Ян Менс
Рембранд (2)

II

Пролет в Лайден. Каналите биха могли да развалят въздуха, но пречистващият Рейн отнасяше далеч от града всичките им замърсени води и бъзовите храсти пръскаха своя сладък аромат. Тук и там златисти пъпки се надигаха към светлината, а по сивите камъни на слънчевите улици стъпките на минувачите отекваха с неочаквана лекота и не бяха тъй забързани. В продължение на няколко дни гражданите щяха да забравят за войната, мислейки само за благосъстоянието на страната. В складовете балите с вълна от Англия се трупаха на такива грамади, че ги сравняваха с къщи. Разтворили всички прозорци на своите кухнички, предачките въртяха чекръците си, а конците се катереха чак до гредите и може би чак до небето, носейки традиционните молби: „Господи, дай ни работа! Господи, дай ни хляб! Господи, дай ни мир!“ От изгрев до залез-слънце на реката скърцаха въжетата на корабите, които ги теглеха от брега. Плавателни съдове, натоварени със скъпоценни лайденски платове — три они ширина, четиридесет дължина — потегляха към четирите краища на света. „Господи, бди над нашата печалба!“ — молеха производителите на платове от Рапенбург и от пазара на Навалицата.

По това време бирата и платовете бяха гордостта на Лайден, втория град на Нидерландия. Населението се беше увеличило тъй много, че на няколко пъти къщите излизаха извън градските стени. Шестнадесетте хиляди жители от времето на обсадата се бяха удвоили. Навсякъде се строеше; Хармен Ван Рейн се радваше на тази гледка. „Колкото повече са жителите — си казваше той, — толкова повече хора ще пият бира и повече жито ще се мели в моята стара мелница.“ Той се славеше като най-добър мелничар, чието брашно е винаги добре смляно. Хармен знаеше това и се гордееше със своето умение. „Всеки трябва да си знае работата — мислеше той. Аз съм мелничар от дванадесетгодишна възраст. И в подобна мелница, весело украсена, майка ми е била отнесена от съпруга си в деня на сватбата!“ Хармен беше истински щастлив само когато чувствуваше как голямото дървено тяло на мелницата трепти от движението на крилата. Той стоеше вътре, в някой тъмен ъгъл, и наблюдаваше изпотените чираци, които дотичваха с товари от всички посоки. Тогава той си представяше как златистият малц потича на вълни в чувалите, които ще се приберат по ароматни тавани, в очакване да бъдат потърсени от производителите на бира. Понякога Хармен оглеждаше откъм улицата своя дом, своето владение. Наистина малко нещо беше: четири стени, покрив от червени керемиди, ниска врата, от двете страни по едно прозорче с оловна рамка. Но под този покрив живееше неговата добра Нели, неговата малка Лизбет, Рембранд, потънал в своите уроци и всички останали. А между тези останали бе и Корнелис, любимецът му Корнелис, който наглеждаше работата и на когото, въпреки младостта, можеше да се разчита напълно. Ах, ако всички останали бяха като него, мислеше често бащата, ако бяха тъй съвестни, точни, взискателни и към себе си, както и към другите, неуморими. Това „всички останали“ се отнасяше най-вече за Рембранд. Въпреки желанието си, Хармен не успяваше да го разбере. Човек трябваше да измъква с клещи думите от устата му: „Да, татко!“, „Не, татко!“ и това беше всичко. Явно бе, че мислите му са другаде. Поне да имаше приятели! Когато Хармен си спомняше за собствената си младост, когато скиташе с цяла тайфа връстници около крепостта или покрай Рейн, случваше му се да се усмихва дяволито. А този момък оставаше почти винаги сам. Кога най-сетне щеше да се вразуми? От друга страна, с уроците се справяше добре, ако се съди по думите на самия ректор Летинг, от когото бащата веднъж се бе осведомил за поведението на сина си.

Но ученият бе добавил: „Жалко, че не е по-съсредоточен! Човек би казал, че го поглъщат хиляди грижи, които нямат нищо общо с работата в училище. Наистина той заучава уроците с лекота, не е нито палав, нито мързелив и все пак му липсва оная любов към учението, която…“

Имаше само един предмет, по който Рембранд задоволяваше учителя напълно: това беше калиграфията. Той държеше перото с лекота, която рядко се среща у юноши на неговата възраст. И баща му се гордееше много с похвалите по този повод, въпреки че те не го учудваха много. Работата е там, че още от малък Рембранд постоянно обичаше да си играе с хартия и мастило. На пет години можеше да напише името си; на шест години рисуваше човечета, които бяха доста сполучливи. „За съжаление — мърмореше Хармен, — ето го на четиринадесет години и пак го намирам да дращи нещо с въглен върху хартията.“ В очите на мелничаря още по-лошото бе, че заради тези занимания синът му пренебрегва съчиненията по латински и уроците по история. Хубаво е човек да се забавлява, но при условие, че учението не страда от това! Преди няколко дни отново бе принуден да се намеси:

— Рембранд — извика той, като го видя наведен над една рисунка, — вече си твърде голям, за да дращиш като осемгодишно дете.

