Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La vie passionnee de Rembrandt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус(2014)

Издание:

Ян Менс. Рембранд

Холандска. Второ издание

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Величко Маринов, 1981

Художник-редактор: Веселин Христов

Техн. редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Виолета Славчева

 

Дадена за набор на 10.I.1981 г.

Излязла от печат на 30.X.1981 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 18,50

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

 

Jan Mans

La vie passionnee de Rembrandt

Intercontinentale du Livre

Paris, 1956

История

  1. —Добавяне

XX

Какво небивало събитие! Една колесница спря на тясната улица Мискет пред къщата, в която беше ателието на двамата художници. Много хора надничаха през прозорците си, други поглеждаха иззад завесите, тъй че почти всички съседи видяха как елегантен благородник слезе и почти веднага запита:

— Тук ли живеят художниците Ливенс и Рембранд?

— Да, благородни господине, точно тук!

Побързаха да отворят вратата и да му посочат стълбите.

— Най-горе, благородни господине. Има вратичка.

За щастие, не се наложи да чука повторно. Рембранд веднага му отвори.

— Позволете ми да се представя — започна благородникът направо, — Константин Хюйгенс, секретар на негово превъзходителство Фредерик-Хендрик.

Ян поздрави несръчно и Рембранд побърза да освободи най-добрия стол, отрупан с различни вещи. Но посетителят отказа да седне. Предпочиташе да разгледа картините.

— А, ето нещо, което не е лошо! — промърмори той, като се спря пред студента със синята книга. — Кой от вас го нарисува?

Ян стеснително отговори, че той е авторът.

— Много хубава творба, майстор Ливенс! — похвали го Хюйгенс, който без да бъде сам художник — занимаваше се най-вече с поезия — беше истински познавач. — Намирам я също тъй хубава, като портрета на младия Рутс, направен от вашия колега и от който имах удоволствието да се възхищавам в Амстердам.

Без да бърза, той разгледа след това всички платна, окачени по стените. Рембрандовият Юда най-силно привлече вниманието му.

— Много добре, много добре, драги! Това ужасно лице, тази разрошена коса, тези сгърчени ръце, образът е отличен.

Рембранд измънка няколко благодарствени думи. Но очите на държавния секретар вече се бяха спрели върху друго платно.

— Това портрет на някоя благородна дама ли е? — осведоми се той.

— Това е майка ми, благородни господине.

— Щастлив сте, майстор Рембранд, че имате такава майка.

Трогнат от искреността в думите на царедвореца, младият художник му показва множество скици на мама Нели. Пред целия този труд, който откриваше малко по малко, виждайки как платната и гравюрите се трупат пред него, без да им се вижда краят, Константин Хюйгенс оставаше изумен. Той беше преситен епикуреец, поклонник на бароковия стил на Рубенс, но разбираше и стойността на това реалистично изкуство, лишено от украшателство. Инстинктивно чувствуваше, че след като бе преживяло период на италианско влияние, изкуството на републиката щеше да се изрази в нови форми, по-близки до народа.

— Ако мога да дам на двама ви някакъв съвет — каза той накрая, — запазете в творчеството си тази свежест, която съществува сега. Не работете много. Пътувайте! Да, би трябвало да идете в Италия. Това би ви се отразило много добре!

Ян бързо погледна към приятеля си. Рембранд бе грабнал машинално една четка и я завъртя между пръстите си.

— Пътешествията не ме привличат особено много — отвърна той спокойно.

— Нима! Възможно ли е един млад художник да не е привличан от приключенията! Що се отнася до мен, мога да потвърдя, че пътуванията, които съм направил, представляват най-добрите спомени в живота ми. Познавам Южна Нидерландия, Германия, Италия. Струва ми се, че би било голям пропуск, ако човек не е бил в тези страни, особено в Италия. Представете си гондолите във Венеция, които бавно се плъзгат по спокойните води, пъстроцветните фенерчета, дъгообразните мостове, песните и звуците на китарите, красивите жени!… За един художник това е великолепно! Още повече че човек може да се възхищава, колкото си иска, от картините на Микеланджело, Рафаел, Тициан, Винчи и много други!

— Италианците не идват в Нидерландия, благородни господине!

— Естествено! Какво биха търсили тук!

— Онова, което нямат у тях!

Забележката не бе лишена от духовитост и вече умореното, но проницателно лице на Хюйгенс се озари от краткотрайна усмивка. Като загърна около раменете си широката пътническа наметка, той продължи да разглежда картините; студената светлина на таванското прозорче ги осветяваше ясно.

