Ян Менс
Рембранд (23)

XXIII

С настъпването на есента дните бяха станали по-къси и светлината, която проникваше в ателието, бе избледняла.

Някаква умора завладя Рембранд. На два пъти се бе опитвал да нарисува възкресяването на Лазар, но и двата пъти беше принуден да признае, че не е успял да постигне желаното.

Но само шедьоври ли трябва да създава един художник? Възлеста оскруша растеше в подножието на дигата. Само преди месеци, Рембранд си спомняше добре, това дърво беше още покрито с червени съцветия; сега листата му бяха пожълтели и гладен скорец кълвеше някакъв забравен плод. Не приличаше ли и художникът понякога на тази птичка, търсеща оскъдната си всекидневна дажба?

„Ще бъда ли някога велик художник?“

Въпросът, поставен в самотата на ателието, остана без отговор. Самият той не смееше да отговори. Съмняваше се.

Все пак, Уйленбург продължаваше да купува картини от него, особено жанрови сцени. Но той би искал да постигне нещо повече, да намери сюжети, по-достойни за своята четка.

Питаше се дали един истински художник трябва винаги тъй продължително, тъй мъчително да се лута в търсения.

Часове бяха минали в размисъл. Жерард бе влязъл в ателието и бе започнал да работи мълчаливо, стараейки се да не пречи на художника. Въпреки това, по едно време…

— Майсторе!… Можете ли да дойдете за миг?… Бих искал да знам дали мога да оставя тази гравюра така?

Рембранд се обърна и едва тогава видя своя ученик, седнал пред бялата и гола стена, окъпан в разсеяна светлина, която странно подчертаваше неговия силует.

Не отговори на въпроса.

После изведнъж:

— Остани така!

Това беше всичко. С молив в ръка, бързо, настървено той скицираше една фигура, която приличаше на някакво свръхестествено видение до стената на ателието, осветено от трепкащо злато.

Чудото, помисли си той, ето чудото, което очаквах! Това е Христос в Емаус!

На другия ден с голямо усърдие започна новата творба. Жерард носеше сиво облекло, чийто гънки падаха свободно, и Хармен бе заел място зад масата.

— Татко, твоите очи трябва да изразяват учудване.

Той говореше само когато трябваше да дава указания от този вид. Още веднъж картината, която предстоеше да нарисува, се бе превърнала в единствен смисъл на живота му.

Тогава беше на двадесет и три години.

Веднага след завършването на „Христос в Емаус“ Рембранд започна ново платно; то представляваше Давид и Саул. Харчен позираше за Саул, а Жерард държеше арфата.

Работейки неуморно, художникът редуваше мрак и светлина, светлина и мрак. Вече бе отишъл много далеч от идиличните пейзажи и белите мраморни храмове на своите предшественици. След Давид и Саул се зае със Самсон и Далила, с Навуходоносор и неговия златен идол. После, изоставяйки библейските сюжети, нарисува баща си като офицер, облечен със стоманена ризница, на глава с шапка със синьо щраусово перо. Изработи и няколко гравюри, взимайки за модел майка си, като я обличаше ту в черно, ту във великолепни дрехи от скъпоценни платове. Веднъж дори я накара да позира — то беше за едно платно — като пророчицата Ана, с библия в ръка.

— Дете мое — възкликна тя, когато видя завършената картина, — знаех, че у теб има нещо изключително.

Бързо целуна Рембранд по къдравия перчем.

 

 

След настъпването на зимата и на ледените ветрове Хармен остана на легло. Старите му кости пукаха в ставите и вече не можеше да пристъпва. Лизбет, превърнала се в голяма мълчалива девойка, се грижеше за него нежно. Нели отгатваше естеството на нейната мълчаливост, но тъй като дъщеря й не й доверяваше нищо, тя избягваше да я разпитва. Човек трябва да бъде предпазлив към влюбените сърца. Рембранд многократно бе настоявал да му позира, но тя винаги отказваше, без да казва защо. Отдаден изцяло на работата си, художникът, естествено, не се досещаше за нищо. Когато разбра, че баща му е болен, първите му думи бяха:

— Жалко! Един тъй добър модел!

