Ян Менс
Рембранд (25)

I

Откакто бе настъпила 1632 година, се редяха еднакви утрини: Амстердам разгръщаше възхитителното си ветрило от замръзнали канали под сребристото небе. И тази сутрин бе същото. Отдавна вече градът не спеше, но блясъкът на светлината възбуждаше сетивата и сякаш настъпи повторно събуждане сред шума и движението.

Облакътен върху парапета на един дървен мост, Рембранд мечтаеше, или другояче казано, гледаше с влюбени очи бялата ивица от островърхи покриви на редицата патрициански къщи, любопитно надвесени напред към зимното огледало на водата.

„Мой хубав Лайден — прошепна художникът, — ти си нищожество в сравнение с Амстердам!“

От три месеца вече той живееше в големия град на Амстер, но все още не можеше да се насити на неговото очарование. Всеки ден, отивайки от Голямата улица до своето ателие на канала на Цветята, той правеше нови открития: понякога това биваше една фасада с чисти очертания, друг път някоя живописна и спокойна уличка или пък нов канал.

Канали имаше със стотици. Тъкмо сега бе минал покрай Императорския канал, чиято чисто холандска красота продължаваше да го възхищава. „Каква игра на нюансирани отсенки! — си повтаряше той. — Нима е възможно сивият цвят да е толкова богат!“ Ако имаше време, би направил една скица. Но какво да се прави, поръчките вече не му позволяваха никакъв отдих. И толкова дори не би трябвало да се бави.

Сред този шумен и оживен град той вече знаеше, че няма да бъде отклонен от пътя си и името Рембранд няма за дълго да остане неизвестно. Искаше му се обаче онези, които щяха да го издигнат върху пиедестала на славата, никога да не го смятат за човек, с когото могат да правят, каквото си щат.

Въпреки силното си желание, той се откъсна от скицата върху сив фон и се отдалечи по посока на Западната църква. Тъкмо довършваха нейния строеж. Работници, облечени с бархетни ризи, бързаха по скелите, някои носеха камъни, а други — тежки дървени греди. Камбанарията вече започваше да се очертава и миналата неделя пасторът бе произнесъл първата си проповед в помещението, което още миришеше на гипс.

Рембранд особено много обичаше тази атмосфера на изграждането. Въпреки напредналия час още веднъж се спря, за да я вдъхне с наслаждение. Това беше последната му спирка. С разширени ноздри, щастлив от своята разходка, той тръгна по алеята покрай канала на Принцовете, който малко по-нататък се кръстосваше с канала на Цветята. Ателието му заемаше таванския етаж на една четириетажна сграда.

По Лайден не изпитваше никаква носталгия. Дори последният му спомен беше лош. Когато бе показал своята картина „Въвеждане в храма“, здравомислещата буржоазия й бе оказала твърде лош прием. Обвиняваха автора, че е нарисувал сюжет, който би подхождал по-добре на култ, основан върху външната проява, отколкото на религия, уважаваща живота слово, накратко казано — един католически сюжет. Бяха го нарекли свободомислещ и бунтар, което не беше истина. Това обвинение, дължащо се на глупостта на неколцина, го бе дълбоко наранило, още повече че след смъртта на аптекаря нямаше на кого да се довери. Наистина мама Нели се бе опитала да го ободри. Но какво можеше една слаба жена срещу враждебността на големите производители на бира, на сукнарите и на кожарите? Дори и Жерард Ду се бе отрекъл от художника, тъй като баща му смяташе, че името му не трябва да се забърква в тази разправия.

Истинското утешение бе дошло от Амстердам. Веднъж Уйленбург, търговецът на картини, бе прекрачил прага на къщата на улица Водопойна и бе стоял дълго пред тъй живо критикуваното платно.

— Прокълната творба, внимание! — бе промърморил Рембранд не без огорчение.

Но другият, вместо отговор:

— Купувам я. Колко?

Художникът не бе пожелал да я продаде. „Въвеждане в храма“ се бе превърнало в символично произведение, представляващо всичко онова, което бе изживял, обичал, изстрадал и научил в Лайден, същински ключ към неговата младост.