Същевременно посетителят продължаваше да мисли върху думите на Рембранд.

— Мислите ли — запита той накрая, — че Рубенс би осъществил великите произведения, които познавате, ако не бе посетил Италия?

И тъй като двамата художници мълчаха:

— Познавате ли, приятели мои — продължи той с внезапно избликнало чувство, — по-изразителен художник от Рубенс? А от друга страна никой творец не е тъй тясно свързан с античността. Той дължи целия си гений на Италия.

Как да се противоречи на тъй влиятелен човек като Хюйгенс? Рембранд имаше желание да отговори, но това можеше да го отведе далеч. Ето защо предпочете още веднъж да замълчи. Държавният секретар прие това като утвърдителен отговор.

— Браво! Виждам, че успях да ви убедя.

После, на сбогуване:

— Мислете за всичко, което ви казах, приятели. И вярвайте, че съм много щастлив, задето се запознах с вас и че ще привлека вниманието на негово превъзходителство върху вашето творчество. Сбогом!

Щом колесницата се отдалечи, Ян се хвърли към Рембранд.

— Това е чудесно! — възкликна той, като не можеше да сдържа повече радостта си. — Скоро ще получим поръчка от Хага! Представяш ли си, на нашата възраст! Какви физиономии ще направят колегите ни! Когато разберат, че се ползуваме с благосклонността на двореца, ще позеленеят от завист.

След като прегърна силно своя приятел, той се отпусна на един стол и вдигна краката си върху масата. Беше му тъй горещо, че разкопча ризата си.

Но Рембранд беше много по-спокоен.

— Какво ме интересува, Ян, благосклонността на двореца! — измърмори той. — Нямам намерение да ставам царедворец като Хонторст или Ван Дайк. Те умеят да ласкаят не само с думи, но и с четката си. Винаги ще отказвам да създавам пейзажи от Аркадия или нимфи, забулени с воали и рози, да рисувам с единствената цел да се харесам на някого, пък бил той и принц. Що се отнася до тържествените портрети на членовете от семейството на статхудера, бъди сигурен, че не давам пет пари за тях!

— Рембранд, не се сърди! — запротестира Ян. — Да не би да си мислиш, че съм някакъв светски човек? Чисто и просто добре е да имаш приятели навсякъде. А да получиш поръчка от най-висшата власт в нашата страна…

Той не довърши. Радостта му беше много силна и не му се искаше да я разваля с безплодни спорове.

— Ела — обърна се той към своя приятел, като го тупна по гърба. — Аз отивам в „Червения гняв“ да си оплакна гърлото.

Рембранд го последва. В края на краищата той нямаше право да играе постоянно ролята на мърморко.

В кръчмата Ян се провикна, удряйки с юмрук по масата:

— Две халби, Албертина, и по-бързо! Трябва да пия за здравето на благородния Константин Хюйгенс и на неговия господар Фредерик-Хендрик, покровител на младите лайденски художници.

След втората чаша той запя.

— Хюйгенс има право — възкликна той между две пиянски песнички. — Ние работим прекалено много. Не се радваме на живота.

После, след кратко мълчание:

— Албертина! Донеси ни от избата една хубава бутилка мискет. По дяволите бирата!

Виното бе изпито на големи глътки. Когато се напиеше, Ян се развеселяваше, и затова песните следваха една след друга. От време на време Рембранд тихичко му пригласяше. Той също беше уважил бутилката.

Напуснаха кръчмата, клатушкайки се. Стъпките им кънтяха дълго по паветата в среднощната тишина. Не можеха да намерят пътя и напразно оглеждаха стените около себе си. „Дявол да го вземе — непрекъснато мърмореше Ян. — Къде се е дянала тая улица Мискет? Все пак не са я изпили, я!“

— Да запитаме ли някого? — предложи най-сетне Рембранд.

Без да дочака отговор, стовари юмрука си върху първата врата, която им се изпречи. Тя се открехна почти веднага и лъч светлина се процеди през тесния отвор.

— Улица… улица Мискет? — попита той с несигурен глас.

Силен смях го оглуши и същевременно му се стори, че е дочул от дъното на къщата сладки звуци от лютня. Преди още да се опомни, нежни ръце обгърнаха врата му, докато някакъв млад глас шушнеше ласкави думи в ухото му.

— Ян, къде си Ян? Струва ми се, че намерих великолепен модел за дъщерята на Лот.

И той влезе в къщата.