И веднъж, на майка си, пред скица, изобразяваща Павел:

— За да я нарисувам, трябваше да ми позира един стар тъкач от приюта. Не съм доволен от него. Липсва му белегът на божи избраник. Ах, ако татко беше на крака!

Но тя хвана косматата му ръка:

— Чуй какво ще ти кажа, Рембранд. Не може ли да спреш за малко пресата си? Баща ти не може да понася тоя шум.

Лицето на художника изрази недоволство.

— Печатането тъкмо вървеше тъй добре!…

Той грабна един още влажен лист и радостно го показа на майка си.

— Виж колко е хубаво…

— Да, да, виждам: изобразил си почивката на светото семейство по време на бягството в Египет. Щастлива съм, че си спомняш тъй добре библията. Но чуй ме, моето момче: баща ти е тежко болен.

Тя му говореше нежно, сякаш се обръщаше към голямо дете, неспособно да разбира.

— Тежко! — повтори Рембранд. — Защо в такъв случай не извикаме лекар?

— Той идва вече три пъти.

— Ами ти нищо не си ми казала?

— Защо да ти казвам? Знам, че и най-малкото разсейване пречи на работата ти. Но този път положението е сериозно. Трябваше да те предупредя.

— Има ли опасност за живота му?

— Доктор Лангелиус има съвсем малка надежда, но смята, че татко ти ще устои още известно време, понеже организмът му по природа е бил здрав.

Останал сам, Рембранд се заудря с юмруци по главата.

— Ами че съм неблагодарник! Мисля само за моите медни плочи и за мастилото, като че ли спасението на света зависи от тях!

После, малко по-късно:

— Жерард! Татко е болен. Ние вдигаме много шум.

— Да, майсторе.

— Ако ми се случи да забравя, напомни ми това, без да се колебаеш. Разбра ли?

— Не съвсем, майсторе.

— Е добре, ако посмея да пипна пресата, без да казваш нищо, чисто и просто ще ме ритнеш.

— Добре, майсторе.

От тоя миг Рембранд и Жерард стъпваха на пръсти из ателието и пресата престана да работи. Човек би казал, че смъртта предварително бе настъпила…

Малко по-късно неочаквано развлечение се появи под формата на един млад художник, Йорис ван Влит, който искаше да направи репродукции от картини на Рембранд.

— Вижте какво правя самият аз — каза той на майстора, като му показа подбор от своите гравюри.

Те бяха слабички, но не без достойнства. Рембранд прие предложението на ван Влит. Впоследствие нямаше причини да съжалява за това. Скромен, даващ си точна сметка за границите на своя талант, Йорис искаше съвети от художника и се постара да изпълни дадените му препоръки по най-добър начин.

Когато Уйленбург дойде в Лайден, не се поколеба. Гравюрите го заинтересуваха. Веднага предложи да ги купи.

— На каква цена? — осведоми се Рембранд.

Търговецът се учуди. Той не очакваше подобен въпрос от страна на Ван Рейн, който обикновено не обръщаше никакво внимание на тези неща.

— Не бих могъл да кажа точно — беше предпазливият отговор. — Ван Влит не е познат в Амстердам. Но ще направя, каквото мога.

— Ще посъветвам Йорис да не слиза по-долу от три флорина на парче.

Този път Уйленбург подскочи.

— Драги мой — възрази той след минутно размишление, — вие знаете, че собствените ви гравюри достигат тъкмо тази цена, как може да се иска тя и за гравюрите на Ван Влит?

Рембранд не отстъпи.

— Нека да не говорим за мен. Намирам, че гравюрите на Йорис са отлични: „Лот и неговите дъщери“ например има много изящна тоналност; „Христос в Емаус“ е още по-добър. Вижте каква мекота, какъв блясък? Истински малък шедьовър!

— Не забравяйте, че става въпрос за копия!

— Да, но за копия по Рембранд, господин Уйленбург!

Развеселен от толкова настойчивост, при това съвсем безкористна, търговецът отговори:

— Имайте доверие в мен. В нашия занаят кокошките със златни яйца са рядкост.

— Хубавите гравюри също — отвърна майсторът.