— В такъв случай — бе настоял Уйленбург, — разрешете ми да я изложа в моята галерия. Ще ми доставите голямо удоволствие.

Наскоро след като бе дал положителен отговор, Рембранд беше заминал за големия град. Бе отишъл като пътник, без намерение да се установява там.

Потънал в мислите си, той вървеше покрай канала. Съжаляваше ли, че в края на краищата бе избрал да живее в един чужд град? Никога не се беше дори и запитвал за това. Още от първия ден красотата на Амстердам бе завладяла сетивата и духа му. Обичаше камъните, къщите, мостовете, изгледите и тази любов не беше помрачена от нищо, което би било чуждо на чистото съзерцание. Колко различно бе всичко сега от времето на юношеството му, когато бе живял у Ластман! По онова време споменът за Лайден го бе карал да се чувствува глух и сляп.

И така веднъж Рембранд бе последвал Уйленбург. Бе приел да нарисува портрет на Николас Рутс, бащата на Еберхард. Художникът бе останал толкова време, колкото му бе дотрябвало, за да пренесе върху платното чертите на този човек с енергична външност. Бе го изобразил с шапка от кожи и с виолетово палто, също подплатено с кожи, полуразгърнато над черна дреха. Този първи портрет на виден гражданин, същинско изпитание за художника, бе получил пълното одобрение на Николас Рутс.

После Рембранд се бе завърнал в Лайден.

За да се реши да скъса окончателно с родния град, бе трябвало да настъпи още едно събитие — смъртта на брат му Герит. Всички съседи бяха посрещнали станалото като избавление, но все пак мама Нели бе дълбоко натъжена. За нея децата не биваше да си отиват преди родителите, такъв бе природният ред. Въпреки че малкият син никога не се бе чувствувал много близък с Герит, все пак му се бе сторило, че са се разкъсали последните връзки, които го свързаха с Лайден. Ето защо бе оставил на Адриан грижата да се ликвидират имуществата на техния брат и с полагаемата му се част бе купил малко парче земя близо до Зотервуде.

Втория път, все с посредничеството на Уйленбург, бе нарисувал портретите на трима други граждани на пристанищния град: Пронк, Лотен и Беерестийн. Стилът на художника им се бе понравил: силен израз, предаден със съзнателно груби средства; изображенията им ясно показваха, че те умеят да оценят някоя солена шега не по-малко от коя да е добра проповед или от изтънчения обед, полят с многобройни чашки малвоазийско.

— Останете! — бе посъветвал търговецът. — Вие ще успеете в Амстердам, аз съм този, който ви го предсказва. Единствените добри портретисти тук са Николас Пикеной и Томас де Кейзер. Вие сте далеч по-добър от тях.

Рембранд не беше оставил да го молят дълго и оттогава не бе имал случай да съжалява за своето решение. Амстердам го бе посрещнал с отворени обятия…

Когато влезе в ателието, ученикът му Якоб Бакер вече работеше. Северняк от Харлинген, той бе почти на същата възраст като своя учител.

Двамата художници не загубиха много време за приказки. „Как си?“ — „Добре, а ти?“ — „Благодаря, обожавам този сух студ“, и вече Рембранд се намираше със своята палитра и с четките си пред портрета на Мертен Лоотен, една изразителна глава, в която горяха пламенни очи. Той смяташе да завърши тази творба преди края на седмицата. Работата напредваше без затруднения, всеки замах с четката беше резултатен, ефектите от сенките и светлините се уравновесяваха от само себе си.

И все пак Рембранд не се чувствуваше много доволен. Би предпочел да се труди върху тема, която сам е избрал: жанрова картина или библейска сцена, но не му оставаше време за това. Работеше над портрета по цял ден. Вечер в стаята, наета в дома на Уйленбург, изработваше гравюри. Те бяха много търсени от търговците. Искаха ги дори от Париж; една френска къща си бе осигурила изключителното право да изкупува неограничен брой гравюри.

Рембранд остави палитрата и за момент отстъпи пред нахлуващите спомени. В подобни случаи мислеше най-вече за майка си. Виждаше отново старата жена, седнала във всекидневната, да чете единствената книга на семейството — библията.