И веднага листът бе разкъсан. Какъв свиреп поглед му хвърли тогава момчето! То остана обидено, а малката Лизбет заплака:

— Той беше мой! — протестира тя. — Рембранд рисуваше моя портрет!

— Съжалявам, но той заслужаваше наказание.

При спомена за тази случка Хармен се усмихваше. Той смяташе, че се е държал твърде рязко, но мислеше, че само така ще може да прекърши твърдоглавието на Рембранд. Бащата винаги си обещаваше, че ще продължи да направлява със здрава ръка цялото си семейство, за да не му позволи да се отклонява от правия път. И все пак понякога го безпокоеше обстоятелството, че Нели се ползува с по-голям авторитет сред децата. Само с един поглед, с едно движение тя постигаше повече, отколкото той след дълги обещания или заплахи. Тя проявяваше съобразителност, която бе още по-учудваща, като се има пред вид нейната необразованост. Жената според светото писание е обречена на мълчание и на подчинение. Но неговата жена, дъщеря на Вилхелм де Зуитброк, бе по-хитра от адвокат и при това имаше маниери на същинска херцогиня. Защо да не признае това? Нали тя му помогна в началото, когато работата му не вървеше много добре. Без нейна помощ Хармен не би бил днешният щастлив собственик. Тази вечер Рембранд дойде да го извика. Мелничарят бе закрил лицето си с ръце.

— Вечерята е готова, идваш ли, татко? Мама чака само теб.

— Ей сега ще дойда…

Юношата побърза да се отдалечи от това задушливо място, където почти нищо не се виждаше. Но щом се намери на светло, той се спря да погледа за малко главния вход на мелницата, мрачна бездна, заобиколена от бляскав пейзаж. С бързо движение извади хартия и парче въглен, скрити под дрехата му, и после започна да рисува с нетърпение на младо животно, пуснато на свобода. Очерта стените на мелницата, отворената врата и края на крилото, което се поклащаше отзад. Едва след като завърши рисунката, той се успокои, също тъй внезапно, както внезапно се бе почувствувал обзет от творческа треска. После с широки стъпки влезе при майка си, която приготвяше яденето. Аромат на моркови, лук и варено овнешко изпълваше цялата стая.

— Донеси ми малко дърва — каза тя.

Момчето веднага изпълни поръчката й, а Нели вдигна по-високо окачената желязна тенджера и кръстоса под нея пъновете.

— Благодаря ти, момчето ми — каза тя, когато Рембранд се върна след малко с нов наръч дърва. — Без теб кой знае как щях да смогна да приготвя всичко навреме!

Похвалата го зарадва. Искаше му се да целуне майка си. Но нямаше ли това да бъде смешно и дори неуместно за голям момък като него? За миг той се поколеба.

— Защо ме гледаш така? — каза учудената му майка. — Погледът ти е такъв, че дори ме смущава!

— Но, мамо — запротестира Рембранд, изчервявайки се. — Нямам ли право да те гледам?

— Имаш, разбира се! На твоята възраст много момчета вече нямат родители. Радвай се, че все още е жива майка ти и се грижи за теб. По-късно ще си спомняш за това…

Но не можа да довърши думите си. Рембранд я прегърна и звучно я целуна. Смутена, тя се опита да го укори, после се наведе над пещта, за да наглежда тенджерата.

След вечерята, както винаги, Рембранд се настани на разтребената маса и разтвори пред себе си книгите. Обаче работата не вървеше. Bellum belli, bello… Amo amas, amat… Боже, колко досадни са тези латински склонения и спрежения! Понякога беше необходимо да повтаря окончанията по десет и по двадесет пъти и след това пак му се случваше да бърка! Като отмести граматиката, той разгърна едно малко томче, което не беше чак толкова скучно: „Familiares Formulae“ носещо подписа на Еразъм. То съдържаше известен брой най-употребявани изрази, с които си служеха възпитаните хора.

