от цъфналия жасмин в градината на пастор Силвиус.

Беше великолепна градина, изпълнена с особено ароматични растения: мащерка, сушан, мента, пореч и много други, чиито имена, знаеше и които произхождаха от Индия. В тази градина той се бе разхождал със Саския по една пътека, посипана с бял пясък. Закъсняла пчела бръмчеше около тях. В осем часа камбаната на бившия женски манастир бе започвала да бие и девойката бе обяснила: „Католиците наричат този звън на вечерната молитва поздрав от ангела на Мария.“

Саския, русата Саския! Беше му доверила всичко за себе си! Сега Рембранд знаеше, че тя има шест сестри и двама братя, че най-големият й брат — неин приятел и нейна най-добра закрила — умрял миналата година, че останалите двама, адвокатът Улрикус и офицерът Идсерт, били ревностни калвинисти, винаги готови да стегнат живота в менгеме.

За миг Рембранд затвори очи.

Видя отново Саския под жасмина, чиито цветчета капеха като снежинки над косите й. Върху раменете и върху ръцете й контрастът между белотата и черния цвят на плата беше поразителен. Тя носеше траур за своя най-голям брат Ромбертус — сега и това беше известно на художника. После беше настъпила нощта и над кулата на Борсата се бе издигнал лек облак, крехък като лицето на Саския. Ах, Саския, Саския, какво чудесно женско име! Едновременно интимно и благородно, достойно за някое митологично същество… Рембранд и Саския, това звучеше добре. Почти тъй добре като Пирам и Тизба, като Персей и Андромеда, като Плутон и Прозерпина.

Като си припомни за легендите, научени през досадните дни на студентските години, художникът се усмихна. Каква хубава картина би могъл да направи: Плутон, отнасящ Прозерпина в триумфална колесница, запрегната с тъмни коне, бързи като вятъра! Плутон и Прозерпина… Рембранд и Саския… Главата му се въртеше; не беше навикнал да пие толкова вино…

Вярно, че беше пил много. Изведнъж го досрамя. Не се ли бе държал прекалено фамилиарно? Щяха ли да го приемат още веднъж у пастора?

„Хайде, хайде! — се намръщи той. — Стига лудешки мисли! Върни се към четките. Няма сега да вземеш да си загубиш ума заради няколко руси къдрици около миловидно закачливо личице. Тази малка фрисландска фея не е за тебе, мелничарски сине! Не си въобразявай, че тя ще се заинтересува от теб само защото си започнал да ставаш известен художник? На нея й трябва човек с положение, някой учен, някой магистрат, някой богат търговец, но не и човек на изкуството!… Но все пак, сестра й се е омъжила за Вибранд де Геест! Да, но името Де Геест означава нещо на Север. Не бяха ли му дали прозвището «фрисландският орел»? Естествено!… Ами ако Рембранд пък стане «амстердамският орел»? Също не би било лошо!…“

Стъпките му минаваха покрай канала на Императора. По улицата имаше още хора и коли се движеха по всички посоки. Но той не виждаше нищо, не чуваше нищо. Бе отдаден изцяло на мислите си. В края на краищата, какво му пречеше да печели повече пари? Не му ли предлагаше богатият Герит Готхарт петстотин сребърни флорина за един портрет в естествена големина? Ако се предположи, че би приемал всеки месец по една такава поръчка, без да се държи сметка за митологичните и жанрови картини, както и за гравюрите, изработвани вечер, няма ли да бъде бързо в състояние да осигури на Саския щастливия живот, който тя заслужаваше?

„Дявол да…“

В тъмнината се бе сблъскал с острата издатина на една ограда.

„Ама че съм глупак! — промърмори той, като разтриваше хълбока си. — Ето че почвам да бълнувам за една руса девойка и да правя бакалски сметки, за да строша костите си в първата срещната балюстрада.“

След това тръгна по-внимателно и се отправи към Голямата улица.

„И все пак — въздъхна той, като отваряше вратата, — колко би било хубаво човек да си има собствен дом!“