На вратата се почука. Двамата художници се спогледаха малко изненадани; не беше време, по което идват търговци и не се случваше да бъдат безпокоени от случайни посетители. В Амстердам вече знаеха, че Рембранд не си поплюва.

— Все пак отвори! — заповяда Рембранд на своя ученик.

В сянката на вратата той забеляза силуета на млада жена. Тя попита дали това е ателието на Рембранд ван Рейн. Като я чу, художникът подскочи. Бе познал Лизбет.

— Ти тук? — извика той изненадано, отивайки към нея. — Но какво ти е?

Тя трепереше цяла, готова да се разплаче. Хвърляйки се в прегръдките на едрия си брат, помълви на ухото му, че трябва на всяка цена да му поговори насаме.

Без да каже нито дума, Рембранд свали работната си дреха, взе сестра си за ръка и слезе по стълбите. За щастие слънцето се бе показало.

— А сега — започна той, тъй като младото момиче оставаше безмълвно, — защо си дошла в Амстердам? Някаква лоша новина ли ми носиш?… Мама да не е болна?

— Слава богу, не! — каза тя, поклащайки глава — Мама е много добре.

Този път тя не можа да сдържи сълзите си.

— Рембранд, обещай ми, че няма да се сърдиш, ще ти разкажа всичко.

Към края на канала на Цветята имаше малко хълмче, тъкмо преди да се стигне до вратата на дъскорезницата. Това беше спокойно кътче и строгият силует на една мелница се открояваше върху светлото небе. Изгледът напомняше за Лайден. Рембранд заведе сестра си дотам.

— Говори сега — каза той.

— Всичко е заради Адриан — започна тя най-сетне, — заради Адриан и жена му. Сега те са по цял ден в къщи и не мога да понасям това. Не можеш да си представиш каква усойница е Лизет! От сутрин до вечер злослови за всички, дори и за теб! Аз пък с нищо не мога да им угодя. Когато работя, тя ми натяква; ако се засмея, Адриан веднага протестира, че времената не са весели и няма защо да се преструваме на безгрижни. Освен това… нощите, Рембранд! Ти не би могъл да знаеш какви са нощите ми! Вече не спя; всеки час, който отброява камбаната, аз го чувам с отчаяние. Понякога мисля за теб и за Ян Ливенс. Нали си спомняш? Колко бяхме щастливи тримата по времето, когато майка му беше още жива и ти имаше ателие на улица Мискет. Всяка сутрин и всяка вечер моля небето да се случи някое непредвидено събитие, което да ме откъсне от този непоносим живот. Но никога не се случва нищо!

Докато тя говореше, Рембранд, бе взел ръката й и я галеше нежно, почти машинално. Лизбет, която си бе дала сметка за това, внезапно помисли за разходката, която веднъж бе направила с баща си при едно посещение у шапкаря. Тя въздъхна.

Настъпи мълчание; художникът не искаше да го наруши. Това бе добре дошло за сестра му; разбирайки, че той и съчувствува, спокойно му се изповяда:

— Избягах от къщи. Качих се на корабчето на разсъмване. Тъй като знаех адреса ти, отидох направо на Голямата улица. Господин Уйленбург ме посъветва да дойда в ателието ти. Кажи, Рембранд, нали не ми се сърдиш?

Той попита:

— Ами мама?

Сълзи отново се появиха в очите на Лизбет.

— Тя сякаш е умряла! — прошепна тя. — Едва говори, чете библията и си ляга съвсем рано. С винаги мрачния Адриан и мърморещата Лизет, в къщи просто не може да се диша. О, Рембранд, не мога да остана повече там! Чувствувам, че ще полудея!

„Какво да се прави“? — се питаше той. Знаеше, че Лизбет не преувеличава, но от друга страна трудно можеше да си представи да поеме издръжката на сестра си.

— Ето какво — заяви той най-сетне, — ще ида в Лайден и ако мама не успее да затвори устата на Адриановата жена, аз ще го направя.

Но младото момиче отново поклати глава.

