Ян Менс
Рембранд (21)

XXI

Новината за ласкателното посещение се разпространи бързо из града. Пръв Йорис ван Шутен дойде да се осведоми за повече подробности. Почти веднага го последва Якоб ван Сваненбурх. От Зотервуде пристигна прославеният маринист Порселис, придружен от Артур Елзевир и Конрад Шилперорт. Рембранд не беше много словоохотлив, но тъй като Ян говореше за двама, никой не забеляза резервираното му отношение.

Хармен също дойде, придружен от Лизбет.

— Браво, Рембранд! Моите поздравления, Ян!

Сега вече добрият мелничар се бе възгордял и разправяше наляво и надясно, че винаги е предричал подобно събитие. Винаги е бил убеден, че синът му не е случаен човек.

— А твоят баща, Ян? Твоят баща още ли не е дошъл?

Сякаш очаквайки само този въпрос, Ливен Хендрикс пристигна в същия миг. Но той не идваше, за да поздрави сина си, а обзет от съвсем лични проекти. Ето вече шест години откак добрата му Махтелд го бе завинаги напуснала. Но човек като него не можеше да живее вечно сам. И ето че тъкмо бе срещнал една забележителна жена, една вдовица, Анета Комерслохтер…

Преди изненаданият Ян да може да каже нещо, баща му вече продължаваше:

— Разбираш ли, всъщност, ти я познаваш… ами да… тя живее недалеч от Голямата улица. Хубава и едра жена… Знам, че е работна и е скътала нещичко. Отговори! Смяташ ли, че мога да се оженя за нея? Ами ти, Хармен, какво мислиш по този въпрос?

Но този път Ян мина в настъпление.

— Че как да те посъветвам, татко? Дори и да се опитам да те разубедя, ти пак ще направиш, каквото си намислил!

— Каквото съм намислил ли? Ей че го каза! Но ако се оженя пак, то ще бъде заради децата. Не забравяй това! Заради твоите братя и сестри. Те всички са на мой гръб.

После той посочи Хармен за свидетел:

— Ти вече ожени двама, а казват, че и Вилхелм мисли да се годява. Лизбет, каквато е хубава, няма да закъснее да си намери лика-прилика. Нали, Лизбет?

— Но, господин Ливен — отвърна тя, — ако вие сте щастлив в любовта, това не значи, че и на останалите им върви така!

Шапкарят се поклони и след това шеговито продължи:

— Смей се, смей се на един стар човек; но, уверявам те, че ако бях на годините на сина си, нямаше да ти се размине току-така!

— Тъй ли? А какво щяхте да направите, господин Ливен?

Като се наведе над ухото й, той прошепна няколко закачливи думи. Лизбет се помъчи да прикрие стеснението си с усмивка.

— Какво богатство е една девойка, която още може да се изчервява! — провикна се той тогава. — Хармен, повярвай ми, не един момък би бил щастлив да отвлече дъщеря ти, за да се ожени за нея.

— Сватбите стават най-често тогава, когато човек най-малко ги очаква — отвърна мелничарят дълбокомислено. — Пък и ние няма защо да бързаме.

— Разбира се! Във всеки случай аз вече очаквам деня, когато Ян ще доведе в къщи някоя хубавичка девойка. Но човек би казал, че синът ми остава безразличен към момичетата, а в това отношение и твоят не е по-добър. Безспорно тях ги бива да нарисуват някоя хубавица на платното, но дързостта им не отива по-далеч.

— Татко, моля ти се! — намеси се Ян, изчервявайки се. — Мисли какво приказваш и не забравяй, че и Лизбет е тук.