Ректорът Летинг много държеше на тези текстове. Разбира се, щом се обърнеше гърбом, учениците се впускаха в свободно пародиране. И изразите придобиваха най-неочакван вид. „Какво се казва например на човек, който киха?“ — „Да даде бог това да ви донесе щастие.“ — „А на бременна жена?“ — „Надявам се, че вашият издут корем ще отслабне благоприятно и ще дадете на вашия съпруг едно хубаво дете!“ Но и тези изрази на любезност, колкото и хубави и приятни да бяха, накрай започваха да досаждат на Рембранд. След като почете известно време из малката книжка на Еразъм, той предпочете да наблюдава майка си. Да, той навярно ще си спомня по-късно за годините, прекарани в бащината къща, за хубавите и приятни часове… Всичко щеше да бъде почти съвършено, ако не съществуваше проклетото задължение непрестанно да учи, упоритостта на баща му да го направи непременно учен. Разбира се, Рембранд не искаше да остане мелничар като Корнелис, не! Вечно да пълни чували, да ги пренася, да мели съдържанието им, благодаря! Ако обичаше мелницата, то беше по съвсем друга причина. Заради декора, заради светлината, която се прецеждаше през тъмните очертания, за великолепната калиграфия на нейните крила в движение… Там, близо до водата, всичко беше сянка и светлина…

„Но и тук всичко е сянка и светлина!“ — едва не се провикна той. И сякаш за пръв път забеляза в обичайната вечерна обстановка на стаята, калаените чинии, подредени по боядисаната лавица, големите кутии с ечемик под навеса на огнището, огъня, хвърлящ червени отблясъци по чугунената плоча, машите и ръжена! Дори и майка си виждаше по нов, различен начин. Тя закачваше тенджера с вода над огнището, а лицето и роклята й бяха облени от ярката светлина на пламъците, докато навред наоколо господствуваше сянката — дълбока и също тъй действителна и необходима като светлината. Можеше ли човек да си представи едната без другата?

Лудешки порив обзе цялото му същество. Тази майчина фигура, обрисувана от огъня и от нощта, тази жена с форми, запазили чистотата си въпреки последователните раждания — той искаше да грабне този образ в тръпнещите си ръце, да го понесе из цялата къща, да изрази по някакъв начин своята синовна обич… Но майка му се движеше твърде много. Ето, че сега се обърна в профил! Чисто чело под бялата забрадка, нос с тъй фини очертания… Никаква близост, никаква прилика със собствената му недодялана физиономия. Само зъбите й да бяха в по-добро състояние! И устните да бяха малко по-добре очертани!

Рембранд съвсем забрави своите разтворени книги и упражнението по латински.

Какво благородство има в нейните черти! Мислите му бяха завладени от ентусиазъм. Какво достойнство! Колко много женски лица е виждал всеки ден по улицата, но наистина никое не може да се сравни по чистота с лицето на мама…

Почти без да си дава сметка какво прави, той потопи гъшето перо в мастилницата и започна да рисува с него върху гърба на един вече изписан лист. Скоро формата на лицето се очерта. Челото, брадичката, носът, — всичко това донякъде беше неговата майка. Само очите не излизаха както трябва, твърде трудно бе да ги улови в тяхната подвижност.

— Мамо — внезапно и нетърпеливо каза той, — застани мирно за миг.

— Какво? — подскочи добрата жена и се обърна в почуда, без ни най-малко да подозира неговите намерения. — Какво искаш?

Рембранд се изчерви, ала все пак каза:

— Да нарисувам портрета ти с твое позволение!

Отначало Нели не отвърна нищо. Надвесена над масата, тя неподвижно гледаше бавно изсъхващата скица.

После гласът каза с възмущение:

— И за това ме караш да спра да работя?

Юношата предпочете да замълчи.

— Тези портрети, мое момче — продължи тя наставнически, — са само суета и нищо повече. Никога не съм имала портрет на баща си и въпреки това той е по-добре нарисуван в съзнанието ми, отколкото ако някой велик художник се беше опитал да направи това. И знаеш ли защо?

— Н-не!

— Защото споменът за него остава жив в сърцето ми и защото чувствата нямат нужда от портрети. Ето защо!

Тогава с лека въздишка Рембранд се осмели да каже съвсем тихо:

— Не мислиш ли, мамо, че художникът понякога влага нещо от своята душа в творбата си? И не би ли желала да притежаваш портрет, нарисуван по този начин?

Нели погледна учудено сина си.

— Ти си много интелигентен — каза тя клатейки глава. — Вече говориш като същински мъж. Но хайде, стига сме бъбрили! Скрий по-скоро тази рисунка, докато не е дошъл баща ти. Ако я види, той много ще се ядоса. Няма защо да го дразним с тези глупости!

Най-напред се прибра в къщи Лизбет. Тя се връщаше от градината и носеше кошница, пълна с моркови, краставици и други зеленчуци, които постави в средата на лавицата. Възхитен, Рембранд веднага откри какъв великолепен натюрморт образуваха оранжевите отсенки на морковите, нежнозеленото на салатата и жълтевината на краставиците, като всичко това бе разположено върху калаен фон със сиви отблясъци… Но забързаните стъпки на бащата отекнаха на свой ред на улицата и със съжаление момичето откъсна поглед от въображаемата картина и заби нос в латинската граматика. В следващия миг то изглеждаше така задълбочено в урока, че Хармен го погледна одобрително и запристъпва на пръсти.