— Невъзможно! — отвърна тя. — Знаеш много добре, че мама не може да понася и най-малката караница. Ах, не трябваше да заминавам! С целия си егоизъм мислех само за себе си. И сега ти създавам главоболия, а ти си тъй добър! Ще се върна…

— Знаят ли, че си тук?

— Оставих бележка на масата.

— Бележка! И туйто!

За миг Рембранд щеше да прихне. Представи си съвсем ясно картината, физиономията на брат си и на снаха си. Имаше какво да изкуши някой художник — любител на шеговити сюжети, например един Питер Брьогел.

— Женска работа! — въздъхна той, за да се овладее.

После добави:

— Не може да се каже наистина, че твоята постъпка е някакъв шедьовър на логиката. Първо, ти избягваш, създавайки безпокойство на мама; после, едва пристигнала, ми съобщаваш само това: ще се върна там! Не, не, не прави глупости, или по-скоро не прави нови глупости! Тази вечер ще напиша едно обяснително писмо, което утре ще замине за Лайден. В очакване на отговора ще останеш в Амстердам. Аз разполагам със стая и малък кабинет. Ще можеш да спиш в него. Уйленбург сигурно няма да възрази, ако те поканя.

 

 

Търговецът на картини не само не възрази, но бе възхитен. Вдовец с две бързо израстващи момченца, той изрази само едно желание: Лизбет да се настани в къщата, за да поеме домакинството.

— Гувернантка? — попита малко по-късно тя. — Защо не? Кажи на господин Уйленбург, че приемам.

Така всичко се нареди. Рембранд нямаше защо да се намесва; търговецът скоро установи, че Лизбет изпълнява задълженията си много грижливо. Храната се поднасяше навреме, къщата блестеше от мазето до тавана.

Веднъж, прибирайки се по Голямата улица, Лизбет видя неколцина добре облечени и високо говорещи мъже да излизат от къщата на Уйленбург. Рембранд беше между тях. Смутена, в първия миг тя помисли да се върне назад, но като размисли, си каза, че може би брат й я е съзрял и ще бъде недоволен от нейното бягство.

Ето защо продължи пътя си и когато се изравни с групата, направи лек поклон, отправен към всички.

— Лизбет! — повика я художникът, виждайки че сестра му не се спира.

Другите поглеждаха ту младия мъж, ту девойката и завист се появи в погледите им.

— Хубаво момиче, Рембранд! — заяви неговият съсед, докато поглаждаше добре поддържаната си брадичка.

Но художникът рече невъзмутимо:

— Позволете ми, господа, да ви представя сестра си.

Последваха поклони и запознавания.

— Е добре — подхвана човекът с брадичката (това беше доктор Лоенен), — сигурно сестра ви често ви е служила за модел. Не може да се отрече, драги, че във вашето семейство има само сполуки!

— И все пак — уточни Рембранд, като се усмихна — последният портрет на Лизбет е от преди цели три години.

Всеобща изненада.

— Как? — се провикна един от мъжете, застанал по-настрани. — Вие подценявате един тъй грациозен профил?

И като се поклони пред Лизбет:

— Позволете ми да се представя, госпожице Ван Рейн: Николас Питерзон Тулп. Брат ви прие да нарисува една картина за нашата гилдия на хирурзите.

— Чакайте, чакайте — прекъсна го Рембранд. — Казах ви само, че ще се опитам!

— Вие? Не ме карайте да се смея!… Вие можете не по-малко от хора като Томас де Кейзер и Николас Елиас.

— Благодаря ви за доверието. Право да си кажа, не се съмнявам много в себе си, но заслуга за това имате и вие всички: лицата ви са твърде интересни. Тъй интересни — да, да, не протестирайте — че бих искал да направя нещо, излизащо извън рамките на обикновеното, нещо, което би представлявало хармонично цяло, а не поредица от отделни портрети. Затова не бих могъл да се задоволя с някой урок пред череп или скелет, а ми е необходим труп, който вече ви поисках. Всъщност сигурни ли сте, че ще имаме трупа на време?

— Не се безпокойте. Префектът Бломертс ми обеща тържествено да свали човека от бесилката утре призори. Тъй като разстоянието от Дам до залата за лекции не е твърде голямо, нашето желание ще бъде изпълнено.