— Не се грижи толкова за мен, Ян! — намеси се Лизбет, докачена. — Знаеш, че не съм бебе. Но трябва вече да се сбогувам с вас, защото нямам време за приказки…

 

 

Няколко месеца по-късно Ливен Хендрикс се ожени за Анета и премести магазина си в нейната къща. Ян забеляза, че баща му се изменя много. Тъй като сам беше чувствителен младеж, и неговият характер се повлия и той загуби доброто си настроение. Започна често да се кара с Рембранд за щяло-нещяло. Отдавна бе минало времето, когато се разбираха тъй добре и всеки можеше плодотворно да сътрудничи на другия.

От друга страна старият приятел на Рембранд, аптекарят от улица Майерсман внезапно почина. След като бе устоял на чумата, той умря след най-обикновена простуда. Художникът наследи по-голямата част от неговите сбирки. Занапред щеше да може да украсява моделите си с чудесни платове, с хубави полускъпоценни камъни; разбира се, и Ян ползуваше тези изключителни аксесоари.

Веднъж един вестоносец от Хага донесе писмо, адресирано до Ян Ливенс и Рембранд ван Рейн. Тъй като Рембранд бе поел писмото от пратеника, на него се падна да разчупи с помощта на шпатула тежките восъчни печати на малки късчета.

— Бързо, чети! — вълнуваше се Ян.

„След зряло обмисляне — започна спокойно Рембранд — негово превъзходителство благоволи да закупи картината, представляваща четящ студент от Ян Ливенсзон, а също и разкайващия се Юда от Рембранд ван Рейн. И за едната, и за другата ще бъдат заплатени по сто флорина. Съставено по волята на негово превъзходителство, на 28 юли 1628 година, в Хага. Константин Хюйгенс, секретар.“

— Още ли не си полудял от радост! — изкрещя Ян. — И двама имаме по една картина, купена от двореца! Най-високата награда за един художник!

— Да не би господин Хюйгенс да си въобразява случайно, че единствен разбира от живопис? — го прекъсна сухо Рембранд. — Прав е, що се отнася до твоя четящ студент. Картината е много добра. Но той се лъже, ако мисли, че моят Юда е най-доброто ми произведение. Аз няма да го изпратя в Хага.

— Но защо, моля ти се?

— Защото смятам, че тази картина не е достойна да заеме място в един дворец.

— Но ти си просто смахнат! Пада ни се изключителният случай да си създадем име още в началото на нашата кариера и ти отказваш! Измисляш всевъзможни причини! Нима не разбираш че занапред всички врати ще се отворят пред нас и че ще можем да определяме на Уйленбург каквито си искаме цени? Ти, който толкова искаш да не зависиш от търговците на картини, нима няма да използуваш този единствен случай?

Рембранд спокойно заяви, че не държи да се прочува.

— Или по-скоро искам, но ми се ще да го постигна по такъв начин, какъвто на мен ми харесва! Прочут ще бъда благодарение на картините, които аз смятам за добри. Ти добре знаеш, че моят Юда е прекалено театрален. И общо взето доста слаб. Да го купи частно лице — не виждам нищо неуместно в това! Но статхудерът на Съединените провинции! Не, не и не! За него подхожда най-добрата ми картина и никоя друга.

— И коя е, според тебе, най-добрата ти картина?

— Онази, която нося тук!

Той се удари с юмрук по гърдите.

— Ти си съвсем полудял!

Ян се бе спрял близо до прозореца.

— При това положение — повиши глас той — намирам, че е трудно, ако не невъзможно, да деля едно ателие с теб.

— Имаш право.

Рембранд веднага се отправи към вратичката.

— Желая ти успех, Ян! Ние прекарахме заедно тук хубави години. Никога няма да ги забравя.

— Какво искаш да кажеш?

Тази реакция беше твърде рязка за сина на шапкаря. Той не беше разбрал какво става. Приятелят му превръщаше неопределената заплаха в действителност.

— Какво искам да кажа ли? Ами че си отивам! Щом като пътищата ни се разделят, защо да оставаме заедно?

Със свито гърло тогава Рембранд още веднъж му пожела щастие и напусна ателието завинаги.