Тогава, усмихвайки се, доктор Лоенен каза:

— Тулп, надявам се, че вашето парче няма да е твърде развалено! Не забравяйте, че майстор Рембранд ще ни кара да позираме известно време и че миризмата на един мъртвец не е никак приятна.

— Бъдете спокойни! — увери ги хирургът. — Трупът ще бъде пресен. Става въпрос за някакъв разбойник от Лайден, за когото говори цялата област. А освен това, след сеанса ще се утешим с бутилка хубаво вино.

Размениха се още няколко подобни реплики и после се разделиха.

— Довиждане, госпожице Ван Рейн.

— Майстор Рембранд, очакваме ви утре точно в осем часа.

— Разчитайте на мен, господа.

На другия ден сутринта, в осем часа без четвърт, Рембранд се изкачваше по спираловидната стълба на Theatrum Anatomicum където по няколко пъти седмично хирурзите се събираха да изслушват урок по анатомия или по дисекция, изнасян от един измежду тях. След моментно колебание, художникът отвори вратата на кръглата стая, която амстердамското простолюдие — той знаеше това — бе назовало твърде образно „Цитаделата на резачите“.

Още в първия миг забеляза трупа на сравнително млад мъж, прострян върху голяма непокрита маса. Като видя пръстите на краката, които стърчаха, комично вдървени, не можа да овладее една тръпка. После очите му се спряха на шията, белязана със синкава подутина; по този начин белотата на раменете и на гръдния кош изпъкваше още по-добре.

Бе слушал да се говори за осъдения. Бил някакъв извънредно нагъл мъж; цялата страна бе възмутена при новината, че той е нападнал един виден гражданин посред бял ден на Господарския пазар. Заловен и разкарван от затвор в затвор, престъпникът най-сетне бе признал своите деяния, по-скоро в резултат на мъченията, отколкото в пристъп на разкаяние. Смъртната присъда бе изпълнена в Дам за назидание.

Странно впечатление завладя Рембранд. Струваше му се, че лицето на мъртвия му е познато. Духът му бе твърде реалистичен, за да допусне, че може да се касае за халюцинация. Тогава с почти инстинктивно движение протегна ръка и повдигна клепачите. Бяха очите на Адриан Адриаенс.

„Господи, снежната топка!“ — прошепна той.

Намираше се пред трупа на чудноватия си малък съученик от латинското училище в Лайден, бунтаря, който бе готов на всичко, стига ректорът Летинг да го изпъди. „Музикант, шарлатан или моряк, все ми е едно — казваше той тогава. — Но занаята на амбулантен търговец доста ми харесва…“ Рембранд чуваше гласа му, усещаше го до себе си в покритата от сняг улица и същевременно го виждаше, какъвто бе в действителност: с прекършен врат, с безсилни ръце и крака, с лице, изкривено в гримаса.

Професор Тулп влезе с бързи крачки, последван от своите колеги. Те хвърлиха само бегъл поглед към трупа. Светлината падаше върху него от високия остъклен купол. Никаква сянка не смекчаваше тази гледка на падението. „Ех, стари друже — мислеше художникът, — кой би повярвал, че след смъртта си ще служиш за модел? Животът ти е бил безполезен, но твоето тяло ще бъде полезно за науката, която толкова презираше. Без да искаш, ти ще допринесеш за славата на лекарите и, кой знае, на Рембранд ван Рейн! Защото знай, че ще те направя център на моята картина.“

— Какво, размишляваме ли? — запита го професор Тулп, като се приближи.

— Имате ли вече замисъл за композицията си, майстор Рембранд?

— Струва ми се, че да!

След което покани хирурга да заеме едно от местата и групира колегите му около трупа.

„Що се отнася до теб — помисли той, гледайки Адриан, — ще те нарисувам по такъв начин, че посинелият ти врат няма да се вижда.“

Такава щеше да бъде последната почит, отдадена от Рембранд на нещастният му малък съученик от Лайден, на разбойника, чието сърце — след завършването на картината — щеше да бъде хвърлено за храна на кучетата на градския пристав.